Империалистическият курс на Съединените щати включвал и проникването в басейна на Тихия океан, което се осъществявало под мощния натиск на финансистите от Уолстрийт, предприемачите, обединени в Американо-азиатската асоциация и „Америкън Чайнъ девелопмънт къмпани“, в определена степен налагащи курса на външнополитическото ведомство на САЩ.
Тъй като в края на ХІХ в. Съединените щати още не разполагали с опорни пунктове по океанските магистрали, водещи към китайското крайбрежие, една от практическите задачи на младата империалистическа държава станало овладяването на островите по пътя от Северна Америка към Китай и Япония.
Плановете за широка империалистическа експанзия на САЩ стимулирали създаването на средства за тяхното осъществяване. В последната четвърт на ХІХ в. в качеството на първостепенна задача било поставено бързото засилване на мощта на военноморския флот. Тя била ясно и недвусмислено формулирана от идеолозите на експанзионизма и с готовност въведена в практиката от държавния апарат.
Въздействайки на умонастроението на политическите деятели, рекламирайки курса на завладяване и агресивните действия по море, експанзионистите – идеолози и практици – способствали за реализацията в сравнително къс срок на обширната програма за развитие на военноморския флот на САЩ. Само през 1893 г. в САЩ за строителство на бойни кораби били изразходвани 30 млн. щат. долара, в резултат на което военноморският флот заемал вече не 12-о, както в началото на неговата модернизация, а 5-о място в света.
Но в средата на 90-те години САЩ се намирали все още далеко зад крупните морски държави – Великобритания, Франция, Германия, Италия и Русия, по всички видове бойни кораби. На разпореждане на военноморското ведомство били 19 съвременни крайцера и канонерки и няколко остарели съда. Повече от десет бойни кораби се намирали в стадий на строеж, но новите крайцера и линкори вече били подложени на изпитания.
Колкото повече била раздувана надпреварата, толкова повече растял и арсеналът на аргументите в нейна полза. По настояване на един от конгресмените-експанзионисти, Х. К. Лодж, били отделени инвестиции за строежа на три броненосци, по-късно назовани „бяла ескадра“. „САЩ трябва да притежават могъщ флот“ – повтарял той при всяка възможност. Морската мощ, твърдял Лодж, обръщайки се към историческите аналогии, позволила на Рим да съкруши Картаген, на англичаните – да победят Наполеон, а въстаналите американци – да надделеят по време на гражданската война (1861–1865 г.) в САЩ. Друг идеолог, обхванат от идеята за световна хегемония на САЩ, бил капитанът, станал впоследствие контраадмирал и военно-морски историк, Алфред Мехън. Той толкова силно и енергично ратувал за анексията на нови територии и строителство на мощен флот, че с него можел да бъде сравнен само крупният политически деятел, бъдещ президент на САЩ Теодор Рузвелт, автор на концепцията за „голямата тояга“ в международните отношения. „Мехън – писали историците – говорел не за крайцери, а за дредноути (голям военен брониран кораб, снабден с далекобойни оръдия – бел. авт.), не за отделни кораби, а за флотилии, не за брегова охрана, а за господство по море“. В Конгреса на САЩ, скоро след появата на неговите публикации били прекратени разговорите за „военноморски съдове за брегова охрана“. Все по-често се чували думите: „Флот, на никого не отстъпващ първенството“. Военнопромишлените кръгове („Бетлехем айрън“, „Карнеги стийл“ и др.) успели да си осигурят през 1898–1899 г. бюджетна година инвестиции за строителството на 15 кораба, в това число 5 първокласни броненосци.
Програмата за укрепване на военноморския флот била разчетена на настъпателни действия на САЩ в стълкновението с някоя от великите морски държави. Американските експанзионисти получили материална база и военни средства за изтласкването на империалистическите съперници на САЩ и за анексионистични колониални завоевания.
