Да си спомним за Пабло Неруда : Умира бавно този, който не променя живота си (ВИДЕО)

Па́бло Неру́да (на испански: Pablo Neruda) е чилийски поет, писател, публицист, дипломат (консул и генерален консул), политик – комунист, сенатор, кандидат-президент.

Роден на 12 юли 1904 г. в Парал, Чили той изживява един идключително интересен и пълноценен творчески живот. Напуска този свят в Сантяго, Чили на 23 септември 1973 г. едва на 69 години.

Истинското му име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто; фамилното име от псевдонима му е в чест на чешкия поет Ян Не́руда.

Пабло Неруда е сред великите автори в световната поезия на 20 век, Нобелов лауреат за литература през 1971 година.

„Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ (Veinte poemas de amor y una canción desesperada) от 1924 година е първото произведение на Неруда с международен отзвук и едно от първите по популярност в испаноезичната литература за всички времена. Автобиографията му (1973) е озаглавена „Изповядвам, че живях“ (Confieso que he vivido).

Удостоен е с Международната награда за мир (1950) на просъветския Световен съвет за мир. През 1953 година получава Сталинска награда за мир от съветското правителство. Пабло Неруда се е познавал с българската поетеса Ваня Петкова, запознават се в столицата на Чили. След време тя го споменава в едно от своите стиготворения за Чили.

Творецът оставя след себе си забележителни цитати и стихове. Ето някои от тях:

1. „Искам да направя с теб това, което пролетта прави с черешите.“

2. „Във всичко в този свят има част от моята душа.“

3. „Обичам любовта, където двама си делят и хляба, и леглото. Любов, която е до време или до век. Любов – подобно бунт, назряващ във сърцето, а не парализа сърдечна. Любов, която ще настигне. Любов, която няма да настигнем.“

4. „Исках да стана поет, който може да обхване колкото се може повече… Исках да споя в едно човека, природата, страстите и събитията и всичко това да се развива напълно взаимносвързано.“

5.“Всяко произведение, което в наши дни, когато заплахата е надвиснала над целия свят, не служи на делото на свободата, е предателство. Всяка книга днес трябва да се превърне в куршум.“

6. „Аз съм поет, зает с най-задълбочено съзерцание на света; мисля, че моята слаба и своенравна поезия е призвана да разкъса магическия кръг, в който са затворени стъкло, дърво и камък…“

7. „Всяко мое стихотворение се стреми да стане осезаем предмет, всяка моя поема се старае да бъде полезен инструмент в работата, всяка моя песен – знак за единение на пространството, където се събират всички пътища… вярвам, че дългът на поета ми повелява да се сродявам не само с розата и симетрията, с възторжената любов и безмерната печал, но и със суровите дела на хората, които направих част от своята поезия.“

8. „Можеш да отрежеш всички цветя, но не можеш да спреш пролетта.“

9. „Не си като никоя друга, щом аз те обичам.“

10. „Смехът е езикът на душата.“

11. „Нека с щедрост забравим тези, които не ни обичат.“

12. „Поезията е акт на мир. Мирът има такова значение за поета, каквото брашното за хляба.“

13. „Всичко е една церемония в дивата градина на детството.“

14. „Ако нищо не може да ни спаси от смъртта, нека поне любовта ни спаси от живота.“

15. „Не е необходимо, скъпа, и нека нас не ни задържа каквато и да било сила – насила нас с тебе да съединява.“

Едно от най-забележителните стихотворения на Пабло Неруда е :

ИЗ „ПРЕБИВАВАНИЯ НА ЗЕМЯТА” (1925-1945)

ВАЛС

(из „Третото пребиваване”)

Аз докосвам омразата като ежедневна гръд,
аз неспирно, от дреха на дреха, идвам,
спейки далеч.

Не съм, не служа, не познавам никого,
нямам оръжия от море, нито от дърво,
не живея в тази къща.

С нощ и вода е пълна устата ми.
Трайната луна определя това,
което нямам.

Това, което имам, е насред вълните.
Един лъч вода, един ден за мен:
едно желязно дъно.

