Българският читател иска дръзки истории за себе си

Завладееш ли българите, значи си завладял целия свят. Така смята вождът на най-смешните извънземни, чиято очукана летяща чиния каца не къде да е, а в столичния квартал „Дружба”. Те решават да се възползват от българските „мутри”, за да дестабилизират страната и да постигнат заветната си цел.

Това е сюжетът на новаторската за родния пазар книга „Завладей българите“, която от няколко дни вече има издадено продължение - „Завладей българките“.

Факти.бг разговаря с автора на романите – писателят, преводач и музикален критик Адриан Лазаровски.

Как ви дойде идеята за този фантастично-хумористичен роман?

Самата история за извънземните, които се опитват да завладеят нашата планета чрез покоряването на България - понеже са убедени, че българите са солта на Земята, ме озари една сутрин след живописен сън. Кой знае – може пък самите извънземни да са ми изпратили този сън… Така се роди първият роман от тази комична поредица. В новата книга - „Завладей българките” („Софтпрес”, 2011) пришълците стигат до гениалното прозрение, че – цитирам: „Два нагона управляват човеците и особено българите – сексът и гладът. Повечето хетеросексуални индивиди от мъжки пол се стремят към секс с другия пол, а дали ще се осъществи този секс или не, зависи изцяло от благоволението на женските.” Ето защо тяхната чуждоземна логика ги кара да концентрират усилията си върху покоряването на българските дами и измислянето на уникален план за постигането на тази цел.

Какво е да си писател в България?

Лично за мен – логичното продължение на всичко онова, с което се занимавам. Аз съм професионален преводач от английски и руски, рок-журналист и редактор. Работата ми е неразривно свързана със словото и писането. Най-голямото предизвикателство обаче е създаването на авторска художествена литература. То не бива да е самоцел, както и не бива да е на всяка цена – ето защо пиша свои текстове само тогава, когато наистина имам какво да кажа. Като страстен читател аз непрекъснато поглъщам нови и нови истории, без да робувам на жанрови или тематични ограничения, поради което съм изключително критичен към всяка от идеите, които ми хрумват. Защо да пиша Стивън-Кингов хорър например, при положение че той самият е създал най-добрите образци? Според мен тайната на доброто писане е въпрос както на талант и работа над себе си, така и на взискателност и способност обективно да прецениш дали това, над което работиш, наистина е качествено, или просто ти харесва, защото ти си го написал.

Как балансирате между страшното и смешното? Това не е ли малко… необичайно?

Не, защо? Вижте класика на българския диаболизъм Светослав Минков, който впоследствие се превръща в невероятен сатирик … Лично аз не виждам противоречие: от една страна, смешното и страшното са едни от най-трудните за претворяване на хартия теми (а аз обожавам предизвикателствата), а от друга – и двете са свързани с нарушаване на определени табута. Литературата на страшното е тясно свързана със „сериозни” неща като чисто екзистенциалния ни страх от смъртта например, докато хумористичната проза – особено в моя случай – е своеобразно надсмиване над смъртта и условностите на този свят. С експлозивния си смях „Завладей българките” руши всякакви авторитети и кумири, осмива всичко пошло в живота ни и най-вече всички онези „герои на деня”, които социалната мътилка изтласка на повърхността на обществото ни подобно на мръсна пяна. С една съществена разлика – дори най-противните сред моите герои в един момент стават симпатични на читателите (съдейки по досегашните реакции), докато реалните едва ли имат такъв шанс.

А как се чувствате като автор на фантастична литература, комбинирана с ирония към родната действителност?

Забавно ми е. В света на хумористичната ми поредица се чувствам изключително свободен, макар че с тази свобода е свързана и голяма отговорност. Както първата книга, така и „Завладей българките” е многопластов, многоетажен роман – най-горе, на повърхността са разположени забавните герои и интригуващата фабула, но под тази повърхност се крият множество закодирани смисли и послания, както и алегоричен поглед към света, в който живеем. А и, колкото клиширано да звучи, с тази книга аз заявявам и гражданската си позиция към всичко онова, което ни заобикаля… и се надсмивам над всичко онова, което се опитва да стъпче човешкото в нас.

Велик народ ли е българският и кое е най-голямото му достойнство?

Естествено, че сме велик народ – самият факт, че сме се съхранили от най-дълбока древност, без да изчезнем, въпреки всички опити да бъдем заличени. Да не говорим за артефакти като Варненския некропол например, който е истински уникат… Лошото е, че след дългите периоди на национални трагедии и унижения ние, българите, заслужаваме един по-добър и щастлив живот, а не е така. Най-голямото ни достойнство? Според мен това е вътрешната ни сила, вътрешният ни потенциал за големи дела, който обаче малцина от нас дръзват да разгърнат. Защото това изисква да умееш да се вглеждаш в себе си, а напоследък повечето ни сънародници надничат само в чуждите чинии и гледат навън, а не навътре. 

На представянето на втората част „Завладей българките“ казахте, че пишете това, което искате да четете…

Да, може да се каже, че това е моето „писателско правило”. Всеки писател е първо и преди всичко читател и не бива никога да го забравя. Спре ли да чете и започне ли само да пише… Тогава тежко и горко и на него, и на читателите му! Не си ли верен на себе си, не разказваш ли история, която истински те вълнува, просто няма как тя да грабне другите. Дори хората да си купят книгата ти, тя никога няма да ги завладее истински. И да докосне сърцата им.

Как реагира пазарът на такава новаторска книга?

Засега добре. Все пак без успеха на „Завладей българите” нямаше да се появи „Завладей българките”. Или, най-малкото, нямаше да се появи в такъв впечатляващ за родните стандарти тираж и вид… Романът е съвсем отскоро на пазара, ала първоначалните реакции от читатели и критика са възторжени. Според мен пазарът – стига с този пазар, нека да говорим за читателите, та читателите жадуват за нещо ново, оригинално и дръзко, което в същото време разказва наша, българска история, а не е поредният „копи-пейст” на нашумял западен бестселър.

Преди дни излезе проучване, че българинът средно си купува по една книга за две години. Как може да се пребори тази тенденция?

Аз затова пиша средно по една книга на две години (смее се)! Само по един начин можем да се преборим с това - с качествени и интересни книги. И, естествено, с помощта на издателствата и медиите, които да направят така, че хубавите, стойностните произведения да достигнат до хората. А най-голямата присъда, естествено, е в ръцете на Негово величество Читателя.

Става ли фантастиката част от реалността след време? Има ли такива примери?

Специално при „Завладей българите!” се случиха някои интересни неща, които само потвърдиха мисълта на Оскар Уайлд, че животът имитира изкуството. Така например, след излизането на романа имаше публикация във вестниците, че трупът на снайпериста, застрелял Георги Илиев, е открит в морето край варненската втора буна… (В книгата точно там откриват трупа на снайпериста, стрелял по моя герой Жорко Филиев-Гладния)… Да не говорим за описаните от мен усилия на варненския бос Рачо Рапана да превърне сероводорода в гориво – в момента текат опити за „сероводородна енергетика”, за усвояване на водорода и т.н. Пацо Парцуцата говори за добър, лош и зъл холестерол. Излезе същата такава информация от учените. „Завладей българките” пък предугади новата присъда на руския олигарх Ходорковски. Естествено, на мен най-много ми се иска България да се устреми към онзи възход, за който се говори в новата книга, и всеки от нас да разгърне вътрешния си потенциал и да открие своето истинско призвание.