Има една българска народна притча за това как Иванчо и Мечката се борили. Борили се те, борили се двамата: ту Мечката отгоре, а Иванчо отдолу; после – този път Иванчо бил отдолу, пък Мечката отгоре.
Притча с дълбок философски смисъл. Валиден напълно и относно настоящата социална действителност в България – за взаимоотношенията между управляващото малцинство и първодържателя на властта (уж!) – гражданите.
Именно върху гражданите е хвърлено ласото на целенасочената пропагандна манипулация, като после те са стегнати в примката на „демокрацията“. Като съкровената мечта на българския (псевдо)елит е останалите им пълнолетни сънародници да повтарят всегда нине и присно и во веки веков първо отделение в училището на живота, без да прескочат в горен клас, където да научат истинското съдържание на понятието „демокрация“.
Немският философ Ханс Георг Гадамер (11. 02. 1900 – 13. 03. 2002 г.) въвежда термина „езиков плен“ – наложени от дадената идеология и политика понятия, които се използват за назоваване на дадени неща или обстоятелства. По този начин е въведена смислова щампа, която напълно възпрепятства да бъде видян истинският характер на тези неща или обстоятелства.
Именно така стои проблемът със съдържанието на понятието „демокрация“ в България. Непрекъснатото повтаряне в медийното пространство на словосъчетанията „демократични избори“, „демократично избран парламент“ и прочие „демократичности“ е съчетано с мантрата за „разделението на властите“ като гаранция за наличието на „демокрация“ в нашата страна.
Постепенно в общественото съзнание се наложи рефлексната реакция „избори=демокрация“. Но това твърдение предполага, че индивидите, на които са делегирани властови пълномощия от страна на гражданите, по време на своите мандати стриктно изпълняват поетите пред своите избиратели ангажименти. Актуалната ситуация в България, както и хронологията на политическия живот у нас след 10 ноември 1989 г. напълно опровергават тази хипотеза. Затова и усилията за модифицирането на политическото поведение на българските граждани чрез свеждането му до първосигнална реакция „избори+разделение на властите=демокрация“, все по-малко води до търсените резултати за дресиране към пасивност спрямо процесите в обществото.
В свое интервю през м. май 2019 г. известният американски философ, политически активист и общественик Ноам Чомски дава следното определение за „демокрация“: „Демокрацията има много измерения. Но най-основното мерило за демокрация е степента, в която хората участват във взимането на решения, засягащи интересите им – техния собствен живот“.
Участието на гражданите в трите сфери на властприлагането (властимеещ е единствено суверенът!): законодателната, изпълнителната и съдебната, се осъществява по различни начини в държави извън България. Една от формите за реализиране на властовия потенциал на суверена е задължителният мажоритарен избор и в трите сфери на властприлагането. Колкото се отнася до изпълнителната власт, това означава, че едно лице би могло да заеме министерски пост, само ако преди това е спечелило място в парламента. Например член 68 от конституцията на Япония изрично постановява, че „... мнозинството от министрите трябва да бъде избрано измежду членовете на Парламента“.
Друг много ефективен инструмент за упражняване на народовластие посредством референдум, е процедурата за отзоваване на лица, заели изборни длъжности, и то когато не е налице извършено престъпление от тяхна страна. Такова законодателство е въведено в 18 от 50-те щата на САЩ. Това са предимно щатите, разположени в западната част на северноамериканския континент, където, по исторически обусловени причини, населението е по-свободолюбиво.
Един вариант за упражняване на контрол от страна на гражданите спрямо съдебната сфера е процедурата, заложена в чл. 79 на японската конституция. Според него: „Назначаването на съдии във Върховния съд подлежи на преразглеждане от народа при провеждането на първите след даденото назначение всеобщи избори за Палатата на представителите и на повторно преразглеждане – при провеждането на първите избори за Палатата на представителите след изминаването на десет години; тази процедура се повтаря и по-нататък в същия порядък“.
Грижливо пазена информация от разгласяване от страна на българските (псевдо)демократични юристи-конституционалисти, е че във всички щати под петдесетзвездния флаг, с изключение на Делауер, конституцията им може да бъде променяна само посредством общощатски референдум.
Демокрацията (без кавички!) е неразривно свързана с една действена общност на социалния живот. Активно участие на мнозинството от гражданите при формулирането на проблемите пред обществото, в обсъждането на пътищата и средствата за тяхното разрешаване, а после – и в дейностите за изпълнение на взетите решения.
Действен пример за участието на гражданите при вземането на решения в сферата на държавното управление са референдумите – национални или местни. Тази практика е широко използвана в редица държави, най-многобройни са проведените през последните 173 години референдуми в Швейцарската конфедерация.
В своята монография „Демокрацията и нейните критици“ американският социолог Роберт Дал (17. 12. 1915 – 05. 02. 2014 г.) излага своите аргументи защо гражданите – именно те, а не някаква (псевдо)елитарна малцинствена конфигурация, би трябвало да са последна инстанция при взимането на решения в сферата на държавното управление.
„Ако един добър политически строй изисква демосът да няма възможност при никакви обстоятелства да нанася вреди – поне на основните права и интересите, – то в такъв случай е възможно да се изкушим да предположим, че е наложително демосът и неговите представители да бъдат сдържани от квазиностойници, които подобно на истинските настойници притежават по-висше знание на добродетелност. Ако обаче най-добрият политически строй е този, при който членовете индивидуално и колективно постигат зрялост и отговорност, като биват изправяни пред морални избори, то тогава те трябва да имат възможност да действат автономно. Точно както при индивида автономността по необходимост включва както възможността да се постъпва правилно, така и възможността да се греши, по същия начин и при демосът автономността включва и двете. Доколкото един народ е лишен от възможността да действа автономно е и управляван от настойниците, то е по-малко вероятно у него да се развие чувство за отговорност за колективните му действия. Доколкото един народ е автономен, той може понякога да греши, а понякога да постъпва несправедливо.
Демократичният процес залага на възможността един народ, действайки автономно, да се научи да действа справедливо“.
Налице е необорим аргумент от цялата история на човешката цивилизация след т. нар. „Златен век“ на социално равенство при първобитните племена на ловците, в подкрепа на постановката, че най-основното мерило за демокрация е степента, в която хората участват във вземането на решения, засягащи интересите им. И този аргумент е, че никога досега едно множество от хора не е могло да си осигури своето материално и духовно благоденствие, когато експлоатира едно незначително на брой малцинство. Необходимо е броят на експлоатираните значително да превъзхожда този на облагодетелстваните от социалното статукво. Които са узурпирали властовите механизми именно за да задоволяват своите материални и/или психологически интереси.
За онеправданото мнозинство остава утешителното подаяние „Panem et circenses“, както казвали древните римляни, тоест „Хляб и зрелища“. В последната фаза на постепенния разпад на (робовладелската) римска република, когато плебсът вече се бил примирил със загубата на политическите си права, удовлетворявайки се с безплатното раздаване на хляб, подхвърляно на незначителни суми пари и организирането на безплатни циркови зрелища. Политическото обезправяване на плебса било окончателно установено в условията на римската империя.
Като приравним раздаваните понастоящем социални помощи у нас към „хляба“ в древния Рим за бедните, а политическите скандали към „цирковите зрелища“ в античността, ситуацията е като натоварена и пренесена през вековете от Машината на времето.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България