Няма противоморе, няма щит, няма костюм,
няма особено недълбаемо разрешение,
нито порочен клепач.

Живея внезапно и в други случаи продължавам.
Докосвам внезапно едно лице и ме убива.
Нямам време.

Не ме търсете тогава, разплитайки
обичайната дива нишка или това
кърваво увивно растение.

Не ме викайте: моето занятие е това.
Не питайте ни за името ми, ни за положението ми.
Оставете ме насред собствената ми луна,
в моята ранена местност.

ЯРОСТИТЕ И БОЛКИТЕ

(из „Третото пребиваване”, фрагмент)

Има в сърцето ми ярости и болки…
Кеведо (1)

В дъното на гръдта сме заедно,
в тръстиковата плантация на гръдта обикаляме
едно лято на тигри,
при дебненето на един метър студена кожа,
при дебненето на един клон от недостъпен кутис (2),
подушвайки с муцуна пот и зелени вени,
ние се срещаме във влажната сянка, която пропуска целувките да паднат.

Ти, моя противничка от толкова много бленуване, разбито по същия начин
като стърчащи стъклени растения, също като камбани,
разнебитени заплашително, толкова, колкото изстрели
на черен бръшлян насред парфюма,
противничка на големи хълбоци, които косите ми са допрели
с прегракнала роса, с език от вода,
независимо от немия студ на зъбите и омразата на очите,
и битката на агонизиращите зверове, които се грижат за забравата,
в някое място на лятото сме заедно,
дебнейки с устни, на които е нахлула жаждата.
Ако има някой, който пресича
една стена с кръгове от фосфор
и наранява центъра на няколко сладки крайника,
и, надавайки викове, хапе всяко листо на една гора,
имам също твоите очи на кървава светулка,
способни да се процеждат и да прекосява колене
и гърла, обвити в обща коприна.

ДОКАТО СЕ РАЖДАШ В ГОРИТЕ

(из „Третото пребиваване”)

Когато оризът събира от земята
зърната на своето брашно,
когато житото стяга своите малки бедра и вдига лицето си с хиляда ръце,
към клонака, където жената и мъжът се преплитат, идвам
за да докосна неизброимото море
на това, което продължава.

Не съм брат на уреда, носен във вълнението,
като в люлка от седеф разбушуван:
не треперя в областта на агонизиращи останки,
не се пробуждам при удара на изплашените мъгли
по дрезгавия език на внезапната камбана,
не мога да бъда, не съм минувачът,
под чиито обувки последните убежища на вятъра туптят
и сковани се връщат вълните на времето, за да умрат.

Нося в ръката си гълъбът, който спи опрян на семето
и на неговата гъста закваска от вар и кръв
живее август,
живее месецът, изваден от своята дълбока чаша;
с ръка заобикалям новата сянка на крило, която расте:
коренът и перото, което утре ще придадат гъстота.

Никога не отказва, нито близо до балкона с железни ръце,
нито през морската зима на изоставените, нито в моя късен прелом,
необятното порастване на капката, нито клепачът, който иска да бъде отворен:
защото за да се родя се родих (3), за да затворя прелома,
щом се приближи, щом удари гръдта ми като едно ново
треперещо сърце.

Животи, опрени на моя костюм като сходни гълъби,
или събрани в собственото ми съществуване и в моя разбъркан звук,
за да бъда отново, за да си присвоят голия въздух на листото
и влажното раждане на земята във венеца: докато
трябва да се върна и да бъда, до кога мирисът
на най-заровените цветя, на най-разбитите вълни
връз високите камъни, пазят в мен своята родина,
за да са отново ярост и парфюм?

До кога ръката на гората в дъжда
ще ме доближава до всичките си игли,
за да изшия високите целувки на листака?
Друг път
чувам как се приближава, като огъня в дима
се ражда от земната пепел,
светлината, изпълнена с цветни листенца,
и отделяйки земята,
в една река от класове идва слънцето до устата ми,
като стара заровена сълза, която отново става семе.

