Българи са третирани като истински бели роби в цитрусовите градини на Южна Италия. Това разказва Филип Славов от Велико Търново, който е един от хората, преминали през този ад. 48-годишният мъж твърди, че никога повече през живота си не иска да вижда италианец и портокал, даже и на снимка, съобщава в. "Борба".
Историята на Филип започва през есента на 2015 г., когато заминава за Апенините на работа след прочетена обява в интернет. На интервюто за работа човекът, който набирал работниците, му обяснил, че става въпрос за бране на цитрусови плодове с добро заплащане и на норма, като, ако човек е по-сръчен и чевръст, можел да вземе и до 3000 евро на месец.
Условията на живот били повече от добри – в дървени бунгала по двама и по трима човека в помещение, с отделни санитарни възли.
Така, след като се посъветвал със семейството си, Филип Славов заминал за Италия. В началото на септември 48-годишният мъж стъпил на италианска земя. Реалността обаче била различна от обещаното.
Вместо обещаните обзаведени стаи за по 2 – 3 души се оказало, че работниците ще трябва да спят в общи спални помещения всяко за по 15 – 20 души, с войнишки легла на два етажа, подредени от двете страни на тясна пътечка в средата на стаята. На всеки двама човека се полагало по едно старо дървено нощно шкафче, а допълнителните „екстри” били общите бани и тоалетни, които изглеждали като взети от арабски бежански лагер.
На входа на лагера ги очаквал мургав мъж, който им се представил като Марко. Впоследствие нашенците разбрали, че мъжът е от Сливен и се казва всъщност Мехмед. Той обяснил, че „босът” ги е зачислил на него и той ще им бъде нещо като бригадир. Първото му нареждане било новодошлите да му предадат документите си за самоличност. Той щял да ги даде „където трябва”, за да им бъдат оформени трудовите договори. "Бригадирът" обяснил още, че ако загубят личните карти, българите може да отидат в затвора. Нашенците му повярвали и му предали документите си.
Втората неприятна изненада били условията на труд и заплащането. Парите се получавали веднъж на всеки две седмици, като от сумата се изваждали по 5 евро на нощ за нощувките в спалното помещение. Оказало се, че има и друг необявен предварително разход. Тъй като цитрусовите градини се намирали на почти 10 км от лагера, работниците отивали и се връщали оттам с частен превоз – стар камион, тип „виетнамка”, за който също трябвало да си плащат.
Така на практика се оказало, че при изпълнена норма и след плащането на разходите на месец българите едва можели да изкарат по 900-1000 евро.
Храната също се оказала проблем. В лагера нямало магазин и за да пазаруват, нашенците трябвало да ходят до най-близкото село, което било на 15 км.
Работата на цитрусовите градини започвала в 7 ч. и продължавала до 19 ч., когато обаче общата норма не била изпълнена, всички работници оставали още по час-два. Така работният им ден в повечето случаи надхвърлял 13 – 14 часа.
За Филип, който дотогава познавал портокалите само от пазара във Велико Търново, тяхното бране се оказало доста трудна задача. Проблемът идвал от големите шипове по дърветата и от това, че мъжете трябвало да работят без защитни ръкавици или други предпазни средства. Един ден търновецът раздрал дланта на едната си ръка на един шип. Наложило се да бъде откаран в болница. Там станало ясно, че за медицинските манипулации и зашиването на ръката ще трябва да се заплатят 400 евро. Собственикът на портокаловите градини недвусмислено заявил на българина, че тези пари ще му бъдат удържани наведнъж още от следващата заплата, тъй като сам си е виновен.
Филип Славов изчакал раната му да бъде обработена и зашита, след което заявил на собственика, че смята да се прибере в България.
„Наговорих му всичко, което ми се беше насъбрало в душата през тези близо месец и половина. Накрая му казах, че ако не ме пусне доброволно, ще потърся помощ от полицията и ще разкажа при какви тежки условия сме принудени да работим. Това последното явно го стресна. След като ме изслуша, италианецът процеди през зъби една ругатня и си тръгна. След половин час Марко дойде при мене и ми каза да си събирам багажа и да си тръгвам още на следващия ден. Така и направих. Като си платих за пътуването обратно, в България се върнах с 400 евро. Така завърши моят първи и единствен засега опит за гурбет в чужбина”, завърши разказа си българинът.