Такова затишие в нашата вътрешна политика не е имало отдавна. Миналата година приключи с напрежението между (не)коалиционните партньори след местните избори, както и с вота на недоверие по въпросите на сигурността и отбраната, чието отхвърляне продължи повече от седмица. Парламентарната група на ГЕРБ се нуждаеше от време, по-дълго от обичайното, за да вземе решение и да определи окончателното си поведение относно този вот. Останалите източници на напрежение бяха свързани с казуса около директора на "Пирогов" и говоренето пред медиите от представители на сглобката за оставките на един-двама министри. Това коментира за news.bg Евгени Кръстев.
Настъпи обаче новата година и сякаш нищо от това не остана като част от българската вътрешнополитическа атмосфера.
Единствено около Йордановден имаше опит за атака срещу министъра на отбраната Тодор Тагарев,
която обаче се оказа несполучлива не само защото основата ѝ беше доста халтава, но и поради това, че депутатът Делян Пеевски остана самотник в говоренето по казуса. Той не се превърна в повод за вътрешно напрежение между основните (не)коалиционни партньори и така атаката приключи още преди да е получила тласък за някакво по-сериозно развитие.
Няколко дни по-късно пък Кирил Петков и Бойко Борисов заровиха томахавките вече и институционално. Двамата оттеглиха съдебните искове, които бяха завели един срещу друг във връзка с изказвания и критики назад във времето. Тези взаимни действия ясно показват, че между основните формации в сглобката съществува координация на лидерско ниво, а точно в този момент това е изключително необходимо, защото промените в управлението на регулаторите са в ход. След месец и половина пък идва времето за ротацията в правителството - размяната на позициите между Николай Денков и Мария Габриел.
Прави впечатление и фактът, че ПП/ДБ и ГЕРБ дори успяват сполучливо да разграничат националното равнище от равнището на местната власт в София. Така че проблемът с невъзможността за избор на председател на Столичния общински съвет (СОС) да не влияе на функционирането на изпълнителната власт. Ясно е, че разговорите по отношение на неизяснените въпроси и детайли около ротацията вече текат и щом няма новини, най-вероятно поне на този етап се развиват сполучливо.
Самият край на миналата година и началото на тази беше времето на най-важните теми - конституционните промени и Шенген,
които имаха потенциала да предизвикат разрив в сглобката или пък да породят процеси на сближаване и конструктивизъм. Сполучливото развитие и по двете теми постави началото на реализацията на втората от двете хипотези. Това бяха два сложни проблема, но те показах, че въпреки всичко ПП/ДБ и ГЕРБ, подкрепени от ДПС, са способни да формулират и реализират политики в полза на парламентарната република и националните интереси, свързани със задълбочаване на евроинтеграцията и постепенното придвижване на страната от европейската периферия към центъра. Всичко това доведе до изолиране на центробежните сили в двете формации и до осигуряване на координация на лидерско ниво, силно необходима в момента, както вече стана дума.
Положителното развитие на двата въпроса (поне на този етап) формира и гарантира общата рамка на сглобката. Просто за момента нито една от формациите в нея не би искала да се лиши от наличните резултати. Те са съвместно постигнати и е логично да бъдат съвместно консумирани. Ако след няколко месеца Конституционният съд отхвърли промените в Основния закон или пък основната част от влизането ни в Шенген забуксува към края на годината, то тогава общата рамка на сглобката може и да бъде поставена на изпитание и евентуално да започне да се пропуква. Това обаче потенциално може да стане след доста месеци. В момента тенденцията определено върви към стабилност между формациите в парламентарното мнозинство.
Без съмнение пробивът, който България направи по отношение на Шенген, следва да се разбира като подобряване на нивата на доверието, което европейските ни съюзници имат към нас. Това обаче е двустранен процес, тъй като готовността на българското правителство да приеме партньорска помощ и съвети за охраната на границата също е израз на повишено доверие към останалите страни в Шенген. През годините преди конституирането на кабинета "Денков - Габриел" България не само нямаше последователна политика за постигане на Шенгенско членство, но и в политическото говорене вътре в страната се чуваха (от вече бивши политици) твърдения, че трябва сами да охраняваме границата, със собствен ресурс и без никаква чуждестранна помощ, включително и от Фронтекс. Това е доста странно разбиране за национален суверенитет, направо си е напълно необяснимо.
