Едва ли има нещо, което да говори по-добре за историята на един град от неговата архитектура. През последните над две десетилетия проблемът със старите сгради у нас не само не бележи и крачка развитие, но напротив – задълбочава се с всеки изминал ден. Свидетели сме как системно се рушат сгради и едва тук-таме може да видим някое архитектурно „бижу” от миналото възстановено в пълния му блясък. Не може да се каже, че проблемът със старите къщи е еднозначен. От една страна имаме реституция, от друга – два вида собственици, а от трета – неефективно законодателство. Част от собствениците не разполагат със средствата, за да реставрират и подържат сградите, но в същото време не желаят да ги продадат. Другите собственици са основно бизнесмени, които са придобили въпросните къщи, но ги разрушават и на тяхно място изникват модерни сгради. Какви са вариантите да се излезе от този порочен кръг? Едно от решенията е „въвеждането на специален договор за правата и задълженията на собствениците”, казва в интервю за imot.bg арх. Диана Гергова, трактолог и археолог.
Арх. Гергова, по какъв начин може да бъде запазено архитектурното наследство при недвижимите имоти и в частност при къщите в централните градски части?
Всичко може да бъде запазено, ако бъдат въведени строги правила за взаимоотношенията между собствениците на имотите и държавните институции, от чиято страна да бъде
Всъщност това е големият проблем, че за съжаление в нашето законодателство няма предвидени каквито и да е последици. Никога не се знае какво ще се случи, когато даден казус като отиде в съда. Т.е. ние сме оставили и тези паметници, както и всички останали на произвола на съдбата, без каквато и да е регламентирани взаимоотношения и последици за тези, които не опазват наследството.
Промените, които бяха направени в закона миналата година, безрезултатни ли са?
Първо бяха козметични и второ бяха в полза администрацията. Последната има възможност да контролира всички професионални становища. Промените в закона доведоха до създаването на едни структури, които са създадени към една община, а отговарят за няколко общини, което вече е доста нереалистично, както от страна на кадрови потенциал, така и от страна на правомощия.
С промяната в закона от 2016 г. беше направен още един опит да бъде елиминиран професионализмът и с още по-голяма лекота да се узаконяват абсолютно неадекватни проекти.
Според Вас проблемът няма ли две страни – от едната имаме реституция и хора, които не са в добро материално състояние, за да поддържат това, което им е върнато като културно наследство и от друга – това, което казахте, че трябва да има изисквания към бъдещите собственици?
Те имат право на избор. Ако не са в състояние да се грижат за възстановения им имот, могат да го продадат. Новият собственик, обаче също трябва да има задължения към държавата, тъй като придобива паметник на културата.
Кои добри практики от Западна Европа в областта на опазване на недвижимото културно наследство могат да бъдат приложени у нас? Във Франция например, държавата отпуска на собствениците на подобни имоти до 75% от стойността на реставрирането.
Има много механизми, които работят, но просто ние не желаем да ги прилагаме, защото не са изгодни на новите собственици. Има модели, които работят по цял свят. Въпросът е да вземем най-доброто и най-ефективно.
Какво е най-доброто предназначение за сграда архитектурен паметник?
Всяка сграда може да бъде използвана по различни начини. Най-добре е да се потърси съветът на специалисти. Например, в Александрополис (Гърция) на голям бизнесмен-строител му предлагат да разруши един паметник на културата, за да построи като строител една нова сграда. Той купува имота, за да запази сградата и да я превърне в частен музей. Това е друго ниво на съзнание, но то се регламентира и от закона. Не може да очакваме, че всеки има съзнанието, компетентността и знанията, да процедира адекватно с паметниците.
Споменахме в началото за воденето на съдебни дела. Те обаче отнемат много време, през което сградите се рушат.
Първо съдебната система е изключително мудна и за съжаление твърде зависима финансово. Също така скоростта, с която е необходимо да се вземат мерки за едни паметници, напълно не съответства със скоростта, с която се водят съдебните дела. Именно затова трябва да има превенция и закони, които да предотвратяват стигането до съд. Само, ако паметниците действително са в ръцете на професионални институции, на собственици, които си знаят правата и задълженията, може да се предпазим от всички тези съдебни саги, които завършват в ущърб на паметниците. Превенцията е най-добрия закон, а ние я нямаме.