"Я тва за двойствеността на българската политика го знам, бе, мене жокер ми не требва", би казала публиката, ако трябва да перифразираме един бивш пънк вожд. Но изтеклите части от чатове напомнят, че българската политика винаги, а още повече сега, се е делила на "мета реалност" - официализираната, която чуваме и гледаме по медиите - и онази скритата, водена от убеждението, че мотивите на хората са ако не непременно добри, то поне разбираеми. В тази "реалност на реалността" привидни политически врагове си пишат като любовници, защото са се съгласили, че политиката априорно е релативистко занимание и оттам позволява всичко. Дори да търсиш одобрение от уж най-големия си враг.
Последното, разбира се, разпада самата идея за политическа борба, хеле пък борба на идеи. Чрез това предполагаемо нарушаване на правилата тъканта на нашето политическо загнива. Всичко това разпада и концепцията за пълномаслена конкуренция, идеологически и всякак, и в някакъв смисъл ни води до древното сократическо "сома сема" ("тялото е гробница на душата") или в този случай: "политическото тяло" е различно от "политическата душа".
Тайните прегръдки между Левски и ЦСКА
"Ама чакай малко, няма нужда от антични филофски препратки, всичко е ясно". И бихте имали някакво право. Българската политика в последните 30-тина години винаги е била двойствена - една за пред електората и съвсем друга в действителност, с други гласове, в други стаи, до които публичното никога няма достъп.
Тези други стаи с право усъмняват българското човечество, че е серийна жертва на предполагаемото, което се случва там. И българското човечество, най-общо, не греши - ние най-често гледаме медийната мета реалност в някое телевизонно предаване, в което политици яростно заплашват как ще се скъсят един друг с по една политическа глава, а на другата сутрин пак са в парламента, влизат си по другите стаи и си говорят някак скандално интимно на "ти". "Да бе, вчера казах, че никога с теб, ама дай да пием по кафе (мазно или инстантно) и да решимЕ какво правимЕ."
Разбира се, това далеч не е само българска практика, но ако мислим за настоящето и бъдещето - Gegenwart und Zukunft - според идеята на Юнг, би трябвало поне да се разтревожим, дори да поговорим за отвращението от публичността. Но не го правим и това статукво често води до отказ от гласуване. Всеки път, когато сценичната завеса се открехне, всички Кикита, Никита, Микита, Дидита и т.н. някак престават да имат обществен аргумент в очите на големи слоеве от населението.
Накратко, една игра за пред медиите и съвсем друга в действителността. Ето ви чудесен паралел: При мета реалността на терена и пред микрофоните между Левски и ЦСКА всичко е на кило кръв и метър кожа, но другата реалност, при която всички сме на чалгата след дербито, ни управлява - тайната култура, според която всички си пишат/говорят с всички уж врагове, без оглед на племенното, което иначе ни предлагат в официалните медии.
Официалните т.нар. традиционни или legacy медии, за да ги отграничаваме от соцмрежите, не задават питагорейския въпрос: Ама ти защо така? Другояче казано, контролираното изпускане на чатове не рисува и 5% от картинката. В българската политика Левски и ЦСКА често се прегръщат, но не ви е дадено да знаете за това.
Можем ли да направим здравия разум популярен отново?
То е ясно защо внимават да не надниквате зад завеската - заради солипсистичния ужас, че може да изгубят и малкия си обществен капитал. Докато всъщност всички те (защото отдавна са "те" и са чиста опозиция на "нас") с почти еротично удоволствие утвърждават само едно - официализираната, метареална БГ политика, която смята самата себе си за безсмъртна, тъкмо защото се гледа сама по вечно услужливия телевизор. Докато внимава да превземе културно първобитните - едните с продаден глас, другите със смартфон в ръка, които просто "лъзгат из Фейса или из Инста". И за които има чудесен цитат от Джон Кенеди, макар и от края на 1950-те, който говори за хората според които "моето си е мое, а твоето е предмет на преговори". Това впрочем важи и за сегашното правителство, сглобено с херкулесовско на вид усилие. С другите гласове в другите там стаи...
Това на Кенеди е класика, но да не забравите и финала на тая фраза: "С такива не се преговаря". Под "такива" се разбират онези, които всъщност вярват почти религиозно, че тяхното си е тяхно.
Добре, пак едно философско допускане: Всеки от вас подозира, че само някои от нас са релативисти, но в момента - след гръмовната реч на Тръмп при инаугурацията - е страшно важно да се подкрепя неоконсервативизма за сметка на неолиберализма (за тези, които изобщо знаят какво значи неолиберализъм) - макар че десният вариант на второто не е кой знае колко по-различен. Всъщност разликата донякъде е възрастова - и чрез Тръмп пак се възцарява истинският и максимално възможен геронтократско-мачистки ред. Между другото, от цялата Тръмпова реч най-много ме разсмя онова, че всички федерални служители моментално трябва да изоставят хоум офиса и чинно да се явят на работа още утре. Казано по нашему: Вече "нема лабаво".
Но аз пак се чудя: има ли начин у нас да приложим т.нар. разделно мислене, което психолозите наричат Compartmentalization, в нашата политическа ситуация? Т.е. да върнем разума чрез критика, по онази умновата и действително рационалистка онлайн фраза: Let’s make common sense common again или да направим здравият разум популярен отново.
"Защото това е политиката"
Опасявам се, че тук това не ни занимава: културологичното мнозинство у нас е израснало без социалните мрежи, предимно в комунистическа среда, ерго - днешните българи в зряла възраст са най-отчаяните релативисти в историята. Щях да кажа "още от Хюм насам", но по времето на Хюм, средата на 18-ти век, ние можем да се похвалим единствено с Паисий.
Единственият излаз, напълно нерелевантен за момента, е хем да приемем определено статукво и да се адаптираме, хем да си спомняме, че то, статуквото, обикновено се събаря само.
Т.е. лоши новини за българската гражданственост: Всички, включително някои забавни и трагично неподготвени лидери на уж либералните демократични сили, вече не могат да запалят ситуация, в която двойното дъно на българската политика да стане относително честно. Т.е. "демократичните сили" у нас не просто се провалиха, но вече не са и "сили".
В новата Тръмп-действителност, по вазовски, само мунчовците единствено ще се осмелят да протестират. А да НЕ се протестира е най-лесното нещо на света: тук-там ще има само тъжни песни за изгубените свободи, а вие ще се чудите защо българската политика все така е с двойно публично дъно. Т.е. невнятната моментна опозиция, включително ПП, всъщност е анорексична и се договаря в другите стаи, "защото това е политиката".
И така вие ще си останете вкъщи. Само кажете "ОК" и го правим.