"Вече няма надежди и илюзии"
"Майната им на кацапите! Майната ѝ на войната!" - казва гневно Дмитрий и, жестикулирайки яростно или може би безпомощно, събаря една чаша от масата. Веднага се извинява: според него е неуместно да се псува и да се говори за войната в присъствието на жени и деца. В купето на влака Киев-Хелм сме четирима: той, аз, 25-годишната Альона и четиригодишният Макс.
Димитрий смята, че ние тримата сме от друг свят. Не сме виждали това, което той е видял. Не ни се е налагало да бягаме от окупиран град, знаейки, че една грешна стъпка може да ти струва живота. И ако не живота, то здравето, защото руските войници, казва той, невинаги са убивали - по-често "просто са измъчвали". Проверявали и телефоните - и ако откривали нещо, което будело и най-малкото подозрение, побоищата и мъченията започвали отначало. Дмитрий разказва, че са изисквали благодарност, защото са донесли със себе си "руския мир" и ред.
Ние познаваме войната само от медийните публикации или от разказите на завърналите се от фронта, а я усещаме само когато слизаме в бомбоубежището в центъра на Киев - затова гледаме на всичко по различен начин, продължава Дмитрий. И ние все още вярваме в победата, защото не сме виждали загиналите и не сме чули крясъците на измъчваните.
Самият Дмитрий не вярва в победата, макар че много иска да доживее да я види - "но когато си над седемдесетте, нямаш нито надежди, нито илюзии. Според него Украйна няма да може да се справи сама, а Западът не помага достатъчно. Въпреки че е трудно да се каже дали все още е възможно да се обърне ходът на войната, защото реалният шанс за победа, според него, е бил загубен още в самото начало на инвазията. Но тогава Западът "се страхуваше, чакаше, разчиташе на преговори с Путин, на компромиси", казва Дмитрий. А сега съюзниците са уморени от войната, имат свои собствени проблеми. Те все още разговарят с Владимир Зеленски, но "това е по-скоро като някой, който се навежда над просещ милостиня":
Много жалко за момчетата. Мнозина загинаха и още повече ще загинат, защото докато Западът мисли, Путин купува ракети и дронове, превръща икономиката във военна и мобилизира все повече и повече групи от безпомощни хора, които ще умрат, ако той им заповяда.
Но нека се наспим, защото след няколко часа е границата и прекачването за Варшава. Ще трябва ли да показваме телефоните на граничарите? Не? Ще проверяват ли куфарите ни? Руснаците го правеха, преглеждаха всичко. Лека нощ, момичета, лека нощ, момче, нека имаме спокойно небе.
"Не може дори да се правят опити за разбирателство с Кремъл"
Украинските власти не гледат на ситуацията по същия начин, както Дмитрий. Съветникът на ръководителя на президентската канцелария Михаил Подоляк казва на автора на този текст, че има доверие на Запада - и че съюзниците са напълно наясно със заплахата, която представлява Русия.
В същото време политикът признава, че когато Западът забавя решенията за помощта за Украйна, "челюстта му неволно се стиска". В такива моменти самият той започва да си мисли, че не всички партньори осъзнават колко сериозни са последиците от подобни забавяния.
Затова Подоляк търпеливо продължава да обяснява на съюзниците си, че животът в страна, в която се води война, е свързан с постоянен страх, болка, тревога и несигурност. Макар да признава, че онези, които наблюдават бойните действия от няколко хиляди километра, никога няма да ги разберат напълно.
В същото време някои украинци сами се шегуват, че в центъра на Киев си в по-голяма безопасност, отколкото в американския Бял дом - въпреки обстрелите и честите сигнали за въздушни нападения. Въпреки това дори в столицата, която е далеч от фронта, войната се забелязва веднага. Блокпостове, военни, мъже и жени с оръжие, деца, играещи върху полуразрушена техника на руската армия, приглушени светлини в прозорците на сградите, правителствен квартал, изцяло потънал в мрак заради безопасността. Но най-вече ветераните, завърнали се от фронта: някои без ръце и крака.
