Имаш ли хиляда вещи в главата си и още хиляда около себе си, за книги не се и сещаш. Тезата е предизвикателна... Калин Терзийски се терзае заради нечетящите съвременници пред „Дойче Веле”.
Напоследък много често ми задават един тип въпроси, които карат мисълта ми да се върти в една посока. Въпросите най-общо казано са такива: Чете ли българинът? Защо не чете българинът? Чете ли достатъчно българинът? В духовна криза ли сме? (Това последното обикновено се подразбира, така че тоя въпрос е рядък!) Как ще излезем от духовната криза, в която се намираме? Купуват ли се книгите на българските автори? Какво трябва да се направи, за да започнат българите да четат книги?
И аз размишлявам, размишлявам, размишлявам. Всъщност, често ми се налага първо да отговарям. Казвам нещо приповдигнато и банално, което звучи горе долу смислено. Но обикновено истинското мислене започва след като съм дал отговора.
Това, за съжаление, е обичайният проблем на медиите. Да правят от грамадните проблеми на света дъвка за балончета. Разговорка за преди лягане или залъгалка заедно със сутрешното кафе. Как смятате, че ще се спасим от глобалното затопляне, от глада, чумата, мора, спина и от самата смърт? – питат журналистите някой какъв да е Известен Човек в сутрешния блок. И той мисли една минута, преглъща сухо от колосалността на въпроса, а след това отговаря: Амиии...вижте... ще се оправим от тия неща така, така и така. И готово.
Когато книгата ти е чужд предмет
Но след това, след като съм отговорил, след като съм изрекъл своето „така, така и така”, аз мисля дълго. И ръцете на мозъка ми изтръпват от усилието, и краката на мозъка ми се подбиват от мисленето. Мисля: Четат ли достатъчно българите? Защо не четат достатъчно? Защо не си купуват достатъчно книги? И кое, за Бога, е достатъчно?
И ето.
Българите, мама му стара, да ви кажа честно, никак достатъчно не четат. Но това не е и точно така. Кои са българите? Има българи, които четат изключително много! И за мое щастие, и за моя заблуда, и за моя тъжна радост - това са точно българите, които аз познавам.
Но каквото и да си говорим аз съм писател. Тоест аз мога да се правя на човек врял и кипял, потапял се във всякакви низини на обществото, бродил из всякакви покрайнини на обществото, обаче всъщност живея от доста време в малкия, уютен и светъл кръг на четящите хора на България. На милите и просветени хора на четмото. И ми е доста добре. Докато не си дам сметка, че моят кръг, моят свят е изключително изолиран. А отвън е светът на стотиците хиляди българи, които не са отваряли книга в живота си.
Действително, между едната и другата група – на четящите българи и на нечетящите българи – има цяла пропаст. Естествено, в самата пропаст също има доста хора. Там са тези, които понякога, на пет години веднъж, попрочитат по някоя книга. Докато пътуват с влак или - недай си Боже! – лежат в болница.
Но нека да се съсредоточа върху групата на истински нечетящите. Тези, за които книгата е абсолютно чужд предмет. Чужд и странен предмет, който буди у тях не само досада, но и презрение. Стоп – не казвайте, че преувеличавам!
Защо тази голяма група от хора не чете, чичо Калине? Ще ме попита някой буден млад журналист. Защо не купува книги? Бедни са... – ще отговоря аз и ще си прехапя езика от жалък гняв. Така си прехапвам езика винаги, когато кажа глупост, баналност или празна полулъжа.
Четенето - заместител?
Защото точно моите хора, тези, сред които от години живея, четящите много и вторачените в книгите, точно те са предимно бедни хора. Сещам се за една старичка пенсионирана инженерка, която от пенсията си от 198 лева беше похарчила на Панаира на книгата 189 лева за книги. Звучи доста нумерологично, нали? Как ще живееш? – попитах я аз. Ами ще си чета, каза тя.
А в другата група, на нечетящите българи, действително има много хора, които нямат пари нито за дрехи, нито за достатъчно храна. Но това е една част от тях. Останалата част от нечетящите българи, от тия дивни наследници на Бай Ганьо, са Хората с Две Аудита Осмици пред панелния апартамент в Младост, Полигона. От тези хора, които казват: Смазва ни тая беднотия. Казват това, обикновено мислейки за ужасния факт, че няма да могат да купят ауди осмица И за дванайсетгодишния внук, живеещ в съседния блок.
И още нещо ми е ясно. Това е и поредната ми мъчителна параноя: дали пък четенето не е заместител на Имането? Това, естествено, е много примитивно и елементарно заключение. Но понякога нещата действително са примитивни и елементарни. Рекламата, която продава мечти и предмети, предмети мечти и мечтани предмети – май че тя съсипва четенето.
Имаш ли в главата си мисълта за хиляда вещи, имаш ли и още хиляда вещи в битието си, тогава в главата ти няма да има място за книги. Такъв извод мога да направя.
И мога да дам едно прибързано решение. До което може да се стигне само по пътя на дълго осъзнаване. Трябва да се работи – дълго, усилено и внимателно - за променяне на приоритетите. Защото книгите не са просто заместител на вещите. Те са цял нов свят. Но нечетящите не знаят за това.
Някой трябва да ги уведомява.