Годината беше 2010, а сякаш бе вчера. Заветната ми мечта да посетя Божи гроб се сбъдна! Командировка в една дестинация, която за мен далеч не бе туристическа. Исках това пътуване, копнеех и мечтаех да се осъществи. Имах лични причини и търсих отговора на въпроса „защо?“ През 2009 година внезапно и абсолютно неочаквано загубих майка си , голямата българска поетеса Ваня Петкова. Цялата страна скърбеше за загубата на един неповторим талант и личност – нестандартна, изключително талантлива, космополитна, вярваща, любяща и любима .....Но за мен тя бе моята неприжалима майчица която отлетя на Сириус, както казваше приживе тя. Година по късно, почти на същата дата с часове разлика при нея отлетя моят баща, красивият нубиец доктор Нури Садик. Защо? Питах се денонощно аз. Защо? На 42 години ме оставиха пълен сирак, сам самичка с двете им любими внучета...Не мирясвах търсейки отговора защо толкова млади моите родители се представиха пред Всевишния. И неочаквано през септември 2010 година ми се отдава уникалната възможност да замина за най-святото място на планетата Земя – Йерусалим. Беше началото на месеца когато официалната ни делегация отлетя за Израел. Имах всички необходими официални документи, удостоверяващи целта на пребиваването ми в тази размирна от векове и свята земя. Бях спокойна, прекалено спокойна защото знаех, че Бог е с мен. На летището „Бен Гурион“ от цялата ни делегация израелското разузнаване извика настрани само мен. Чаках дълго, но търпеливо и отново спокойно. Офицерът проведе с мен доста интересен разговор и то на перфектен руски, защото беше преселник от Украйна. Разузнаването знаеше абсолютно всичко за мен, включително и това, че свободно владея писмено и говоримо пет езика, но...избраха за комуникация руски, който ми е матерен. Бяха с мен любезни, предпазливи и в същото време доброжелателни. В края на рутинната беседа ме попитаха
дали знам какво означава на иврит бащината ми фамилия, която съм запазила в паспорта си.
Казах, че знам и изрекох значението ѝ. Тогава очите на офицера ме погледнаха с лека усмивка, погледът му стана много благ, строгият и професионален тон се смегчи и той ми връчи документите пожелавайки ми приятно пребиваване в Израел. А бащиното ми фамилно име - Садик на иврит означава „праведник, следващ Бога“, а на арабски означава „искрен, верен“.
Минути след като прекосих прага на летището и седнах в микробуса, очите ми се просълзиха. Не вярвах, че нозете ми са стъпили на свещената земя....Не повярвах, докато не ме лъхна нахално топлият вятър, характерен за тези георгафски ширини. Пътувахме към хотела. Имах чувството, че съм била тук , сякаш някаква магия ме обсеби. Необяснимо е това усещане, когато ти се струва , че всичко около теб си видял в някакъв сън или на яве, но в някое друго време....Работата на деловото посещение се вършеше гладко, без спънки като по вода. С нетърпение броях дните когато ще отида до Йерусалим и ето че и този момент дойде. Точно там, на Божи гроб бях сигурна, че ще получа отговор на въпроса, който си задавах цяла една година – защо? Защо отлетяха толкова рано и безпричинно моите родители...
Денят както обикновено бе жестоко горещ. Но мен тези близкоизточни горещини изобщо не ме плашат, свикнала съм. Пристигайки в Йерусалим нетърпеливо се втурнах към стария град. Сандалите ми се спъваха по тесните кълдъръмени улички. От всякъде те дебнат дюкяни и пак дюкяни, кафенета с омайващ аромат на арабското кафе с „хел“ / кардамон/, провикванията на търговците продаващи екзотични плодове на колички. И всичко това е събрано в едно – подреден от векове колорит, който сякаш изобщо не мръдва с времето независимо в кой век живеем. Единствено войниците в униформи с автомати през рамо, обикалящи улиците, напомнят за века! Всичко е като на филм, а аз бях там в този филм сега и точно там – в стария Йерусалим.
В сърцето на стария Йерусалим се намира най-свещеното място за всички християни – Божи гроб. Години наред стотици хиляди вярващи се стичат в църквата „Възкресение Христово“ както на Бъдни вечер и на Рождедство Христово, така и на Пасха, където според преданията се е намирал хълма Голгота, на който е бил разпнат Иисус Христос. В центъра ѝ е разположен и параклисът Божи гроб, където е била пещерата, в която поставят тялото на Божия син преди той да възкръсне.
Именно там всяка година на Великден слиза и благодатния огън. Това бе мястото към което се стремят всички християни – Божи гроб. Но моят стремеж бе различен. Исках не само да се поклоня, да падна на колене и да се докосна до светинята, но и да намеря търсеният отговор. Пътят към Божи гроб е през един дълъг пазар, типичен бих казала арабски „сук“ в който има абсолютно всичко. Специфичният аромат галеше сетивата ми. Търговците се провикваха зад сергиите и пред дюканите си приканвайки всеки миновач който малко или много имаше вид на чужденец. Мен никой не ме канеше защото изобщо нямах вид на чужденка, напротив.