Военната болница се намира на няколко километра от центъра. Първото нещо, което привлича погледа на влизане през портата, е графит, изобразяващ войника от Змийския остров, за когото се смята, че е казал на "руския военен кораб да върви на майната си".
На територията на болницата има наблюдателни постове. През първите седмици на инвазията, когато руската армия се опитваше да превземе Киев, лекарите напускат операционните зали, за да охраняват болницата с оръжие в ръка. Но днес фронтовата линия е много по-далеч, а началникът на травматологичното отделение Петро Никитин има насрочена само една операция и намира време за разговор.
59-годишният Никитин често е трябвало да "сглобява" войници, попаднали на противопехотни мини, а според травматолога по-младите лекари в ужас се хващали за главите, щом ги видели. Никитин е забравил кога за последен път е видял войник, на когото просто е трябвало да извади куршум от раната. Отбелязва, че това "говори много за характера на тази война". Струва му се, че от Втората световна война насам в нито една армия не е имало толкова голям брой войници с откъснати крайници. Защото една мина, граната или фрагмент от снаряд увреждат едновременно различни структури и тъкани. И когато в отделението пристигне пациент с рани по краката, гърдите, корема и ръцете, трябва да се реши какво да се оперира първо.
Никитин признава: не винаги знае какво да каже на майката или съпругата на войник, когото е лекувал. Някои от тях не му благодарят, а с гняв и отчаяние питат какви ги е свършил, защото "човекът отново ще бъде пратен на фронта". Лекарят не осъжда бойците, които не искат да се върнат на фронта - и се страхува да пита какво е преживял войникът, който не е щастлив, че е излекуван.
Но има и такива, които с нетърпение очакват да се върнат на фронта. Такива бойци отиват в зоната на бойните действия веднага след възстановяването си и пращат на Никитин свои снимки в униформа. Самият лекар не знае как да се отнася към това. За него войната е "нещо неестествено за едно човешко същество". Може би, разсъждава той, човек трябва да се вслуша в тези, които говорят за правото си на демобилизация и почивка. В същото време Никитин осъзнава, че Украйна няма изход - тя трябва да победи: "Мирът с Путин е невъзможен, не бива дори да се правят опити да се живее заедно с Кремъл".
Политологът от Института за международни отношения към Киевския държавен университет Николай Капитоненко е съгласен с него. Той веднага отбелязва, че за властите ще бъде по-трудно да проведат нова вълна на мобилизация, отколкото в началото на войната. Тази година, обяснява Капитоненко, в редиците на ВСУ ще трябва да се влеят стотици хиляди войници. Но тези, които искат да се бият, "най-принципните и мобилизираните", вече са се записали като доброволци на фронта. Малцина от тях тогава са си давали сметка, че ще им се наложи да се сражават с години, предполага политологът.
"И цивилните, и сражаващите се имат нужда от подкрепа"
Войната сега вече не е освобождаване на територии, а с удържане на фронтовата линия, а за такава задача е много по-трудно да се намерят доброволци, продължава Капитоненко. Въпреки че украинците не са готови да правят каквито и да било отстъпки в отношенията си с Русия, мнозина, признава той, предпочитат "да защитават териториите от дивана, а не от окопа". Ако това не беше така, все още щеше да има опашки пред военните комисариати, смята политологът.
Социологът Евгений Головаха, директор на Института по социология към Националната академия на науките на Украйна, признава, че вижда същата тенденция. Оптимистичните прогнози за контранастъпление през лятото на 2023 г., обяснява той, са довели до доста сериозно разочарование в обществото: ВСУ не постигнаха успехите, на които всички са се надявали. Украинците е трябвало да приемат факта, че руската армия не може да бъде победена бързо. И това осъзнаване се отразява на здравето на хората - както психическо, така и физическо. Според Головаха спадът на жизнения стандарт вследствие на войната, хроничният стрес и преживяването на загуби (много хора са загубили близки на фронта) не благоприятстват "патриотичните импулси".
