Името на Алексей Навални беше добавено към дългия списък на мъчениците, които изобилстват в историята на Русия, където индивидуалната саможертва е неразделна част от националната психика. Това пише в анализ за френския всекидневник La Tribune Андрей Козовой, историк от университета в град Лил. Съобщението за смъртта на Алексей Навални от руските затворнически власти в петък, 16 февруари 2024 г., предизвика множество коментари в медиите, където темите за неговото мъченичество и саможертвата му бяха повдигани често. От това, което знаем до момента няма нищо, което да потвърждава, че Навални е бил воден от саморазрушителни или мазохистични импулси, от "наслада от смъртта". Християнин, той описваше себе си като "типичен постсъветски вярващ". В същото време, след като оцеля при опит за отравяне с "Новичок", той беше напълно наясно с рисковете, на които се изложи при завръщането си в Русия през януари 2021 г. Ако това се случи, смъртта му, каза той в края на документалния филм, посветен на неговото отравяне , би била потвърждение за достойнствата на неговата борба срещу режима на Путин и проява на силата на неговото движение. Завръщането на Навални в Русия може да се обясни с политически съображения: отказ да отиде в постоянно изгнание, както искаше руският режим. Но доколкото е знаел рисковете, на които е бил изложен, смъртта му - независимо дали е "случаен" резултат от малтретиране или дали е официално убийство, както твърди по-специално неговата сътрудничка Мария Певчих - може да бъде сравнена със саможертва. Феноменът на мъченичеството, особено политическото, очевидно не е специфично руски. Да го разглеждаме като присъщ компонент на предполагаемата "славянска душа" според нас е западна фантазия. Въпреки това мъченичеството и страданието заемат съществено място в руската история и култура. Изключително консервативният и репресивен характер на последователните политически режими, от автокрацията до комунизма, поробването на голяма част от населението чрез крепостничество (до 1861 г.) и значението на военните действия, нашествията и кампаниите на "колонизация", често придружени от големи вълни на насилие, представляват благодатна почва за появата на култура на страдание, установена като начин и идеал на живот и чудесно илюстрирана от произведенията на Достоевски, Анна Ахматова, Василий Гросман и много други. Етимологията на руската дума мученик (мъченик) също е "страдание" (мука), докато на френски или английски например мъченик идва от гръцкото martus, което означава "свидетел". От друга страна, руската уникалност не се крие толкова в съществуването на "фабрика за мъченици", тоест в това, което наричаме "култура на саможертвата на неподчинение" спрямо властта, но в силното напрежение, което съществува между нея и постоянната "фабрика за герои", която е част от културата на саможертва от и за държавата. Артикулирането на тази двойна саможертвена култура може да ни помогне да разберем трагичната съдба на Навални и да помислим за последиците от смъртта му.
Фабриката за мъченици
Културата на "саможертвата на неподчинение" се състои от няколко исторически пласта, най-старият от които е религиозен. Отнася се до разпространението на православна християнска култура, съсредоточена около живота и смъртта на светци, след това до появата на дисидентски религиозни движения, потискани от властимащите. Най-известният пример е този на староверците, противници на реформата, предприета от патриарх Никон в средата на 17 век за привеждане на Руската православна църква в съответствие с Гръцката църква и довела до разкол в рамките на православната общност. Убедени, че изчезването на традиционната църква бележи началото на царуването на Антихриста, староверците не се колебаят да се самозапалят, за да се противопоставят на покварените според тях граждански и религиозни власти. Вторият слой на руската култура на жертвоприношението е политическият. Отнася се за появата в Русия през годините 1830-1840 г. на нова категория от населението -интелигенцията - разбирана в смисъла на образовано и четящо население, но преди всичко оживена от политически идеали, вдъхновени от Епохата на Просвещението . Въстанието през декември 1825 г., след смъртта на Александър I, на група офицери, "декабристите", които поискаха края на автокрацията и настъпването на конституционна монархия, е основополагащ момент, който подготвя почвата за тези, които ще бъдат наречени "мъченици на революцията" от втората половина на 19 век. Водачите са били екзекутирани, а останалите, придружени от съпругите си от големи благороднически семейства, заточени.
