Пролетта се оказа много трудна за Еманюел Макрон. Пенсионната реформа, лошо подготвена и несръчно прокарана – присяда. Стачките заплашват туристическия сезон на най-посещаваната страна в света. Ако Айфеловата кула и Лувъра са затворени – кой ще дойде в Париж? Протестиращите обвиняват президента в липса на „демократичен“ подход, защото обръща гръб на общественото мнение. Той настоятелно отговаря, че действа „демократично“, като спазва стриктно конституцията. Твърдение, което е абсолютно вярно. В това блокирано положение, какво остава на недоволните? Както винаги – улицата. Всяка седмица милион, милион и половина протестиращи развяват знамената си по булевардите на големите френски градове и към края на деня се разотиват. Дисциплината е безупречна, тя е под контрола на синдикатите. Полицията е предупредена за маршрута и е дала своето съгласие. От редиците на профсъюзите никой не хвърля камъни.
Със залеза на слънцето, от последните редици на манифестантите изникват маскирани групи младежи, нахлупили качулки, които започват с трошене на банкомати, палене на кофи с боклук и при появата на полицията, предприемат ръкопашен бой с представителите на властта. Спектакълът който предоставя този сблъсък, особено ако има окървавени полицаи или побойници е „нафора“ за всички акредитирани журналисти.
На 25 март в далечната френска провинция си дадоха среща полиция, жандармерия и противници на „Земеделските басейни“ предназначени да складират вода за нуждите на селското стопанство в региона по време на суша. Манифестацията беше предварително забранена, защото „Зелените революционери“, въоръжени с брадви, ками и коктейли „Молотов“, навсякъде където се появяваха – чупеха и палеха. Голяма част от тях, бяха същите които участваха в нощните боеве във френската столица. Сблъсъците между 10 хиляди „Еко-терористи“ (както ги наричат) и 3 хиляди полицаи продължиха почти един работен ден. Никаква постановка в „Бояна филм“ не може да съперничи на жестокостта, с която се сблъскаха защитници и противници. Десет подпалени полицейски автобуса, сто ранени от двете страни, от които двама „Еко-защитници“ в кома.
Оказа се, че в редиците на „бунтовниците“ са се присъединили италиански и немски „защитници на природата“, които подобно на френските „Black Blocs" използват всички поводи за разправа със съществуващия държавен ред. Тези млади хора, дошли от другата страна на Алпите, са наследници на „Червените бригади“, които също започнаха с обири и палежи, в името на борбата срещу капитализма. Облечени са в черно, с качулки и с маски. Никой не може да различи коя е тяхната националност.
През 80-те години, част от младото поколение, родено след войната, не се задоволи с реформаторския стил на Комунистическата партия и предпочете въоръжената съпротива срещу системата. Членовете „Червените бригади“ ликвидираха в продължение на 20 години повече от 75 едри предприемачи, банкери и политици. През март 1978 година бе отвлечен най-известният политик Алдо Моро с цел да бъде заменен с арестувани членове на „бригадите“. След като размяната не успя, Моро бе намерен в багажника на една изоставена кола, надупчен от 11 куршума.
На 28 март т.г. Толерантна Франция отказа за пореден път да екстрадира към Италия 8 мъже и 2 жени, всички членове на „Червените бригади“, намерили убежище повече от 20 години в Париж.
Някои от тях вероятно са сътрудничели на френското крило на антикапиталистическите въоръжени действия, които разтърсиха Франция от 1979 до 1987 година. Но те явно са били в тила, а не на първа линия. Наказателните акции бяха предимно бомбени атентати срещу банки, посолства, държавни институции и личности, чието ликвидиране гарантираше съответния отзвук. На 27 март 1984 г., бе застрелян генерала от жандармерията Ги Делфос. В редиците на „революционерите“ женското участие не отстъпваше с нищо по отношение на мъжкото. Особено по жестокост. Една от ръководителите на „Action directe » - Натали Менигон застреля от упор пред вратата на дома му, генералния директор на заводите „Renault » - Жорж Бес.
По настоящем 66 годишната революционерка мери квадратурата на затворническа килия в Тулуза, занимание което ще прави до края на живота си.
Преди да бъде разбита организацията от силите на френската сигурност, „антикапиталистите“ протегнаха ръка на немските си съмишленици. На 8 август 1985 година те осъществиха съвместно атентат в американската база във Висбаден. Минирана кола избухна. Атентата взе 2 жертви и рани 20 души.
Немският клон на „Червената западноевропейска армия“, позната под името „Baader - Mainhof ». Подобно на италианската и на френската радикални левици, немската също се ражда в студентските среди. Първият водач е Руди Дучке, който е изместен от радикалните „комунисти“ Урлике Майнхоф и Андреас Бадер. Както в Италия и Франция студентските манифестации прерастват в сблъсъци, които взимат жертви. Следват арести и отмъстителни акции. „Червените революционери“ убиват повече от 30 немски банкери и предприемачи, между които директорът на Дойче банк – Алфред Херхаузен. Следват атентати, убийства и грабежи. По примера на Италия и Франция, „Бадер-Майхоф“ пленява президента на немските предприемачи – Ханс Мартин Шлайер и предлага да го замени срещу осъдени членове на организацията, между които Андреас Бадер. Правителството отказва и трупът на Шлайер е открит също в багажника на изоставена кола. Същия ден Андреас Бадер е намерен мъртъв в килията в Щутгарт заедно с още двама свои съмишленици. Лекарите констатират „колективно самоубийство“.
Констатация оспорвана и до днес. Самоубийството на Урлике Майнхоф никой не оспорва. Тя е осъдена и затворена в единична килия, без контакт с външния свят. Издържа мъчително две години преди да увисне на въжето изработено саморъчно през 1976 година.
Трагичният край на тази красива млада жена, журналист по професия, повдигна множество въпроси в средите на немските интелектуалци и не само. Какъв точно е мотивът, който накара Урлике да „въстане“ срещу капитализма и да прекрати живота си само на 42 години? Любопитството в медицинските среди, с разрешение на магистратите, доведе до изваждане на мозъка от черепа, последвано от няколкогодишно изследване. Установено бе преплитане на важни съдове в областта на емоционалната чувствителност на починалата. Мозъкът бе върнат на дъщерите ѝ през 2002 година.
Епопеята на радикалната левица в Западна Европа, по всичко изглежда се възражда под маската на „Екологията“, в името на спасението на планетата. Тя никне най-вече в средите на интелектуалците. На прицел са мега-проектите, едрия капитал и социалната несправедливост. Политическото позициониране на европейските интелектуалци, в малки или по-големи степени, е на ляво. С аналитичните си критики те се явяват като коректор на управленските решения.
В България както винаги настроенията са различни. Ще трябва да мине може би време, докато анатомопаталози разгледат с микроскоп български мозъци. Тогава ще стане ясно, защо нашите интелектуалци, които са били с години на ляво, сега са само на дясно.