За да има суверенитет, сигурността на границата трябва да е гарантирана.
Покриването на техническите критерии за влизане в Шенгенското пространство е важно, но не е всичко, защото никакви съоръжения и огради не могат да помогнат ако липсват достатъчно добре функциониращи институции. Институциите и професионалното отношение на специалистите в тях - ето това са същностните стандарти, които, ако са налице, то осигуряването на границата ще е гарантирано. Ако има дефекти във функционирането на националните институции и в същото време помощта от европейските е нежелана, то това определено не е национално отговорна позиция. Най-голямата слабост на подобен тип поведение е, че то не дава категоричен знак към каналджии и трафиканти, че противодействието срещу тях ще е последователно и безкомпромисно.
Извеждането на членството в Шенген като ключов приоритет след поемането на изпълнителната власт от Денков и Габриел беше в основата на шанса, който получихме и на постепенното отваряне на вратата, пред която сме изправени. Двустранното повишаване на доверието и превръщането на това в устойчив процес е необходимото условие, което, ако бъде изпълнено, страната ни ще постигне и сухопътното членство в Шенген, така желано и от парламентарното мнозинство, и от бизнеса.
Твърде пресилено е да смятаме, че окончателното постигане на целта зависи единствено от резултата на изборите в Австрия през октомври. Дори и крайна националистическа формация да излезе първа там, това не означава, че въпросът е приключен по отрицателен за нас начин. Все пак нека припомним, че нидерландското вето към България го имаше от дълги години и накрая беше вдигнато, макар че на последните парламентарни избори в страната точно крайни националисти излязоха на първо място.
Тишината във вътрешната политика е характерна за традиционните демокрации със стабилни политически системи.
Би било пресилено и доста претенциозно да кажем, че България вече е такава страна. Вървейки обаче от периферията към центъра на Европа, тя получава възможността да участва активно в ключовите европейски процеси и трябва да го прави смело. От една страна това осигурява национално развитие и капацитет, а от друга е принос към продължаващия процес по изграждане и оформяне на облика на Европа. Темата за миграцията е основна и тя е свързана точно с европейските процеси, отнасящи се до настоящето и бъдещето на континента. Съвсем не е случайно, че тя съществува и е в активно състояние в много от традиционните европейски демокрации, които са осигурили възможността на Европа да се развива като единно икономическо, културно и политическо пространство.
Електоралният ръст на антимигрантските партийни формации в част от страните в Западна Европа говори за определена симптоматика, която се нуждае от внимание. Нуждае се от европейско внимание, защото не е по силите на нито една отделна национална държава да намери работещо решение по мигрантските въпроси. Най-ярък пример в това отношение е Великобритания, която напусна ЕС, за да поеме сама контролът върху границите си. Днес обаче, след няколко години "абсолютна" независимост, мигрантският въпрос въобще не изглежда да е намерил решението, което брекзитърите обещаваха. А Великобритания е страна с огромен потенциал и икономически, и институционален. В този смисъл възможностите ѝ да изработва и прилага качествени и работещи управленски решения би следвало да са значително по-големи от тези на много от страните на континента.
Позицията на България като отговор на австрийските твърдения, че Шенген трябва да се реформира преди да се разширява, беше напълно правилна. Правителството заяви, че каквито и процеси да е необходимо да бъдат стартирани по Шенген, то те ще бъдат по-качествени и ще протичат по-положително, ако България и Румъния са вътре и участват активно във всичко това. Страната ни би следвало да отдели повече усилия точно в тази проблематика, вместо да разходва обществена и политическа енергия във вътрешнополитически напрежения и ескалации. В този смисъл е налице още една причина да разглеждаме тишината, която имаме в момента като положителна новина.
Очевидно е и още нещо - опозицията в парламента няма способността да въздейства
по какъвто и да е начин на мнозинството. Щом в рамките на мнозинството има разбирателство, политиката е тиха и спокойна, ако разбирателството отслабне -политическият градус незабавно и рязко нараства. Опозицията е извън всичко това или казано с други думи, от нея в момента почти нищо не зависи. Тя се опитва да въздейства чрез улични протести и жалби до специализирани органи като Конституционния съд. От настоящата гледна точка обаче и двата варианта изглеждат надалеч и нависоко. Горе - долу такова е положението и с президента, който е крайно несъгласен с конституционните промени и също ги атакува в Конституционния съд.