Техният пример отхрани няколко поколения опозиционери докато се стигне до поколението на тези, които избраха пътя на насилието. Нека цитираме примера на София Перовская, организатор на атентата, който коства живота на цар Александър II през 1881 г., единствената жена, екзекутирана по време на царизма за политическо престъпление, и която отлично е знаела, че нейното цареубийство ще ѝ спечели ешафода. Третият слой на културата на саможертвата е изкован в съветската епоха. Той е едновременно религиозен и политически. Разграничават се две групи: от една страна, мъчениците на вярата, членове на Православната църква или други религии като "Свидетелите на Йехова", чието мъченичество има доста ограничено влияние; от друга, "либералните" дисиденти, чиито действия допринесоха за появата на истинска "публична дипломация на страданието" - феномен, който не е наблюдаван от времето на антисемитската политика на царете в началото на 20 век , предизвикала криза между Русия и САЩ. Нека цитираме тук, наред с други примери, седемте съветски граждани, които се противопоставиха на КГБ на 25 август 1968 г., като демонстрираха в Москва срещу нахлуването в Чехословакия; физикът Андрей Сахаров, поставен под домашен арест през 1980 г. за това, че открито е осъдил нахлуването в Афганистан и лова на дисиденти; или Анатолий Марченко, чиято смърт в затворнически лагер през декември 1986 г. тласна Горбачов да освободи Сахаров и да засили политиката си на гласност. И едните, и другите знаеха отлично, че като говорят открито срещу съветската държава, се излагат на огромни рискове, но вярваха, поради етични причини, че цената на бездействието би била по-висока за тях.
Фабриката за герои
Саможертвата "на неподчинение" съжителства в руската политическа култура със саможертвата "на защита" от и за държавата. Състои се главно от изграждането на митология за индивидуална и колективна жертва като цимент на руската и съветската нация. Инструментализирането на миналото за политически цели е абсолютно централно в това, което изглежда като процес на героизация чрез саможертва, дори ако въздействието му върху населението остава трудно за количествено определяне. Историята на този процес е свързана с появата на Русия като идеологическа единица през 16 век, с разпространението на концепциите за "Москва, третият Рим" и "Светата Рус", въплътени по-късно в "майка Русия" и Родина, "свещената" родина, която трябва да се брани на всяка цена. Тук могат да бъдат разграничени три вида "конструирани герои". На първо място, това е върховният герой, "харизматичният лидер" на Макс Вебер, който се посвещава изцяло на благосъстоянието на своя народ, често с риск за живота си. В Русия на царете това е государят, "господарят" и "малкият татко" (батюшка); в съветска Русия това е вождът, водачът и "баща на народите" (отец народов). Лидерът рискува живота си, подобно на Ленин, активно издирван от царските тайни служби преди да дойде на власт, а след това и обект на нападение през 1918 г. Неговата героизация е осветена след смъртта му: Ленин е мумифициран и поставен в мавзолей, докато Николай II, убит по заповед на същия Ленин, е канонизиран през 2000 г. Втората категория "конструирани герои" са героите от войната, както като отделни индивиди, така и като народ като цяло. Героизацията на войниците в гражданската и религиозна пропаганда, както и в изкуствата, заема централното място във военното и империалистическото измерение на руската колективна идентичност. В тази официална митология жертвата може да е необходима не само за защита (и смърт за) Родината, но и за спасяване на други народи, независимо дали са "братя" (славяни) или не. Митът за героя от войната възниква с Отечествената война от 1812 г. срещу Наполеон. Призивът към руското население да се саможертва, вземайки за модел "героите от миналото", се превърна в централна тема на пропагандата по време на Великата война и особено на "Великата отечествена война" (1941-1945 г.). Последният има тенденция да заема централна позиция в съветската митология при Брежнев, "героят" се превръща в абсолютна и непреодолима препратка към идеала за патриотична саможертва. Тази война разшири спектъра на героите-мъченици чрез изковаване на митове, насочени към млади хора и жени, жертвата на Зоя Космодемянская, партизанка, обесена от нацистите на 18-годишна възраст, е най-известният пример. Култът към Великата отечествена война ще бъде възприет и разширен от Путин, който ще институционализира "Безсмъртния полк", парад на деца и внуци, носещи снимки на техните родители и баби и дядовци, убити през 1941-1945 г. По време на съветската епоха този култ към герои и мъченици също беше много селективен, като съзнателно пренебрегваше насилието, извършено срещу еврейското население - евреите се споменават само като войници или цивилни, като част от едно цяло, "съветския народ". И накрая, третата категория е съставена от "героите на мира", които защитават Русия и СССР от опасности, идващи отвън или отвътре по време на война. Те могат да бъдат лидери "жертви на заговори с огромни последствия", като най-известният пример е Сергей Киров, лидер на Комунистическата партия на Ленинград, убит на 1 декември 1934 г., - събитие, което ще накара Сталин да подготви Големия терор. Героите могат да бъдат и обикновени граждани, които се стремят да спасят живота на своите съграждани. Пример за това е мъченичеството на Надежда Курченко, стюардеса, която беше смъртоносно ранена по време на отвличането на самолет на Аерофлот през октомври 1970 г. от литовския дисидент Пранас Бразинскас и неговия тринадесетгодишен (!) син Алгидрас. След това митът за Курченко служи за противопоставяне на митологията за "саможертвата на неподчинение" на дисидентите.