Приличах си на местна – за палестинците си бях мургава арабка, а за евреите си бях йеменска или както те ги наричат „тайманска“ еврейка. Външният ми вид изобщо не ги впечатляваше, дори угаждаше и на двата етноса, които всъщност са братовчеди. След като останах „разочарована“, че никой не ме кани в магазинчетата си влязох сама. Никога няма да забравя този дюкян пълен с какви ли не сувенири на религиозна тематика. Беше последното магазинче преди края на пазара и началото на портите към Светото място. Купих каквото можах и за колкото ми стигнаха парите. Собственика беше арабин, палестинец – християнин Абу Юсеф / в превод от ар. - бащата на Юсеф/. Разговорих го на чист арабски език и то местен диалект. Споделих, че и моят син се казва така - за арабите е Юсеф, за западняците и по паспорт е - Джоузеф, за италианците – Джозеппе, за нас, източноправославните е Йосиф и така е кръстен! Явно това беше паролата, с която предразположих собственика на дюкяна да ми продаде всичко на половин цена, та и на всичкото отгоре си тръгнах и с подаръци. Напомни ми, че главата ми трябва да ми бъде покрита с бяла кърпа, която също си купих от него. Абу Юсеф не ме пусна преди да ме почерпи с кафе, баклава и сок. Щедростта е присъща за хората там. Натоварена с икони, характерните вързани 33 свещи, кръстчета за мен и синовете , пристъпих към най-дългоочакваният миг в живота ми – влязох в двора на Божи гроб. Опашката бе неописуема....Наредихме се, както подобава, но шансът, че точно в този ден ще попаднем вътре не беше много голям...За себе си бях сигурна, че няма да мръдна от тук и ако трябва ще пренощувам на пода! Молих се на Бог да стане чудо и да вляза за да намеря покой на мислите си които ме терзаеха от година.
Денят бе 8 септември – рожденият ден на Светата Божия Майка Мария!
Желанието ми да попадна на Божи гроб бе толкова силно, че сълзите ми неволно течаха по скулите ми...сякаш очите ми говориха с всички наоколо и молеха да ги пуснат вътре...Монаси забързано се разхождаха нагоре и надолу. Чуваха се най-различни езици – гръцки, арменски, арабски....Изведнъж един старец в черно расо на преклонна възраст се приближи точно до мен и ме попита говоря ли английски. Казах му че говоря и не само, знам и арабски, но той продължи с мен на английски. Попита откъде съм дошла в тези земи. Казах му, че идвам от България...Той ме погледна с пронизващ мъдър поглед в насълзените очи, които не спираха да плачат сами извън контрола ми. Каза ми : „Дъще, аз съм грък! Днес дежури гръцката църква.“ Тогава му заговорих на гръцки и му казах, че баба ми Олга, на която съм кръстена е гъркиня. Последният въпрос към мен му беше, защо плача? Казах му, че не плача, очите ми сами сълзят. Тогава той ми обясни, че се пречиствам и ми заръча да го последвам. Незнаех какво е намислил, просто го последвах с бързи ситни крачки. Изведнъж, пререждайки цялата огромна опашка той подшушна нещо на двамата други монаси, които пазеха входът на Божи гроб и пускаха строго по един многобройните, стотици миряни чакащи на опашката. Не знам какво им каза, нито го чух, нито бих го разбрала. Монасите спряха рязко опашката и казаха на богомолците: „ Тя ще влезе!“ Никой не се противи, хората уважиха думите на монасите. А старецът ми каза да вляза и да остана толкова дълго, докато не получа това за което съм дошла....Влизайки, в гърлото ми заседна една буца.....Потокът от сълзи се усилваше и ме давеше...Влязох и паднах на колене ! Останах с Него толкова колкото беше необходимо....Получих търсения отговор. На излизане двамата монаси благо ми се усмихнаха и ме изпратиха отново към стареца, който ме чакаше отстрани. Последвах го отново. Заведе ме в едно малко скътано помещение откъдето ми даде три шишенца с миро и ми каза, че този елей е от кандилото , горящо тази нощ вътре в параклиса на Божи гроб. Той постави длан на главата ми, благослови ме и изчезна в тълпата. Повече никога не го видях, дори не помня името му, но помня него и никога няма да забравя това, което стори за мен...
Излязох от Божи гроб друга, променена! Състояние, което едва ли бих могла да опиша...Може би наистина това бе най-голямото и основно причастие в живота ми, най-искрената и задълбочена изповед пред Него самия. Въпросът „защо?“ повече не ме терзаеше, тръгнах си спокойна, уровновесена и щастлива, а вярата ми укрепна още повече.
Обръщайки се назад си казах, че пак ще се върна. И се върнах същата година месец по-късно, когато дежуреше Арменската църква.