Депутатът от украинската опозиционна партия "Европейска солидарност" Николай Княжицки също е убеден, че властите ще имат проблеми с мобилизацията: "Не мога да кажа, че ситуацията е проста. Доброволците, истинските украински патриоти, които решиха да се присъединят към армията по зова на сърцето си, или се сражават на фронта, или са загинали. Сега сме изправени пред задачата да мобилизираме още повече хора, за да защитим родината си от руската агресия."
Доколко успешен ще бъде този процес, зависи от различни фактори, смята Княжицки, и един от тях е подкрепата на западните държави: "Ако украинците я виждат и усещат, мотивацията им се увеличава. Не по-малко важно е, подчертава депутатът, украинците да "чувстват грижа от страна на държавата":
За да се подготвят хората за участие в бойни операции, е необходимо обучение. Трябва е да се осигури финансова сигурност за войниците и техните семейства, така че те да са сигурни, че ако нещо се случи, близките им няма да останат без помощ. Както цивилните, така и воюващите се нуждаят от подкрепа, за да се справят със загубата и скръбта.
21-годишният Валерий от Житомирска област не подлежи на мобилизация, но въпреки това се опитва да се държи колкото се може по-незабележимо. Според него сега всеки може да бъде отведен от улицата направо на полигона.
Валерий не иска да се бие, защото не знае как и не вярва, че обучението може да промени това. Признава, че го "измъчва съвестта" и често се пита дали е справедливо другите да спят в окоп, а той да спи "в чисто и удобно легло". В същото време си спомня разказите на познати, че в армията цари "хаос и безредие" и че се случва съвсем пресни новобранци да бъдат "хвърлени в ада". Валери допълва, че не иска да се върне у дома от фронта тежко ранен, и си спомня за свой съученик, чийто бял дроб е бил прострелян от куршум.
30-годишната Олеся от Киев също мисли за мобилизацията с тревога. Страхува за съпруга си, който, по думите ѝ, има "крехка психика". По време на война можеш да загубиш не само живота си, ръката или крака си, но и да получиш психологическа травма - а това според Олеся е най-лошото, което може да се случи. Разказва как свекърът на нейна приятелка, който прекарал много месеци на фронтовата линия, "полудял". Върнал се у дома след като бил ранен и никой не можел да проумее защо той от време на време се учудвал, че хората наоколо са живи.
"Всеки квадратен километър струва все повече и повече"
Украинците не са "уморени" от войната, уверява Анна Шийчук, която е координатор на програмата за психологическа помощ на фонда за помощ "Право на защита". Чувството на умора предполага, че човек може да се отърве от източника му, докато от войната е невъзможно да се отпочине. Тялото и умът са в състояние на постоянна мобилизация, те винаги са готови за следващата експлозия или въздушна тревога. Според Шийчук един от основните източници на психологически проблеми е несигурността: никой не знае колко дълго ще продължат бойните действия и как ще приключи войната.
В отговор на въпрос как да разберем как се чувстват украинците, киевски психотерапевт, който разговаря анонимно, предлага да си представим, че се събуждаме сутрин и разбираме, че в дома ни е нахлул мъж с брадва. "Под влияние на емоциите сте в състояние да използвате почти всичко като оръжие. Намирате воля и сили да го избутате от апартамента. Но какво ще направите, ако един и същи човек с брадва идва всяка сутрин в продължение на две години?"
Ръководителят на проекта "Първа доброволческа мобилна болница" Генадий Друженко признава, че все по-често се замисля дали са оправдани думите на Володимир Зеленски за готовността да се воюва "до последния войник" - и дали тази борба си струва "толкова много човешки животи".
"Всеки квадратен километър струва все повече и повече. Ако всеки ден се освобождават по сто квадратни километра, това е нормално. Тогава може да се мисли, че войната си е война, тя убива, осакатява. Но да се воюва не за километри, а за метри? Това е безсмислено. Трябва да воюваме в границите, които сме в състояние да защитим", казва Друженко.