Първата територия, придобита от Съединените щати извън пределите на Американския континент, станали Хавайските острови, които отдавна привличали американските търговци, предприемачи, военни, дипломати. Курсът към анексия на Хавайските острови се определял от такива фактори като изгодното географско разположение на островите по пътя от САЩ към Източна Азия, запасите от ценното сандалово дърво, за което в Китай имало голямо търсене, а също разполагането на бази за попълване на запасите от продоволствие и вода за корабите, плаващи по търговското трасе между пристанищата на Тихоокеанското крайбрежие на САЩ и китайския град Кантон. САЩ не само се безпокоели тези острови да не бъдат завладени от Англия, Франция или някоя друга държава, но строели планове за непосредствената анексия на Хаваите.
Най-активно подкрепяли експанзионистичната политика на САЩ в Тихия океан собствениците на текстилни предприятия и трансконтиненталните железопътни магистрали, корабопритежателите, осъществяващи трансконтинентални превози, крупните търговски компании на Североизтока, набиращите сила монополи от типа на „Стандарт ойл“, „Америкън шугър рефайнинг Ко.“ и др. В асоциациите на промишлениците и в търговските палати на крупните американски центрове – Ню Йорк, Филаделфия, Сан Франциско, от края на 70-те години на ХІХ в. усилено били изучавани възможностите за разширяване на търговията в резултат на проникването на далекоизточните и тихоокеанските територии. Железопътните компании разчитали на нови печалби като следствие на ръста на товаропотоците по трансконтиненталните линии, във връзка с активирането на икономическата и политическата експанзия на САЩ в басейна на Тихия океан.
В това отношение най-важни били Хавайските и Филипинските острови. Американската политика в акваторията на Тихия океан в последната четвърт на ХІХ в. не се ограничавала само с търговското проникване на Хаваите. Поддръжниците на експанзията постигнали в договора на САЩ с хавайския крал Калакауа за широко търговско сътрудничество да бъде включена клауза, че нито една педя хавайска земя не може да принадлежи на която и да е друга държава. Ето как през 1876 г. била направена важна крачка към завладяването на Хавайските острови.
Още през 1873 г. генерал Скофилд, по поръчение на президента на САЩ Юлисис Грант, проучил Хаваите за изгодно място за военноморска база. При продължаването на договора с краля на Хаваите в 1884 г., САЩ включили в него клауза за правото на изключително ползване на Пърл Харбър като такава база. Същевременно САЩ отклонили всички предложения на Франция и Англия за международно гарантиран независим статут на Хавайските острови. Официалните власти във Вашингтон изчаквали докато, според думите на тогавашния държавен секретар Т. Байярд, на Хаваите не се установяват американските плантатори и промишленици и „докато интересите на населението на острова не бъдат в сферата на бизнеса и политическите симпатии напълно се идентифицират с интересите на Съединените щати на Америка“.
Разграбването на природните богатства и угнетяването на коренното население започнали още от самата поява на американските търговци и мисионери на Хаваите. Износът в САЩ на традиционните селскостопански култури осигурявали на американските предприемачи баснословни печалби. Почти цялото производство от 57 хиляди тона захар през 1872 г. било изнесено в САЩ. Експортът на ориз в 1874 г. бил в обем 885 646 фунта, в 1875 – 1 146 835, а в 1882 – 12 135 074 фунта, от които само 34 401 фунта не били изнесени в САЩ.
Последиците от колониалната политика на САЩ били катастрофални за местното население, което намаляло от 300 000 до само 35 000 в края на ХІХ в. Почти всички богатства на страната попаднали във владение на американците.
Политическото подчинение на Хаваите било въпрос само на време. Когато в 1891 г. умира хавайският крал Калакауа, на трона го наследява принцеса Лидия Лилиукалани. В Хонолулу възникват конфликти между влиятелни икономически и политически групи, и американските бизнесмени не на шега се разтревожили. Те се плашели, че новата кралица, открито поддържайки идеята за съпротива на растящото американско господство, можела да стане тази фигура, около която да се сплотят всички антиамерикански настроени слоеве от хавайското коренно население.
По време на сериозната политическа криза през януари 1893 г. местната аристокрация и американските плантатори се опълчили против укрепването на кралската власт. Атмосферата на напрежение била постоянно поддържана от членовете на тайния „Клуб на поддръжниците на анексията“ (немногочислени, но влиятелни лица от числото на американските граждани), емисарите анексионисти, посланика на САЩ на Хаваите Дж. Стивънс и командващия Тихоокеанската ескадра контраадмирал Дж. Браун.
