От началото на инвазията в Украйна на 24 февруари 2022 г. руските лидери винаги са наричали войната "специална военна операция". На този принцип не изневери и Владимир Путин в речта си от 21 септември, когато обяви "частична мобилизация" и с половин уста заплаши западните си противници, че може да използва ядрени оръжия. Формулировката "специална военна операция" има за цел да подчертае предполагаемия временен и ограничен характер на въоръжения конфликт. На типологично ниво ситуацията произтича от доброволно размиване на границата между война и мир: наличието на войнствена рационалност не води в Русия до демонтиране на един глобално мирен социален ред.
Това междинно положение обаче все повече се поставя под въпрос в Русия, пише в статия за електронното издание The Conversation Жул Сергей Федюнин , докторант в Центъра за социологически и политически изследвания Raymond Aron (EHESS), доктор по политически науки към Изследователския център Европа-Евразия (CREE) на INALCO, Национален институт за източни езици и цивилизации (Inalco).
Докато някои руснаци се противопоставят на атаката срещу Украйна от самото начало и публично протестират срещу постановената мобилизация, други, разположени много вдясно от политическия спектър, смятат, че Русия сдържа ударите си твърде много и се застъпва за преминаване на по-висока предавка.
Изправени пред ожесточената съпротива на Украйна, руските ултранационалисти все повече настояват за пълна мобилизация, изравняването на украинските градове с бомби и дори използването на ядрени оръжия. И по този начин поставят Кремъл под все по-голям натиск.
Кой съставлява крайната десница в днешна Русия?
Ако почти никой в Русия не твърди, че е открито "крайно десен", все пак има, вдясно от режима на Владимир Путин, "хетерогенна коалиция", където откриваме ортодоксални фундаменталисти, повече или по-малко радикални националисти (от "национални демократи" до неонацисти), милиции, наричащи себе си "патриотични", военни блогъри и ветерани от Донбас, чиято водеща фигура е Игор Гиркин -Стрелков, "министър на отбраната" на самопровъзгласилата се Донецка народна република.
Тази политическа периферия няма парламентарно представителство. Погрешно наречената Либерално-демократическа партия (ЛДПР) на Владимир Жириновски (1946-2022) безспорно имаше ултранационалистическа позиция през 90-те години, но впоследствие беше включена, заедно с Комунистическата партия, в авторитарна система, ръководена от Владимир Путин под етикета на "системна опозиция". Тъй като е изцяло в услуга на Кремъл, ЛДПР загуби доверието на (по-)радикалните активисти. Леонид Слуцки, новият ръководител на ЛДПР след смъртта на Владимир Жириновски , е депутат в руската Дума от 2000 г., а в момента е председател на Комисията по външни работи. Както цялата му партия, така и той почти винаги е подкрепял основните насоки на властта на Владимир Путин.
В същото време много крайнодесни движения, смятани за опасни или прекалено насилствени, от години са забранени заради "екстремизъм" и на нито една националистическа опозиционна партия не е разрешено да се регистрира официално. Присъствието на говорителите на това движение в руското медийно пространство обаче се толерира, дори насърчава от режима, когато става дума за лоялни към него лица.
С изключение на няколко личности, които се противопоставят на войната, като Дмитрий Дьомушкин, бивш лидер на Движението срещу нелегалната имиграция (DPNI) и етнонационалистическата организация "Руснаците", забранени съответно през 2011 г. и 2015 г., крайнодесните руски активисти последователно се поздравяваха, от началото на нахлуването в Украйна, за възстановяването на величието на Русия, нейната еманципация спрямо Запада (и неговите ценности, считани за упадъчни) и най-вече защитата на "руския свят" с оръжие в ръка.
Ако някои от тях приветстваха частичната мобилизация, която Владимир Путин скоро обяви, виждайки в нея дори "знак на провидението", много от тези радикали все пак подчертаха, че мобилизацията е твърде закъсняла и недостатъчна. Те също така изразиха силно недоволство, когато научиха за неотдавнашния обмен на повече от 200 украински затворници от полка "Азов" срещу около 50 затворници, държани от Киев, включително украинския политик Виктор Медведчук, много близък до Путин.