Той смята за грешка и други действия на украинските власти: "фетишизирането" на границите, корупцията, неправилните инвестиции във военната индустрия и твърде голямата зависимост от Запада. "Не можем да чакаме дронове. Трябва сами да ги произвеждаме", убеден е Друженко.
Около 60% от украинците продължават да подкрепят Зеленски, а над 90% вярват на армията, казва социологът Евгений Головаха. Но има и такива, които смятат, че Украйна може да стане по-сигурна и стабилна, ако начело застане човек, който се е сражавал на фронтовата линия. Например Валерий Залужни, бившият главнокомандващ на украинските въоръжени сили, който беше отстранен от командването в началото на февруари 2024 г. Тази оставка предизвика много полемики в Украйна - и подозрения, че Зеленски е предизвикал оставката на Залужни, защото популярността на главнокомандващия в обществото бързо е нараствала.
Головаха обаче напомня: нито Зеленски, нито някой друг може да отговори на въпроса на хората как ще се развият събитията по-нататък. По-рано, признава украински политик, пожелал анонимност, "украинците бяха съблазнени от обещанията за безкръвна и лесна победа". Тази вяра, която през първата година на войната се превърна в своеобразно гориво за обществото и бойците на ВСУ, в крайна сметка доведе до отслабване на единството. Според този събеседник украинците, доволни от първите си успехи, прехвърлят отговорността за победата върху военните и политиците - и решават, че войната все пак няма да засегне всички.
Това отношение е особено личи в Киев. Журналист от столицата анонимно признава, че "изпитва смесени чувства", когато наблюдава мъже в наборна възраст, които "се наслаждават на цивилния живот" в кръчми и ресторанти. Ако надникнете в произволно избрано заведение, наистина виждате семейства, двойки, групи колеги на масите. А в събота вечер в популярния бар "Пияна вишна" в центъра на Киев е трудно да се повярва, че войната е наблизо. Вярно е, че понякога вътре влизат униформени войници, за да се стоплят, а около 23:00 ч. персоналът моли гостите да се разотидат: "Съжаляваме, полицейският час все още е в сила".
Политологът Микола Капитоненко отбелязва, че отношението на украинците към войната и победата зависи до голяма степен от разстоянието от фронтовата линия: за тези, които живеят в близост до бойните действия, един ден без обстрел вече е малка победа. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова по-високи са изискванията и очакванията. Някои жители на региони на Украйна, отдалечени от фронтовата линия, например, все още не само искат връщане на границите от 1991 г., но и смятат, че войната трябва да приключи с "разпадането на Русия".
Вярват ли украинците в победата? Според социолога Евгений Головач 67% от тях не са готови да направят никакви отстъпки на Русия. Това съвсем не е малък брой, но през 2022 г. отговорилите по този начин са били почти 90%, а през 2023 г. - 84%.
"Какво следва?" - Питам всеки от моите събеседници. "Нямаме избор. Можем или да се борим за всеки квадратен метър и да останем Украйна, или да спрем да се борим и да изчезнем, защото Путин смята, че нямаме правото да съществуваме" - приблизително това казват всички.
Альона, пътничката във влака от Киев за Хелм, иска да вярва в победата, защото "иначе няма смисъл да живеем", но се страхува, че тя никога няма да дойде. "Руснаците имат всичко: нови оръжия, стари оръжия от съветската епоха, хора, които могат да мобилизират безкрайно. Ние нямаме нищо такова", казва украинката.
На 21-годишния Валерий също му е трудно да повярва в победата, въпреки че подчертава, че не бива да се допуска нищо друго. Вярата му се подкопава от периодичните проблеми с доставките от Запада. А Русия, според него, винаги ще може да си набави необходимото и да хвърли в битката "пушечно месо - затворници, татари и буряти, за които никой не го е еня".
В отговор на молбата ми да опише деня на победата на Украйна Михайло Подоляк дълго мисли, а след това много сериозно отговаря: "Това ще бъде и радостен, и тъжен ден. Цената, която Украйна плаща, е невъобразимо висока. Едва когато войната приключи, ще осъзнаем напълно това".
Виктория Беляшина, Gazeta Wyborcza/Meduza