След терористичните атентати в Париж, в Ница и във Виена трима мюсюлмани и специалисти по ислямска теология, които живеят в Германия, разказват на страниците на седмичника "Ди Цайт" колко опасно живеят критиците на исляма. И защо.
Хамед Абдел-Самад е син на консервативен египетски ходжа, а в младостта си членува в „Мюсюлманското братство". Пристига в Германия на 23 години, завършва политология и постепенно се превръща в един от най-компетентните критици на ислямизма. В своята колонка той между другото пише:
"Стига с тази сбъркана толерантност!"
„За съжаление в днешна Германия аз мога да се придвижвам само под полицейска охрана и в бронирани автомобили, дори когато просто отскачам до хлебарницата. Аз само критикувам исляма, но мнозина ме смятат за враг на исляма - и то тъкмо в Европа, където е измислена религиозната свобода и където цари религиозна свобода. Ето защо непрекъснато се питам: Как този континент се превърна в място, където животът на критично настроените мюсюлмани е пълен с опасности? Където обезглавяват учители насред улицата, докато в същото време салафитите свободно проповядват своите възгледи, а потенциални ислямистки терористи се разхождат на свобода. В борбата срещу терора Европа се провали - и това е не само фиаско на политиката за сигурност, но и предателство спрямо ценностите на Просвещението. Понякога ми се струва, че западната свобода вече не е на мода сред западните елити. Подменят я разни нови водещи идеологии като мултикултурализмът и политическата коректност. В същото време се е възцарил някакъв етно-фетишизъм: всичко, което изглежда етнически или религиозно чуждо, става обект на възхвали и умиление. А всичко свое и изконно изведнъж се оказва назадничаво и изпреварено от времето. (…)
Когато остро критикуваш мюсюлманския фундаментализъм, веднага те обвиняват в нетолерантност. Благодарение именно на тази сбъркана толерантност истински нетолерантните хора успяха да изградят свои инфраструктури в Европа и вече атакуват демокрацията. Ние сме прекалено свенливи в защитата на европейските ценности, поради което радикалните ислямисти днес се опитват да ни наложат техните ценности: Който критикувал пророка, подбуждал към размирици! На това междувременно вярват и най-обикновени религиозни хора, а също така политици, учители, хора от културната сфера. (…)
"Докога ще възхваляваме исляма като религия на мира?"
След 11 септември 2001 година ние така и не намерихме правилна стратегия срещу войнствения ислямизъм. Европа не предприема нищо срещу теологията на насилието, която се крие зад него. Ние увенчаваме исляма с ореол като религия на мира и избираме за партньори на германската държава представители на политическия ислям и привърженици на агресивната религиозна политика на президента Ердоган - с надеждата, че те ще ни подкрепят в борбата срещу терора. Сега обаче виждаме, че Ердоган триумфира именно като лидер на политическия ислям. Той изпраща в Сирия, Либия и Армения наемници-джихадисти и подкрепя мрежите на „Мюсюлманското братство" по цял свят. Той шантажира европейците чрез бежанците, а напоследък вече и с чувствата на мюсюлманите. Той призовава към бойкот срещу Франция, вместо да призове мюсюлманите да бъдат сдържани и да приемат ценностите на западните страни, където мнозина от нас живеят. Трагично е, че турският президент оказва повече влияние върху Европа, отколкото обратното. Че радикалните мюсюлмани са по-успешни в ислямизирането на Европа, отколкото либералните мюсюлмани в европеизирането на исляма. Че критичните мюсюлмани се оказват размирници. Западната толерантност към нетолерантните трябва най-после да секне", пише Абдел-Самад.
Друг много авторитетен изследовател на исляма, д-р Муханад Корхиде, споделя личен опит, който доста прилича на опита на Абдел-Самад. В дискусията на страниците на „Ди Цайт" той между другото пише:
„За да те обвинят в омраза срещу исляма е достатъчно просто да критикуваш ислямизма. Преживял съм го лично като професор по ислямска религиозна педагогика в Мюнстер. В определени периоди се налагаше полицията да ме пази с цели девет охранители - само защото смятам, че реформата на исляма е наложителна и възможна. Многократно по-рисковано обаче става положението, когато решиш да защитаваш свободата на словото така, както го стори френският учител Самюел Пати. Мнозина, които отначало го атакуваха само словесно, навярно едва ли са разбирали, че следват реториката на политическия ислям, който не спира да повтаря, че Западът е враг на мюсюлманите. Под мотото: „Кръстоносните походи продължават". Аз самият, като син на палестински родители, които през 1948 година са били прокудени от родината си, съм отраснал с подобни приказки. А след 1989 година непрекъснато чувам твърдението: „След краха на комунизма Западът имаше нужда от нов враг - и го намери в лицето на исляма".
Няколко истории за пророка Мохамед
В дискусията на „Ди Цайт" се включва и Абдел-Хаким Урги, преподавател по ислямска теология в Педагогическия университет във Фрайбург. За всички, които се питат защо карикатурите или критиката срещу исляма поражда такова насилие, Урги разказва няколко истории отпреди близо 1400 години.
„На 4 септември 624 г. пророкът Мохамед наредил да бъде екзекутиран поетът Кааб ибн ал-Ашраф, един от предводителите на еврейския род Бану ал-Надир. Той бил негов опонент и пишел подигравателни стихотворения срещу Мохамед и неговата нова общност. Твърди се, че тъкмо по тази причина пророкът призовал своите привърженици: „Кой ще ме отърве от Кааб ибн ал-Ашраф? Защото той уязви бог и неговия пророк“. Последователите на Мохамед се вслушали в този призив, убили поета и донесли отсечената му глава на Мохамед с възгласи „Аллах Акбар!“. Мохамед прекъснал обичайната си нощна молитва и също се провикнал „Аллах Акбар!".
Това брутално убийство и до днес се използва от ислямски теолози-реакционери като оправдание за убиването на хора, които критикуват пророка или му се подиграват. И това съвсем не е единственият пример. През март 624 година по заповед на пророка е убита и поетесата Асма Бинт Марван, която също пишела подигравателни стихотворения срещу пророка. Аналогична съдба сполетяла и Абу Афак - заради стихотворенията му и политическото му опозиционерство. В старите писания, но и в днешната реалност подобни убийства преследват една и съща цел: да уплашат критиците на пророка и да създадат атмосфера на страх", обобщава Абдел-Хаким Урги.