Приемствеността е много важно нещо – и в държавните дела и в културно-икономическите отношения и по линия семейство-род-народност. Често ние българите сме критикувани, че приемственост в България липсва. Всъщност това далеч не е така, просто фактите не са добре обяснени, а някои от тях и изобщо осветени.
Официално в българските учебници по история пише, че прабългари, траки, славяни са различни общности, но от тях се получила българската народност. В последните години излязоха много доказателства, които показват че тези общности не са били толкова различни и в политическо, и в културно, а и в генетично отношение. Даже обратното. Има и още по-интересни доказателства за приемственост, като например по отношение на управляващите царски фамилии още от преди две хиляди години, по времето когато се е родил Христос, през периода на Средновековието, чак до най-нови времена.
До римското нашествие тракийските царе сключвали династични бракове основно с дъщери на видни представители на гръцките полиси. Нашествието на Римската империя на Балканите, което започва през втори век преди новата ера от югозапад, променя донякъде обстоятелствата. Битките между Рим и царете на старото Македонско царство довеждат до постепенна загуба на независимост и на македонци и на сродните траки. Решаваща е битка при Пидна в 168 г. пр.н.е. по време на т.нар. Трета македоно-римска война. Македонското царство е разделено на четири, като тежки ограничения и зависимости са наложени над местното население. Немалка част от него е поробена и отведена, а част и изгонена от страната.
Идва ред на сблъсък с траките и тракийските царства на одриси, трибали, меди, гети, мизи, беси, сапеи. Близо два века продължава кървавия сблъсък между римляни и траки, а ако добавим и сродното македонско царство, ще кажем че отнема на Рим три века да завоюва Балканите. Това е така поради многобройността и храбростта на местното балканско население, от което според признанията на редица стари автори излизат най-добрите войни в Античността.
В резултата на преплетени военни, дипломатически и династични отношения тракийската аристокрация в началото на новата ера има връзка с множество царски и видни римски фамилии. Така сапейският цар Котис III управлявал най-югоизточната част на Тракия (по-голямата част от която е днес в Европейска Турция) има за съпруга Антония Трифена, която е наследничка на понтийски, арменски, македонски владетели, а и е внучка на римлянина Марк Антоний (83 – 30 пр.н.е.). Това е същият Марк Антоний известен пълководец и триумвир, приятел, а след това съперник на Октавиан Август. Именно една от дъщерите на Котис Сапейски, които има още една дъщеря и двама сина, Гипепирия се жени за владетеля на Боспорското царство Аспург. Този Аспург (10 – 38 г.) владее земите около днешния Керченски пролив и Азовско море, също наследник на понтийски, македонски, скитски и тракийски фамилии. Името Аспург подозрително напомня това на княз/хан Аспарух, свързан с основаването на Българското царство. Но връзката съвсем не е случайна, както става ясно от историята. През 14 година от новата ера Аспург получава римско гражданство от новия император Тиберий Юлий (14-37 г.) и титлата „приятел на римския народ”. Във връзка със сродяване със сапейската фамилия придобива и тракийското име Раскупор. Така пълната титла на владетеля става Тиберий Юлий Аспург I Раскупор. Той има двама сина наследника - Тиберий Юлий Митридат и Тиберий Юлий Котис I (45 – 69 г.). През следващите няколко столетия името Аспург е едно от най-често използваните в боспорската царска фамилия, както и тракийски имена като Котис, Раскупор, Реметалк и други. В Боспорското царство срещаме и имена като Гостас, Телесиус, Омарус, Перисад, Дуптун, които заедно с името Аспург напомнят доста на познатите ни прабългарски имена Гостун, Телец, Умор, Персиан, Аспарух и други. В каменен надпис от трети век виждаме дори и името Хорват, което е идентично с това на княз/хан Кубрат. Всичко това показва, че именно от владетелите от Боспорското царство и по-точно от техните управляващи фамилии произхожда и родът на Аспарух (Аспург). Към това насочват и археологическите доказателства, като използването на каменни надписи, специфичните форми при металните и керамичните произведения, обичаите използвани при погребенията и други.
Трябва да се отбележи и още нещо важно. Именно по време на римското настъпление на Балканите големи групи население, царски фамилии и обикновени македонци (пеони), трибали, мизи, беси, гети и т.н. бягат на север от Дунав, в независимите земи, на днешните Румъния, Чехия, Словакия, Унгария, Украйна. Въпреки че тракийските земи в първи век от новата ера окончателно загубват независимостта си, спомен за царство на север от Дунав има и то именно в известния Именник на българските князе. Там са записани имената на петима царе, които в продължение на 515 години „държали княжение (управлявали) от другата страна на Дунав”. Исперих (Аспарух) княз от родът Дуло дошъл на страната на Дунава. Следват изброени князе от рода Дуло, както и от родовете Ерми, Вокил, Укил, Угаин. Вероятно това известно име Дуло, не е нищо друго, а потъмнена форма на името Юлий и още по-точно Тиберий Юлий, записвано понякога като T IOYLIOC. Ще рече запазен е споменът за римското гражданство и права дадени на боспорския владетел Аспург от император Тиберий Юлий.
Въпреки че за Боспорско царство се споменава до началото на шести век, а Българското царство е основано век и половина по-късно, имаме всички основания да предположим, че именно царските фамилии от Керченския пролив, от Таманския полуостров са положили основата на Първо българско царство, в края на седми век. Тези фамилии, както ни показват изворите, са били от трако-македоно-скитски произход, т.е. не нещо много по-различно от основната маса население на Балканите - тракийското.
За написаното по-горе няма да намерите и ред в българските учебници по история, където с голямо удоволствие повтаряме и преповтаряме тезата за войнствените номадите прабългари, за миролюбивите славяни и за романизираните и изчезнали траки. Така сами режем стеблото от корените на нашето родословно дърво и сами прекъсваме връзката с древното ни минало.