САМО СМЪРТТА

Има самотни гробища,
гробове пълни с беззвучни кости,
сърцето преминава през един тунел,
тъмен, тъмен, тъмен,
като при корабокрушение навътре умираме,
като че се задушаваме в сърцето,
като че пропадаме от кожата към душата.

Има трупове,
има нозе с лепкава, студена плоча,
има я смъртта в костите,
като чист звук,
като лаене без куче,
излизащ от определени камбани, от определени гробове,
растящ във влагата като плача или дъжда.

Виждам само понякога,
ковчези с опънати платна (4),
отплаващи с бледи покойници, с жени с мъртви плитки,
с хлебари, бледи като ангели,
със замислени девойки, омъжени за нотариуси,
ковчези, които се изкачват по отвесната река на мъртвите,
моравата река
нагоре, с платна, издути от звука на смъртта,
издути от тихия звук на смъртта.

До звучното стига смъртта
като обувка без крак, като костюм без човек,
стига за да удари с една халка без камък и без пръст,
стига за да вика без уста, без език, без гърло.
Но въпреки това нейните крачки звучат
и нейната дреха звучи смълчано, като дърво.

Аз не знам, малко съм научил, почти не виждам,
но ми се струва, че нейната песен има цвета на влажни виолетки,
на виолетки, привикнали със земята,
защото лицето на смъртта е зелено,
с острата влажност на листо на виолетка
и неговия тежък цвят на раздразнена зима.

Но смъртта върви по света също облечена като метла,
ближе земята, като търси покойници,
смъртта е в метлата,
и е езикът на смъртта, търсеща мъртви,
и е иглата на смъртта, търсеща нишка.

Смъртта е в преносимите легла:
в бавните дюшеци, в черните постелки
живее просната и изневиделица завява:
завява с един мрачен звук, който издува чаршафите,
и има легла, които плават към едно пристанище,
където чака, облечена като адмирал.

РАЗРУШЕНАТА УЛИЦА

През охуленото желязо, през очите на гипса
минава един език на години разни
на времето. Това е една опашка
от груби косми, каменни ръце, пълни с гняв,
и цветът на къщите занемява, и избухват
архитектурните решения,
един ужасен крак мърси балконите:
с провлаченост, с насъбрана сянка,
с маски, изпохапани от зима и провлаченост,
разхождат се дните с високо вдигнати чела,
между безлунни къщи.

Водата и обичаят, и бялата кал,
която звездата изпраща, и особено
въздухът, който камбаните са ударили яростно,
изхабяват нещата, докосват
колелата, спират се
на лавките за цигари
и пораства червената коса на корнизите
като едно дълго стенание, докато към дълбокото
падат ключове, часовници,
цветя, наподобяващи забравата.

Къде е новородената виолетка? Къде е
вратовръзката и червеният зефир?
Над селищата
един загниващ език от прах напредва,
разчупвайки халки, ронейки боя,
карайки да вият без глас черните столове,
покривайки циментовите цветя на таваните, бастионите от метал разтрошен,
градината и вълната, разширенията на горящи фотографии,
ранени от дъжда, жаждата на ковчезите, и големите
плакати на кината, където се борят
пантерата и гърмът,
копията на здравеца, магазините, пълни с изгубен мед,
кашлицата, костюмите от блестяща тъкан,
всичко се покрива с един смъртен вкус
на отстъпление и влага, и рана.

Вероятно възлестите разговорите, допирането на телата,
добродетелта на изнемогващите дами, които гнездят в дима,
безмилостно убитите домати,
преходът на конете на един тъжен полк,
светлината, натискът на много пръсти без име,
износват равната нишка на варта,
обгръщат с неутрален въздух фасадите
като ножове: докато
въздухът на опасността изронва условията;
тухлите и солта се разсипват като води,
а колите с дебели оси се клатят.
Вълна от прекършени рози и дупки! Бъдеще
на миришещата вена! Предмети без милост!
Никой да не обикаля! Никой да не разтваря ръце
вътре в сляпата вода!
О, движение, о, зле ранено име,
о, лъжица объркан вятър
и бичуван цвят! О, рана, в която падат
докато умрат сините китари!

Превод от испански: Николай Тодоров

Оля Ал-Ахмед