В средата на януари 1893 г. бил извършен назряващият преврат. Начело на заговорниците били американските плантатори, те били активно поддържани от посланика на САЩ и американските военни. Понеже не разчитали на симпатиите на масите, ръководителите на заговора (Л. Терстън, Уайт, Глейд) помолили американския посланик войските на САЩ да направят на 17 януари десант в Хонолулу, уж „за охрана на живота и имуществото на американските граждани“. Морската пехота от бойния кораб „Бостън“ с готовност изпълнила дадената ѝ заповед и окупирала Хонолулу даже едно денонощие по-рано. Както им е било наредено, войската на САЩ се съсредоточила около кралския дворец и правителствената резиденция. Нито един от последвалите протести на кралския министър на външните работи и губернатора на острова Оаху против американската военна окупация не бил взет под внимание.
Още на следващия ден хавайската кралица била детронирана и установено диктаторското управление на американските марионетки, назовали себе си „временно правителство“.
Главната цел на преврата през 1893 г. се заключавала в присъединяването на Хавайските острови към морските владения на САЩ. Той бил извършен със знанието и при прякото участие на американското правителство. В самите Съединени американски щати била разпространявана версия за идеологическо оправдание на агресията: превратът бил извършен, за да бъде предотвратено установяването на британско господство над Хаваите. При анексията на Хавайските острови били приложени същите прийоми, които били употребени при завладяването на Тексас и били възприети в арсенала на американските експанзионисти.
Месец по-късно, на 14 февруари 1894 г., било подписано съглашение, в което Хаваите били разглеждани като „съставна част от Съединените щати“. Законодателно тази анексия е закрепена 5 години по-късно, в 1898 г., в условията на разгула на експанзионизма, избухването на шовинизъм, предизвикано от събитията на испано-американската война.
Същевременно в края на ХІХ в. американските търговски компании и банки почти напълно контролирали главният отрасъл на стопанството на Куба – производството на захар и износа на суровината за нейното производство, а също (и то в по-голяма степен) втория по значение отрасъл – тютюневата промишленост. На американските компании в Куба принадлежали захарните заводи, плантациите, фабриките за пури, железопътните линии, рудниците, търговските предприятия, въпреки, че поне формално, Куба била испанска колония. Митническата политика на Испания, опитваща се да защищава своите интереси на острова от нахлуването на американски капитал, му нанасяла вреди и загуби и предизвиквала яростта на заинтересованите кръгове в САЩ. Напълно логично е затова, че в призивите за намеса били изтъквани и исканията за защита на американските капиталовложения в Куба от разрушителната за тях политика на Испания.
В последното десетилетие на ХІХ в. Съединените щати встъпват на империалистически път на развитие, който процес се развива твърде бързо. Експанзионизмът, отдавна присъщ на външната политика на САЩ, съдържал в себе си идеите на расизма, социалния дарвинизъм, геополитическите теории, интерпретирайки в най-разширен дух доктрината „Джеймс Монро“. Завладяването на Хавайските острови в 1893 г. било заявка за създаване на собствена колониална империя. Но светът бил вече поделен. Където и да се обърнел взорът на експанзионистите, те виждали мощни съперници в лицето на старите колониални държави, които съвсем не били склонни да допуснат американците в своите владения или сфери на влияние.
Минали пет години от фактическата анексия на Хавайските острови. По-нататъшното движение на Съединените американски щати по пътя на империалистическото развитие, свързаната с това активност на експанзионистите, увеличаването на тяхното влияние върху членовете на правителството и удачно създалата се международна ситуация и значителното засилване на военния флот, определили готовността на САЩ да встъпят във войната с Испания по пътя си за придобиването на нови територии.