Смъртта на Навални и бъдещето на Русия
В своя труд за произвеждането на мъченици в Русия, американският цивилизационист Юлия Минкова описва всеобхватността на това явление, наследено от сталинизма, в Русия на Путин и поддържането на напрежение между героите на опозицията и героите на властта. Първоначално, през годините 2000-2014, путинизмът, тогава "умерен", успя да елиминира риска от появата на мъченици, които биха могли да представляват риск за властта. Първата личност, която понесе тежестта на репресиите, бизнесменът-олигарх Михаил Ходорковски, хвърлен в затвора между 2003 и 2013 г. след изключително политически процес, през тези години се превърна във въплъщение на "мъченик на путинизма". Ходорковски можеше да продължи да лежи в затвора, ако не беше помилван от Путин през декември 2013 г. Една от причините за освобождаването му беше смъртта в затвора през ноември 2009 г. на Сергей Магнитски, адвокат, работещ за американския бизнесмен Бил Браудър, който разкри злоупотреби в големи размери. Смъртта на Магнитски имаше голямо въздействие в чужбина, тласкайки президентството на Обама да скъса с политиката на "рестартиране" на отношенията с Русия. Освобождаването на Ходорковски беше в полза на Путин, тъй като бившият бизнесмен, заточен в Лондон, загуби аурата си на "месия" и сведе до нула надеждите, възлагани му от руската опозиция да стане обединител. Неудържимият натиск на режима на Путин след анексирането на Крим през 2014 г. беше придружен от безпрецедентна конфронтация от времето на Студената война, в официални и опозиционни речи, между "мъчениците на неподчинението" и "патриотичните герои". Полагането на цветя на мястото на убийството през 2015 г. на известния опонент Борис Немцов, някогашен любимец на Борис Елцин, всяка година предизвиква сблъсък с властите. Да си припомним, че непосредственото оправдание за нахлуването на Путин в Украйна беше необходимостта да се предотврати "геноцида" над рускоезичното население на Донбас, жертви на украинския режим, описан като "нацистки". Въображаеми мъченици, като това дете, уж разпънато от украинските сили, бяха измислени, за да подтикнат руските войници да се ангажират в името на благородна кауза, а по-късно да откликнат на призива за мобилизация. Властта на Путин за дълго време успя да ограничи влиянието на Навални - най-очевидната проява при Путин беше отказът да го назовава по име, "отричането на личността" (продължителният отказ да върне тялото му на семейството му беше част от същата стратегия). Убивайки го, руският лидер потвърди в очите на част от населението - онези, които не са "зомбирани" от пропагандата и конспиративните теории за връзките между Навални и ЦРУ - мъченическия статут на Навални, а в същото време престъпната природа на руския режим. Далеч от това да изтрие посланието на опозиционера, Путин, напротив, разшири обхвата му, подкопавайки ефекта на собствената си пропаганда и подкопавайки и без това много слабите шансове за възможен договорен изход от конфликта в Украйна: смъртта на Навални допълнително напрегна отношения между Русия и Запада. Вдовицата му Юлия обяви желанието си да поеме делото на съпруга си. Остава да видим дали тя ще успее да придаде съдържание на проекта си "Красивата Русия на бъдещето", за да не е напразна неговата саможертва.