След провъзгласяването на Независимостта на България през 1908 г. националното обединение на българския народ става не само обективна необходимост, но и важен фактор за неговото политическо, икономическо и културно развитие. На 29 февруари 1912 г. се полагат основите на Балканския съюз със сключването на договор между България и Сърбия, а по-късно и с Гърция и Черна гора, припомнят от Военно-историческия музей.
От съюзническите войски най-многобройна и силна е Българската армия. Тя мобилизира 600 000 души, от които 370 000 вземат непосредствено участие във войната. Сърбия изпраща на фронта 190 000 души, Гърция – 120 000, а Черна Гора – 30 000 души.
През 1912 г. срещу Османската империя се изправят четири държави: България, Сърбия, Гърция и Черна гора, обединени в Балкански съюз.
Целта е да бъдат освободени земи в европейската част на империята, населени предимно с християни,
да се даде възможност на хората там да се развиват свободно в обществено и икономическо отношение. Народът ни се включва във войната 34 години след Освобождението от османска власт, следвайки мечтата си за национално обединение с българите в Македония и Одринска Тракия, останали в рамките на империята. Както посочва пред БНР акад. Георги Марков, директор на Института за исторически изследвания на БАН, има няколко несполучливи опита за създаване на Балкански съюз. Причина за неуспеха им са противоречия между страните, възнамеряващи да се включат в него. Основна цел на българската външна политика е постигане на автономия за Македония и Одринска Тракия, докато Сърбия и Гърция настояват за разделяне на Македония. Повод за преговорите за съюз срещу вековната империя дава едно събитие, случило се извън Европа. На 16 септември 1911 година Италия обявява война на Турция. В този ден италианският флот прави десант в земите на днешна Либия в борба за колонии в Северна Африка.
Тогава българското правителство на Иван Евстратиев Гешов решава, че след като една Велика сила вече е във война с Османската империя, другите Велики сили от „Европейския концерт” няма да могат да възпрат балканските съюзници също да посегнат на османското наследство и да постигнат свое решение на т.нар. Източен въпрос – отбелязва Георги Марков. –
Затова още от втората половина на септември 1911 г. започват преговори за съюз първо със Сърбия.
От българска страна те се водят от Димитър Ризов, пълномощен министър в Рим по онова време. Той преговаря от името на цар Фердинанд и на правителството за споразумение и евентуален съюз срещу Османската империя. Преговорите продължават няколко месеца, тъй като първоначално сръбското правителство настоява за три зони в Македония: една безспорна сръбска зона в Северозападна Македония, една спорна зона към река Вардар и една безспорна българска зона на изток от река Струма.
Това не се приема от българското правителство. Налага се намесата на руската дипломация, а по това време Русия силно желае да образува съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с оглед предстоящата голяма война срещу Австро-Унгария и Германия. Така че тези преговори са водени под покровителството на Русия и когато в края на януари 1912 г. стигат до задънена улица, руският император поема височайшия арбитраж. В резултат се оформя една спорна зона в Северозападна Македония – Скопският санджак, а цялата останала част от Македония се нарича безспорна българска зона и това заляга в основата на договора за съюз между България и Сърбия. Той се подписва на 29 февруари 1912-та, годината тогава също е била високосна.
Малка България обаче не може да воюва сама с огромната империя,
разположена на Балканите, в Близкия изток и в Северна Африка. По онова време населението на Царство България е 4 милиона и половина души, а в Османската империя има 26 милиона поданици на султана. Освен това, другите съседи на България са предупредили, че искат да участват в подялбата на отоманското наследство. Така започват преговори първо със Сърбия, след това с Гърция, после с Черна гора, за да се създаде Балкански съюз за война срещу империята. Войната започва на 5 октомври 1912 г. и завършва с подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г.