На 24 февруари 1895 г. кубинците въстанали против колониалното иго на испанската корона. Организатор на въстанието била Кубинската революционна партия, ръководена от пламенния кубински патриот Хосе Марти. Нито наказателните експедиции на многохилядната испанска армия, нито гибелта на Хосе Марти на 19 май 1895 г. в боя при Дос Риос не сломили духа и силата на въстаниците, които продължили борбата под ръководството на военните командири Масимо Гомес и неговия помощник Антонио Масео.
Събитията в Куба и англо-венецуелският конфликт 1895–1896 г. дали на Съединените щати повод да заявят своята заинтересованост в делата на Латинска Америка (доктрината „Олни“), още по-съблазнителна, тъй като Испания преживявала дълбок упадък, била слаба във военно и политическо отношение, силите ѝ били изтощавани в операциите по сломяването на въстанието в Куба. Пред САЩ се откривала възможност без особен риск да установи над острова своето господство. Търсен бил предлог.
На генерал-капитана на Куба Мартинес Кампос не се удало да потуши въстанието. Испанското правителство го заменило с генерал Валериан Вейлер. На 10 февруари 1896 г. той пристига в Куба с големи подкрепления. От този ден върху населението на острова бива установен жесток терор. Всеки въстаник, който се окажел в ръцете на противника, го очаквала смърт. Десетки хиляди мирни жители, включително жени и деца, били въдворени в концентрационни лагери, където загивали от глад, епидемии и нечовешко отношение. Новият генерал-капитан на Куба унищожил една трета от местното население на острова. Мнозина обикновени американци съчувствали на делото на кубинците, възмущавали се от зверствата на испанските войски. Като използвали тези настроения, империалистическите кръгове на САЩ по всякакъв начин внушавали на своите съграждани и на целия свят, че е възможна, даже необходима намесата на северния съсед в конфликта на острова, и тя ще бъде продиктувана преди всичко от грижата да бъдат спасени съседите от „касапина Вейлер“. Всъщност грижите на САЩ били продиктувани изцяло от техните икономически интереси и геополитически намерения.
Не само капиталовложенията, направени дотогава от американските предприемачи в Куба, но и самата безопасност на Съединените щати била изтъквана като основателен довод за намеса: Куба е близък съсед, ключ към Карибско море, а нестабилното положение на острова може да привлече там европейски държави, и, следователно, да представлява реална заплаха за САЩ, за цялото Западно полукълбо. Така пропагандно бил замаскиран още един стремеж на експанзионистите – да бъде превърнат кубинският остров в плацдарм за империалистическото разширяване на САЩ, преди всичко в Латинска Америка.
Другояче казано, създаденото положение в Куба не само могло да служи на САЩ, като предлог за намеса, но и създавало възможност да бъде представена евентуална въоръжена интервенция в достатъчно благовидна светлина, скриваща истинските цели.
Съществували обаче и пречки за осъществяването на американските намерения. Трябвало време, за да се обединят демократите и републиканците в Конгреса за решаването на „кубинския въпрос“. Армията на САЩ още не била готова за война с испанските ветерани. Набирането на доброволци за армията изисквало време и по-нататъшно разпалване на антииспанските настроения. Можело да се предполага, че от страна на европейските държави ще бъде оказано противодействие, тъй като те с тревога наблюдавали ръста на икономическото могъщество и експанзионистичните апетити на САЩ. Освен това известно време изглеждало, че Валериано Вейлер ще бъде по-успешен от своя предшественик в усилията за спазването на въстанието. Също така Хосе Марти, а след неговата смърт Антонио Масео и някои други ръководители на въстанието били против намесата на САЩ. Те били наясно с плановете на американските експанзионисти, предвиждали опасността, затова искали да получат независимостта чрез собствените си сили.
Войната в Куба се затягала. В Съединените щати кръговете, заинтересовани в откъсването на острова от Испания, усилвали антииспанската кампания. Тя давала очакваните от нея резултати, още повече, че жестокостта на Вейлер нараствала, а всякаква предприемаческа и търговска дейност на острова замряла.
През август 1896 г. избухнало въстание в още едно от испанските колониални владения, на Филипинските острови. Испания изнемогвала, принудена да разпръсва своите сили на хиляди километри от метрополията.
