Няколко жени се разхождат в Техеран, когато са нападнати от шестима въоръжени мъжа на мотоциклети, които крещят "Сложи си хиджаба!".
Това се случва през миналата година, но една от жените не може да се отърси от този спомен. "Оттогава всеки път щом чуя звука от мотоциклет зад себе си, замръзвам", разказва тя. "Затова вече не ходя на разходки. Ако все пак го направя, съм със слушалки през цялото време".
Иранската активистка Гонче Гавами, която живее в Лондон, разказва историята на тази и други жени, пострадали от режима в Иран. Самата Гавами е била жертва на иранската правосъдна система.
Промениха ли нещо протестите?
Подобни истории са ежедневие за жените в Техеран. Масовите протести след смъртта на Джина Махса Амини през есента на 2022 г. не са го променили. Амини беше арестувана, защото не е носела "правилно" забрадката си. Няколко часа по-късно тя губи съзнание в полицейското управление, а три дни по-късно умира. Протестите под надслов "Жена, живот, свобода", които последваха, бяха най-дълготрайните в Иран от революцията през 1979 година насам. Правителството отговори на гражданското недоволство с репресии и насилие. Според независими правозащитни организации силите за сигурност са убили най-малко 550 протестиращи в 12-те месеца след 16 септември 2022 година, когато Амини умира. Седем мъже са екзекутирани, а общо 22 хиляди души - задържани.
Адвокатката и активистка Насрин Сотуде също казва, че репресиите продължават. С нея са се свързали няколко жени и момичета, които споделят, че са били нападнати и унижавани както от цивилни граждани, така и от силите за сигурност, защото не носели хиджаб. Сотуде определя режима в Иран като "женомразки".
"Проклетите забрадки"
Заплахи, съдебни дела, наказания - репресиите на режима засягат мнозина. Конфискуват се автомобили, жените са нападани и унижавани. Най-често мишена стават онези, които отказват да носят забрадки. "Носенето на тези проклети забрадки е свързано с толкова различни мисли и емоции за нас - страх, срам, безпомощност, гняв, унижение", оплаква се една жена в сайта на Гавами, където иранки, които са били жертва на тормоз, разказват своите истории.
Гавами цитира изпратени до нея съобщения. Те гласят: "Много от нас минават през всички тези емоции всеки ден. Живеем в постоянен вътрешен диалог със себе си и с всички останали, които страдат като нас." Или: "Как можем, след като бяхме свидетели на революцията, която смъртта на Джина Махса Амини предизвика, просто да се примиряваме с тези унижения? Как можем да игнорираме мъките? Ислямската република може да смята хиджаба за важен. За нас и за нашите животи е много по-важно да свалим забрадките."
"Сякаш се отричам от себе си”
Решението дали да се носи забрадка не е свързано само с външния вид и облеклото. То е свързано със самооценката. "За мен това да не нося забрадка е в основата на идентичността ми", пише друга жена до Гавами. "Чувствам се сякаш се отричам от себе си, когато съм принудена да го правя." Жената споделя, че се сблъсква с изключителни трудности: "Или трябва да се страхувам от полицията в метрото, или да страдам, защото съм покрила тялото си. Не искам да се връщам към този отблъскващ вид, който създадоха за нас."
Решението да носят забрадка или да бъдат подложени на тормоз, ако не и на съдебен процес, ограничава изключително много жените, казва Насрин Сотуде. По думите ѝ сега жените предпочитат да останат вкъщи, ако се притесняват, а тъкмо това искат и властите.
"Властите продължават да третират жените като второкласни граждани", пишат от "Амнести интернешънъл" в свой доклад за ситуацията с човешките права в Иран. Същото се отнася и за брака, развода, попечителството над деца, работата, наследството и възможността да са част от политиката. От правозащитната организация отбелязват още, че легалната възраст, на която едно момиче може да се омъжи, в Иран продължава да е 13 години.
"Борба за женската сексуалност”
Американската политоложка Хамиде Сади пише в своята книга за жените и политиката в Иран, че за властимащите забрадката е най-големият символ на Иранската революция. "Тя се превърна и в сексуална контрареволюция, борба около женската сексуалност", пише Сади. Оттогава сексуалността се политизира и върху нея се наслагат антизападни конотации. По време на революцията през 1979 година на плакати могат да се видят слогани като "Смърт на незабрадените”.
Насрин Сотуде обаче разказва, че иранските жени се противопоставят на този патернализъм, който продължава и до днес. Протестът им е насочен срещу продължаващите опити за принуждаване на жените да си стоят вкъщи. "Точно това иранските жени не трябва да допускат", казва Сотуде и допълва, че затова съпротивата продължава: "Независимо от борбата за власт, мъжете и жените в тази страна са обединени от идеята за правата на човека". Това пряко засяга тяхното ежедневие. "Те копнеят да имат нормален живот, да живеят като всички останали по света и да се събуждат всяка сутрин, без да чуват, че поредното младо момиче е убито заради избора си на облекло."
Дали съпротивата през последните две години и половина е довела до успех? Да, казва Насрин Сотуде - въпреки че правителството не се е променило. За да измери успехът, тя задава следния въпрос: "Какво щеше да бъде положението ни, ако го нямаше движението "Махса"? Смея да твърдя, че щеше да е много по-лошо."
Автори: Керстен Книп, Шора Азарнуш