Анализ на Джон Е. Хербст от Атлантическия съвет. Той бе посланик на САЩ в Украйна и Узбекистан./ БГНЕС
Преди тридесет години Съветският съюз се разпадна по един до голяма степен безкръвен начин. Но събитията през последните години доказаха, че тази безкръвност е била само временна. Войната на Русия срещу Украйна - с четиринадесет хиляди украински жертви досега (и още повече в бъдеще, ако Москва изпрати в страната стохилядна инвазионна сила) - е основното доказателство. В същото време конфликтът в Грузия през 2008 г. доведе до стотици жертви.
За съжаление размириците в Казахстан могат да предоставят допълнителни доказателства в тази трагична посока. От четвъртък се съобщава за десетки загинали в резултат на сблъсъците между протестиращи и полиция.
Кризата в централноазиатската бивша съветска република обединява геополитически проблеми в цяла Евразия - от усилията на Москва да обуздае Запада и да подчини Украйна до деликатните ѝ отношения с Китай - и последиците са огромни. Щастливо стечение на обстоятелствата е, че този регион е до голяма степен стабилен след края на гражданската война в Таджикистан в края на 90-те години на миналия век. Той се оказа буфер за основните играчи: Русия, Китай и Индия, както и за по-малки, но все още важни сили като Пакистан и Иран. Но нестабилността в Казахстан предлага на тези държави възможности за засилване на позициите им в Централна Азия и те могат да се възползват от тях.
Обсаденият казахстански президент Касим-Жомарт Токаев се обърна към Организацията на Договора за Колективна Сигурност (ОДКС), ръководения от Русия военен съюз, с молба да помогне за възстановяването на реда.
Арменският министър-председател Никол Пашинян, който е ротационен ръководител на групата, обяви, че тя ще изпрати войски. Това е важно по две причини. Първо, целта на руския президент Владимир Путин да възстанови руското влияние в постсъветското пространство не се ограничава само до Украйна, Грузия и Молдова; поканата на Токаев дава на Москва възможност да направи това в най-богатата страна в Централна Азия. Второ, Токаев имаше и друга възможност: да се обърне към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), ръководена от Китай, но включваща и Русия. Въпреки нарастващото сътрудничество между Москва и Пекин в противопоставянето на политиките на САЩ в световен мащаб, двете страни са конкуренти в Централна Азия.
През 2014 г. на езерото Селигер Путин скандално заяви, че Казахстан е изкуствена държава, създадена от първия ѝ президент Нурсултан Назарбаев, и населението ѝ разбира важността на близките отношения с Русия. Етническите руснаци съставляват 18% от населението на страната и те - заедно с повече от 60% от въглеводородните ресурси на Казахстан - са концентрирани в северната част, недалеч от руската граница. След забележката на Путин съюзниците на Кремъл призоваха за "връщане" на Северен Казахстан към Русия. Междувременно Китай има собствени териториални претенции към страната.
Спокойно може да се предположи, че поисканата помощ от ОДКС всъщност е решение на Путин. Това означава, че той е сметнал за по-важно да укрепи позициите на Москва в Казахстан, отколкото да се съобрази с Китай.
Макар че е малко вероятно това да има непосредствено, видимо въздействие върху отношенията между Русия и Китай, то е послание към Пекин, че има граници придобиване на статута на младши партньор от страна на Москва в двустранните им отношения.
И това ни отвежда до настоящото струпване на около сто хиляди военнослужещи в близост до границата с Украйна, както и до усилията на Москва да изтръгне отстъпки от Съединените щати, НАТО, Европейския съюз и Украйна със заплахата от голяма конвенционална офанзива. Той заплашва с това нахлуване, защото неговата почти осемгодишна хибридна война срещу Украйна не успя да постигне целта си: да предотврати придвижването на страната към Запада. Но настоящият фокус на Путин върху Украйна не трябва да бъде за сметка на другите му геополитически цели в Евразия. Доколкото е възможно, той би искал да възстанови влиянието на Кремъл на цялата територия на бившия Съветски съюз. На някои места - Крим и може би Северен Казахстан - това означава Москва да завземе и анексира територия. На други места това означава осигуряване на национална сигурност и икономически политики, съответстващи на интересите на Кремъл.
Размириците в Казахстан поставят въпрос пред Путин: трябва ли да продължи кампанията си за сплашване на западния си фланг, или трябва да се справи с опасностите на юг? Или може да направи и двете? Може би ОДКС може да наложи ред и да възстанови правителството на Токаев, без да намали значително руските сили по границата с Украйна.
Това със сигурност е желанието на Кремъл, тъй като дългогодишното му военно струпване и заплахите към Украйна доведоха до преговори със САЩ, НАТО и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, които биха могли да постигнат известни отстъпки по въпроси като ограничаване на разширяването на НАТО и дейността на Алианса в Източна Европа. Путин би предпочел да не намалява този натиск.
Но ако първоначалното разгръщане на ОДКС се провали, Путин може да бъде изправен пред дилема.
Преди офанзивата на ОДКС ситуацията в Украйна беше патова; в Казахстан позицията на Москва в Централна Азия ще се влоши, ако народен бунт доведе до реформаторско правителство или ако Токаев се обърне към Китай и ШОС за помощ, за да остане на власт. Тогава въпросът става следният: Ще изтегли ли Путин войските си от границата с Украйна, за да се справи с безредиците в Казахстан и да укрепи позициите на Русия в Централна Азия? Това със сигурност е свързано с по-малък риск, отколкото започването на голяма конвенционална военна офанзива в Украйна. Путин лесно би могъл да обясни временното оттегляне на запад, за да си осигури нов трофей на юг. И това все пак не би изключило бъдещо трето струпване на руски сили на границата с Украйна.
Залогът за Путин е голям както в Казахстан, така и в Украйна - но за него този път може да се окаже трудно да се справи успешно и в двете страни едновременно.