Вследствие на изборите през 1896 г. за президент бил избран представителят на Републиканската партия в САЩ Уилям Макинли, чиято предизборна програма включвала като главна своя задача енергичната и решителна политика по кубинския проблем. Същевременно експанзионистите настоявали за незабавно обявяване на война на Испания.
През декември 1896 г. в сражение загива Антонио Масео. Но тази трагична загуба не сломява духа на въстаниците. Закалената армия на Кубинската република сковавала противника в най-големите градове. Извън тях властта се намирала в ръцете на Временното кубинско правителство.
От друга страна позицията на Великобритания по кубинския въпрос еволюирала все повече в полза на САЩ. Официален Лондон желаел да осигури своя тил в случай на конфликт със своите европейски съперници, отношенията с които, особено с Германия, били особено обтегнати. Другояче казано, условията за американска намеса във войната на кубинците против Испания ставали все по-благоприятни.
Правителството на САЩ имало основания да се надява, че то може да постигне много посредством натиск и заплахи, като едновременно се готви за война, за да бъде казана последната дума от армията и флота. Дипломатическите представители на САЩ в Мадрид отправяли към испанското правителство предизвикателни и оскърбителни демарши. Флибустерите (членове на пиратска, контрабандитска организация, които се борели срещу испанското владичество в Южна Америка) прониквали в Куба, където участвали в сражения на страната на кубинците или ги снабдявали с оръжие. Недалеко от кубинските брегове курсирали военните кораби на САЩ. Американската преса провокирала и поддържала военната истерия.
Испания, преживявайки икономически трудности, задълбочавани от политическата борба между либералите и консерваторите, стояла на границата на открито народно възмущение от политиката на правителството. Пред перспективата за провал на Куба и Филипините, то правело все по-съществени отстъпки. От Куба в края на 1897 г. бил отзован Валериано Вейлер.
На Куба била предоставена автономия, но тя не била призната нито от кубинците, нито от Съединените щати. Военните действия на острова продължавали. През януари 1898 г. Белият дом разпоредил броненосецът „Ман“ да се насочи към Хавана, заявявайки, че това е „знак на благоразположение към Испания“. Всъщност това било изцяло провокационно предизвикателство.
САЩ разчитали, че търпението на испанското правителство ще бъде изчерпано и то, спасявайки своя авторитет, ще предприеме крачка, която ще свали от американските управници отговорността за „принудената“ военна акция. Белият дом бързал. Там не желаели да допуснат пълното освобождение на острова само от силите на патриотите, под командването на Временното правителство, което Вашингтон не признавал през всичките години борба на кубинците за независимост.
Испания не приела предизвикателството и допуснала „Ман“ на рейд в близост до пристанището на Хавана. После била извършена нова провокация. В началото на февруари 1898 г. било откраднато частно писмо на испанския посланик в кубинската столица Дюпуи де Лом, съдържащо обидна характеристика на американския президент Уилям Макинли. Писмото било масово публикувано в американската преса и използвано като повод за разпалване в САЩ на шовинистични настроения. Посланикът подал оставка. Правителството в Мадрид, за да охлади страстите, я приело.
Минали няколко дена. На 15 февруари жителите на Хавана чули силен взрив. „Ман“ се наклонил и после потънал заедно с целия си екипаж. Причините за взрива били неясни, но още с обявяването на новината за трагедията лозунгът на пропагандата на войната в САЩ станал девизът „Помни „Ман“!“. Американската комисия, допусната от испанците за разследване, се произнесла, че отговорността е на испанците. Войната между САЩ и Испания станала неизбежна.
На север от Куба завършили военните приготовления. На 19 април Конгресът в САЩ приел резолюция, изискваща от Испания незабавно да се откаже от властта си над Куба. Два дена по-късно испанското правителство отхвърлило ултиматума. Президентът на САЩ издал заповед за блокирането на острова. На 23 април Испания обявява война на Съединените американски щати, които на 25 април също обявили война. Испанците се опитали да си осигурят подкрепата на континенталните европейски държави, но нито една от тях не се съгласила да участва в предварително загубено дело.
