Напрежението между Сърбия и Косово само по себе си е сериозна външнополитическа тема, но сякаш е орисано да стои в сянката на друго събитие - първоначално на войната в Украйна, а през последните дни - на земетресението в Турция и Сирия. Отделно, сагата ни с Република Северна Македония също допринася новините от Белград и Прищина да остават често в миманса.
А беше време, когато конфликтът в Косово прикова вниманието на целия свят. За нас дори се превърна в "печеливш билет за влизане в НАТО" - смята се, че даването на въздушен коридор от страна на България през пролетта на 1999 година е потвърдило приема ни в Алианса. Оттогава ситуацията там не е толкова кървава, но е достатъчно взривоопасна. И определено заслужава внимание.
До съвсем скоро се смяташе, че ребусът там е нерешим - в Белград няма политик, който да е склонен на такива отстъпки спрямо Прищина; дори и да се появи такъв, той вече няма да е политик, а може и да не остане жив. Само че...
В началото на месеца не кой да е, а самият сръбски президент на Александър Вучич обяви, че "Сърбия трябва да продължи преговорите с Косово за нормализиране на отношенията в рамките на последния международен мирен план, за да следва пътя към членство в Европейския съюз". Няколко дни по-късно премиерът на Косово Албин Курти заяви, че приема мирния план, предложен от ЕС, макар и със забележки - насочени към исканията за даване на повече права на косовските сърби, включително и създаване на Асоциация на сръбските общини.
Задава ли се косовски хепиенд за Западните Балкани? И, което е още по-интересно - обръща ли се Сърбия "на запад", след десетилетия на "търкания" с ЕС и САЩ (стигнали дори до бомбардировки от страна на НАТО)?
На първия въпрос е рано да се отговори. Заявеното (и от двете страни) желание за намиране на изход е необходимо, но не достатъчно условие. Твърде остри са подводните камъни на евентуалното споразумение, а десетилетия противопоставяне трудно могат да бъдат превъзмогнати току-така, само защото "от Запад" са им казали, че така трябва. Или заради все още имагинерното "европейско бъдеще". Особено в контекста на проблемите, които изпитва самия ЕС (енергийна криза, инфлация), а също и сигналите на слабост, които Брюксел излъчва на геополитическата сцена. Някак си в последно време и "европейската перспектива" започна да девалвира и съвсем не е толкова атрактивна, колкото в края на миналия и началото на този век, когато България например, беше в положението на Сърбия и Косово.
Вторият въпрос обаче насочва към размишления.
В края на януари отново Вучич, заедно с отиващия си чешки президент Милош Земан, осъди руската агресия срещу Украйна. Същият Земан, който дълго време беше възприеман като проруски държавник, създаващ дисонанс в "европейския хор" по отношение на Кремъл. Едно към едно с Вучич и Сърбия като цяло, впрочем.
Ако се върнем още по-назад, ще си припомним колко ентусиазиран бе сръбския президент при откриването на газовия интерконектор между България и Гърция и как, по думите му, следващото подобно съоръжение трябва да свързва България именно със Сърбия. Респективно, и страната му да се "еманципира" от руския газ. Наскоро, първата копка на българо-сръбската газова връзка вече беше факт.
Всички тези "европейски" сигнали от страна на Сърбия, която години наред бе смятана за най-верния съюзник на Москва в Европа, следва да се вземат под внимание. Но също така и не бива да ни изненадват.
В края на миналата година загатнах, че "европейската перспектива" на Белград изобщо не е за подценяване и припомних, че исторически Сърбия има традиционно добри отношения със Западна Европа (и САЩ), а последните десетилетия на относителна изолация са по-скоро изключение. Поставянето на западната ни съседка на "европейски релси" не бива да ни учудва, макар засега сигналите да са основно еднопосочни. В Брюксел, Париж и Берлин (а и във Вашингтон) със сигурност отчитат този "завой" на сръбския държавен глава. И е въпрос на време той да бъде признат от Евросъюза. (А ако случайно не стане така, вината би била изцяло на Европа - да изпусне този исторически шанс за консолидиране не само на Балканите, но и на континента въобще.)
Разбира се, "европейската перспектива" на Сърбия не означава автоматично и "евроатлантическа". Темата "НАТО" е изключително болезнена за сърбите, както каза тези дни самият Вучич. Но опитите за излизане от руската орбита са безспорни.
Последното в никакъв случай не означава скъсване на връзките между Белград и Москва. Димът от скандала за връзката между "Вагнер" и Сърбия едва ли е без огън, а че по отношение на българо-македонския спор двете страни играят в един отбор (този на Скопие) е повече от очевидно. Все по-видима става обаче сръбската геополитическа гъвкавост, демонстрирана напоследък. От която можем да се учим, впрочем.
Александър Вучич създава впечатлението, че се опитва да лавира между Москва и Брюксел. Винаги с Европа, никога против Русия, ако направим аналогия с онази фраза (приписвана) на цар Борис III през Втората световна война. Странното е, че го прави точно когато отношенията между ЕС и Руската федерация са в най-ниската точка, но в средно- и дългосрочен план този ход може да донесе позитиви на Белград.
И ако/когато това се случи, за нас ще остане горчивото сравнение, че докато сърбите са си оплели кошницата, ние не сме успели да спечелим подкрепата на Европа в споровете ни със Скопие.
А днешната сръбска дипломация дори не е по почина, приписван на Никола Пашич...*
*Според легендата, някога сръбският министър-председател Никола Пашич е казал на сръбския посланик в Цариград, че "политика се ради или со паре, или со дупе. Паре нема - действайте!"