Това войнолюбиво събрание, което вярва, че Кремъл е твърде мек към украинското правителство, става все по-чуваемо в днешна Русия. Началото на нахлуването в Украйна през февруари 2022 г. обаче беше прието с голям ентусиазъм в руските крайнодесни кръгове...
Призиви за тотална война
В първите седмици на "специалната операция" радикалните лидери на общественото мнение спечелиха значителна видимост и публика. Но постепенно ентусиазмът отстъпи място на нетърпението и все по-често на гнева.
След изтеглянето на руските въоръжени сили от околностите на Киев в края на март 2022 г., последвано от поредица от военни провали в различни конфликтни зони, военното командване, включително министърът на отбраната Сергей Шойгу, и руското политическо ръководство бяха обект на яростна критика - критика, допълнително подсилена от отстъплението на руските дивизии в началото на септември пред лицето на украинската контраофанзива. Сега националистите призовават руската държава да отиде по-далеч и да стане по-силна в Украйна, за да промени вида на войната. Според тях е време да се сложи край на "специалната операция" и да се премине към "тотална война".
Става дума за концепция за военна стратегия, чиято генеалогия отпраща към Карл фон Клаузевиц (1780-1831), който вече говори за "абсолютна война". Терминът обаче е утвърден от Ерих Лудендорф (1865-1937), германски генерал, политик с националистическо мнение и автор на книгата "Тотална война" (1935), преди да бъде възприет от юриста и философ Карл Шмит (1888-1985). ], близък до Третия райх (1933-1945).
Тази концепция за войната предполага участието на обществото като цяло, а не само на военните, тъй като войната се преживява като колективна екзистенциална криза. Всички налични средства трябва да служат на войнствената кауза, за да доведат до крайната победа. "Всичко за фронта! Всичко за победата! ", както обобщава съветски лозунг, мобилизиран през юни 1941 г. и възприет днес от националистически настроените руски медии. На практика това означава установяване на военно положение, обща мобилизация, пренасочване на производството, което води до военна икономика, но също така и "брутализация" на обществото чрез незачитане на закона за войната (jus in bello) и дехуманизацията на врага.
Два руски национализма със сходни стремежи
Призивът за "тотална война" в Украйна е общ за двете основни идеологически клонове на руския национализъм. Първият клон е от империалистически настроен. Той подчертава величието на руската държава в лицето на външния свят (да се чете: западния) и иска тази държава да упражнява своето господство над различни пространства и населения, славянски или не. Русия се определя като имперско образувание, посветено на разширяването на границите си в пространството на бившия СССР.
Вторият клон, етноцентричният, се занимава преди всичко с интересите на руския народ, разбиран в етническия смисъл на думата, независимо дали в Русия или в чужбина. Този клон се стреми да превърне Руската федерация, смятана за "твърде многонационална", в руска национална държава. Един от ключовете би бил иредентизмът, за предпочитане мирен, но и войнствен, ако е необходимо.
Тези две националистически логики са склонни да се сливат в контекста на войната в Украйна. Сегашното отношение на Русия към съседната страна съдържа както имперски, така и етнически елемент, в зависимост от значението, което различните националисти придават на нахлуването в Украйна: империалистите наблягат на силата на руската държава и нейното териториално разширение, докато етнонационалистите се фокусират върху защита на руснаците (или рускоезичните украинци) като етническа или културна общност.
Така Александър Проханов, дългогодишен империалистически идеолог и президент на ултраконсервативния и "патриотичен" мозъчен тръст Изборски клуб, създаден през 2012 г. и след това финансиран от администрацията на президента Путин, призовава за "трансформиране на обикновената война в народна, свещена война, защитаваща самото съществуване на руския народ и руските земи". По този начин той се позовава на народна мобилизация, сравнима с тези, които са се състояли по време на руската кампания на Наполеон (наречена на руски "Отечествената война от 1812 г.") и по време на "Голямата отечествена война" (1941-1945 г.), според официалната тогава съветска, после руска терминология.
Също член на Изборски клуб, Александър Дугин, псалт на "Евразийската империя", която той вижда като "полюс на съпротива" срещу атлантическото господство на Съединените щати, и чиято дъщеря Дария беше убита при експлозия миналия месец, вижда този 19 септември като "края на специалната операция" и началото на "истинска" война. Той завършва текста си с призив: "Всичко трябва да бъде подчинено на война със Запада" - този Запад, който според него би използвал Украйна като инструмент за унищожаване на Русия.