Войната била обявена. Край бреговете на Куба курсирала ескадрата на американския флот, но десантът на войските на острова се забавял. Оказало се, че започвайки войната, САЩ малко избързали. Доброволческите части още се формирали, не била установена координацията им с частите на редовната армия и флота, в местата за съсредоточаване на войските царял хаос, избухвали епидемии. Тези, които съчувствали на Испания, се надявали, че спечеленото време ще ѝ помогне да си събере силите, да намери съюзник или да се договори с кубинците. На 1 май 1898 г. под покрова на тъмнината американската Тихоокеанска ескадра на адмирал Дж. Дюи нахлува в залива на Манила (столицата на Филипините) и потопила намиращия се там флот на адмирал Монтехо. При тази акция американците не загубват нито един човек и си осигуряват контрола над морските комуникации в целия район на Филипинския архипелаг. Положението на испанския гарнизон в Манила, обсаден откъм сушата от филипинските въстаници и откъм морето от американските кораби, било безнадеждно. Правителството на неотдавна провъзгласената Филипинска република считало, че не е далеко часът, когато то ще си извоюва прерогативите да управлява своята страна.
Неочакваните действия на САЩ в Тихия океан разтревожили тези, които се били поддали на пропагандата на американската преса и заявленията на Белия дом за това, че борбата се води за освобождаването на Куба. Какво означават тези действия добре разбирали империалистическите съперници на САЩ. Ориентирала се, Германия изпратила към Манила ескадра – формално за посредничество между воюващите страни. Посредничество американците не приели, а тяхната решителност и сили превъзхождали немските. На последните се наложило да отстъпят.
За да подкрепи своите войски, до Куба, незабелязано за американските морски патрули, пристигнала от Испания ескадрата на адмирал П. Сервера. Тя била почти небоеспособна, но опирайки се на бреговите крепости, можела да послужи за охрана на крайбрежието на острова и като подкрепление на сухопътните войски, действащи против кубинците, а също и в случай на американски десант. Напълно непредпазливо адмирал Сервера я извел в открито море, понеже възнамерявал да я пребазира от Сантяго, където тя била акостирала под защитата на бреговите батареи, в Хавана. Американските бойни кораби засекли испанските. В боя, протекъл на 3 юли, ескадрата на адмирал Севера, до последния кораб, се упътила към дъното. Загубите на американците били един убит и 10 ранени.
Куба се оказала напълно откъсната от метрополията. Испанските войски на острова били деморализирани от своето безсилие в борбата с патриотите, а също огромните загуби в жива сила, причинена от жълтата треска (малария – бел. авт.), ги карали да се чувстват в капан. Техните командири вече и не мислели за сериозна съпротива. Американците тъкмо напротив, били въодушевени от морските победи и нахъсани от шовинистичната пропаганда. Започнатият от тях плах десант недалеко от Сантяго сега бил разгънат, при адекватната поддръжка на Кубинската освободителна армия, и се превърнала в голяма военна операция, завършила с пълното обкръжаване на града. Кубинските части играели ролята на авангард на настъпващите сили и като прикритие при тяхното разгръщане. Испанският гарнизон капитулирал. Мадрид признал своето поражение. На 12 август 1898 г. военните действия на острова били прекратени. На 14 същия месец пък американските войска и филипинските въстаници завладели Манила. Войната завършила и на този участък от фронта. Започнали преговорите за мир.
Мирът между Испания и Съединените щати бил подписан в Париж на 10 декември 1898 г. Испания се отказала от правата си върху Куба и другите нейни владения в Западна Индия, а също от правата си върху остров Гуам (Марианските острови), който бил далеко от театъра на военните действия. Към САЩ били прехвърлени Филипинските острови, за което Испания получила 20 млн. щат. долара.
В договора нямало и дума за независимостта на Куба, и за пребиваването там на американските войски, заели по това време всички важни пунктове на острова. Американците се държали като в завоювана страна. На частите на Кубинската освободителна армия било забранено да влизат в освободените градове от испанците, с цел окончателно подчиняване на острова. САЩ решили да разпуснат, като преди това разоръжат, кубинските въоръжени сили.
Дълбокото възмущение на кубинската армия и на кубинския народ от политиката на САЩ могло лесно да избухне във въстание срещу новите поробители. Официален Вашингтон бил силно обезпокоен. През януари 1899 г. президентът Уилям Макинли изпратил на острова свой емисар. Той уверил генерал Масимо Гомес, че скоро ще бъде издадена заповед за евакуация от острова на американските войски. Не без колебания кубинският главнокомандващ издал заповед за разпускането на армията. С разпускането ѝ американската окупация на острова станала очевиден факт. Създаването на Кубинската република, организацията и целият ѝ обществен живот на която да не зависят от Съединените американски щати, станало невъзможно.
Когато съдържанието на Парижкия договор станало известно в Съединените щати, немалка част от американците била напълно смаяна: войната, за която те смятали, че била водена за освобождаването на Куба, се оказала агресивна, завоевателна операция, с цел да бъде създадена американска колониална империя в Атлантическия и Тихия океан. Прогресивната част от американското общество осъдила такъв обрат на нещата, оценявайки това като коварство и забрава на историческия факт, че самите САЩ възникнали в резултат на антиколониална революционна война. Писателят Марк Твен, професор Ф. Джидингс, сенаторът Р. Петигру и бившият сенатор Дж. Хендерсън организирали Антиимпериалистическата лига, която обединила повече от половин милион американци с различно обществено положение. При обсъждането на въпроса в Конгреса много членове на висшия законодателен орган в страната горещо и убедително разобличавали империалистическата насоченост на договора, неговата аморалност по отношение на кубинците и филипинците. Но е факт, че експанзионистите, които разпалвали и използвали шовинистичните настроения, подклаждани и от леката победа, все пак успели да се наложат. Окончателно на 6 февруари 1899 г. договорът бил одобрен от Конгреса само с мнозинство от два гласа. Това било достатъчно, за да попаднат порториканците и филипинците отново под колониално робство, а кубинската независимост се оказала под въпрос.
Филипинският народ не признал американския суверенитет над своята страна. Започнала героична епопея против окупаторите, която продължавала до 1902 г. За да я сломят, американците използвали испанската система за вкарване на големи части от недоволното население в концентрационни лагери, а по жестокост не отстъпвали на испанския „месар“ Валериано Вейлер.
Окупирайки Куба, Съединените американски щати отстранили всички препятствия за проникването там на американски капитали и подчинили под свой контрол цялата кубинска икономика. След това на кубинците било разрешено да съставят конституция на бъдещата република и САЩ обещали да изведат от острова американските войски. На 14 февруари 1901 г. кубинското Учредително събрание одобрило текста на конституцията. Но на 25 февруари с. г. в Конгреса на САЩ сенаторът Плат внася предложение, което да обосновава характера на бъдещите отношения между Съединените щати и Куба. Конгресът я приема на 2 март 1901 г. Поправката „Плат“ влязла в сила на 22 май 1903 г., когато бил подписан договорът на САЩ с Куба.
Според условията на поправката Съединените щати узурпирали правото на контрол над външната политика на Куба, на тази страна било забранено да сключва договори с чуждестранни държави и да взима заеми от тях без одобрението на американското правителство. САЩ също си присвоили правото да контролират вътрешната политика на Куба, тъй като се натоварили с полицейските функции да установяват ред на острова в случай на възникване там на вълнения, които биха били счетени от американското правителство за нарушаване на нормалния живот на републиката. Куба се задължавала да предаде в аренда на Съединените щати определени участъци от територията за създаване на американски военноморски бази. Фактически на Куба бил установен режим на американски протекторат. Пътем САЩ завладели и лежащия в кубинските крайбрежни води остров Пинос.
Кубинското Учредително събрание отказало да признае правомерността на поправката „Плат“ като несъответстваща на кубинската конституция. Тогава официален Вашингтон заплашил с неограничено продължаване на окупацията, което сломило съпротивата на членовете на събранието, тъй като те не разполагали със сили за действен отпор.
По този начин войната, започната от Съединените американски щати, уж с цел освобождаване и постигане на независимостта на Куба, се явява един от главните жалони на новата епоха на световната история, епохата на империализма.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.