Андрей Ткачев, свещеник от Руската православна църква и водещ в Царград, телевизионния канал на национал-монархиста Константин Малофеев, е съгласен с Дугин. В реч, произнесена на украински, той отива толкова далеч, че призовава руския и украинския народ да обединят сили, за да се борят с един и същи общ враг: Съединените щати.
От друга страна, за критичните към режима на Путин етнонационалисти врагът е преди всичко национален: това са украинците и тяхната идентичност, разбирана като "отрицание на рускостта". Именно поради тази причина ветеранът от опозиционния национализъм Александър Севастянов настоява, че войната в Украйна е "фронтално противопоставяне на украинския проект на всичко руско" и представлява за Русия "предизвикателството на века". Тъй като украинският народ и власт са "оживени от дълбока омраза" към руснаците, "денацификацията на Украйна и нейната повторна русификация представляват най-неотложната задача", заключава той.
Въпреки тези различия в тълкуванията, целите на двата лагера се сближават: фронтът и тилът трябва да се обединят, за да спечелят победа на всяка цена, дори това да означава унищожаване на Украйна, ако е необходимо с използване на ядрен арсенал. "Ако трябва да избираме между украинска победа и световна ядрена война, ядрената война е за предпочитане", обобщава Егор Холмогоров, национал-империалистически журналист в Царград и RT (Russia Today), който отдавна служи като посредник между лоялните националисти към Кремъл и опозиционните националисти. Защото, по думите на етнонационалистическия активист Александър Храмов, ако подкрепяната от Запада Украйна спечели тази война, Русия ще бъде пръсната на "множество микродържави", а руският народ - унищожен.
Подтикнати от войната, тези националисти призовават за ефективно, а не само декларирано "пречистване" на руското общество. Техните цели: членове на икономически, интелектуални или политически елити, считани за "компрадори" и "пораженци" поради привързаността им към Запада и активите, които държат там. Някои, като Александър Ючковски, националистически активист и активист на сепаратизма в Източна Украйна от 2014 г. насам, стигат толкова далеч, че да молят за установяването на нова "опричнина", руски термин, обозначаващ режим на терор, въведен от Иван Грозни през шестнадесети век.
Кремъл е под натиск
Осъзнавайки нарастващата социална и икономическа цена на войната, руските лидери се стремят да я намалят възможно най-много. Избягвайки обявяването на обща мобилизация, те доскоро разчитаха на редовните въоръжени сили, подкрепени от бойци-доброволци и наемници от групата Вагнер, наети по-специално от затворническата среда. Ето защо Кремъл отдавна не е склонен да прегърне максималистичната програма на привържениците на "народна", "отечествена" или "свещена" война от страх, че националистическата мобилизация ще застраши авторитета на властта.
Контекстът обаче се промени драстично от 2014 г., когато руският режим не само пренебрегна призивите на ултранационалисти да анексира Източна Украйна, но също така до голяма степен наложи репресии срещу прекалено гласовитите националистически активисти в страната. Днес Русия открито действа като държава-агресор и нейното войнолюбие допринася за преустройството на световния ред. Мащабът на инвазията в Украйна и спиралата на насилие, която тя поражда, принуждават режима на Путин да отстъпи пред най-радикалните гласове, като по този начин се преминава към "национализация" на войната.
Провеждането на референдуми за присъединяване към Русия в края на септември 2022 г., "частичната" мобилизация на 300 000 резервисти в боеспособна възраст и риториката, използвана от Владимир Путин по време на речта му на 21 септември, много близка до тази на националистите, могат да бъдат погледнати в тази светлина.
Следователно възниква въпросът дали всичко това ще позволи на Кремъл да канализира нарастващия войнствен ропот. С оглед на интензивността и максимализма на забележките на многото амвони на руската крайна десница това е доста съмнително: какъвто и да е изходът от войната в Украйна, националистическият натиск рискува да се превърне в заплаха, сериозна и трайна за вътрешната стабилност на Русия.