Но това е вече съвсем друг разказ с продължение. Тогава успях да премина през бодливата тел от другата страна, в палестинската част - във Ветлием, където се е родил нашият Бог Иисус Христос и да преклоня глава в храма, белязан на пода с Витлеемската звезда.
Два пъти Хаджийка моля Бог да ми даде здраве, живот и сили отново, трети път да посетя Йерусалим и отново да се изповядам на Божи гроб, там където „Истината истина е само! Щом излъжеш слънцето изгасва!“/ Ваня Петкова „Сириус“/
Автор : Хаджи Оля Ал-Ахмед, Йерусалим
***
Истории от Светити Земи:
Мюсюлманин пази ключа на Божи гроб
Всяка нощ, когато мрак обгърне древния град, Адиб Джудех се отправя по кaлдъръмените тесни улички към Божи гроб за да заключи храма и да пази ключа докато съмне. Призори около 3:30 той отново отива пред дървената порта на църквата и го връчва на друг мюсюлманин – Уаджих Нусейбе, който е потомствен храмов вратар, потомствен пазител на най-ценният ключ в света – ключа от Божи гроб. От вътре свещеник подава през прозорец на вратата дървена стълба. Мъжът се качва и отключва двете ключалки. Двете палестински фамилии държат ключа за Божи гроб от 12 век и предават на своите поколения този ангажимент към християните. Самият ключ е дълъг 30 сантиметра, тежи четвърт килограм и се смята, че е на повече от 800 години. „За нас,мюсюлманите, Дева Мария е свещена личност, дори в нашето Свето писание, в Корана имаме притча за нея , наречена „Сурат Мериам“ и ние също вярваме, че Исус Христос е пророк“, разказва последният представител на фамилията Нусейбе, който е днешния пазител на ключовете от Божи гроб. Уаджийх Нусейбе всяка сутрин става много рано, за да отвори вратата, към която гледат с благоволение и копнеж пропътувалите хиляди километри вярващи от всички краища на земята. Посреща всекиго с "Добре дошъл", казва пазителят и допълва, че повечето християни приемат неговото присъствие в църквата на Божи гроб. Преди да отвори църквата, пазителят на ключа се моли на Аллах в джамията, която се намира на 30 метра срещу Божи гроб. Мохаммед е пророкът, пратенникът на Аллах /в превод от арабски – Бог/, но за Пазителят, Иисус също е пророк и пратенник на Всевишния и е не по-малко важен в живота му, а най-добрите му приятели са няколко свещеници от храма.„Семейството ми започна да ме подготвя за тази дейност когато бях на 8 годинки. Предаваме си ключа от баща на син, чувствам мястото като мой втори дом“, разказва Джудех. Историята не дава еднозначен отговор защо и кой решава мюсюлмани да държат ключа за Христовата светиня. Според стария Нусейбе семейството му е натоварено с тази отговорност през 637 г. сл. Хр. от Омар Халиф, който дал обещание на архиепископ Софроний, че християнските места за поклонение в Ерусалим ще бъдат защитени.„Това отново се случва и през 1187 г., след като Салах ад-Дин царства и превзема Ерусалим. Той отново избира семейството ни да се грижи за мира между различните източно-западни християнски църкви“, разказва той.
Днес управлението на самия храм е поделено между Гръцката православна църква, Римо-католическата и Арменската, които имат постоянни конфликти. Според някои изследователи именно това е причината ключът да се държи от мюсюлмани, които в случая имат неутрална роля.
Кавгите между християните накарали Салах ад-Дин да повери мисията на фамилията Нусейбе , които пазят ключа от 637 г. до днес
Пазителят на ключа знае всичко за историята на храма
На Разпети петък светът се е струпал пред вратите на храма "Възкресение Господне" в Ерусалим. Площадът пред него е като Вавилонската кула. Говори се на десетки езици, но въпреки това всички се разбират. Щракат фотоапарати, жужат камери. В личен план моментът е исторически. Не всеки ден се идва на Божи гроб и се става хаджия. Събитието трябва да се увековечи. За поколенията и семейната хроника. Около 45 000 поклонници се очаква да прекрачат прага на Светото място през великденските празници. Първо те целуват мраморната плоча, върху която Спасителят е бил положен и помазан, след като е свален от кръста. Тя е съвсем близо до вратата. След това тълпата тръгва надясно, за да изкачи стълбите до скалата, разцепила се, когато Исус е издъхнал. Камъкът е в специална стая, под него се съхраняват частици от кръста. И най-накрая множеството се отправя към най-святото място за всички християни - параклиса, под който е Гробът Господен. Понякога в пъстрата тълпа се мярка човек, който доста се отличава от нея. За разлика от останалите туристи той е облечен в делови костюм, с вратовръзка, гладко избръснат и забързан. Малките мустачки са добре оформени. Изглежда досущ на чиновник, който за малко е отскочил от офиса, за да свърши нещо спешно. Мъжът ловко се провира сред множеството, пресича площада и влиза в някое от околните магазинчета за сувенири. Всички го познават и посрещат с почит. После отново се връща и потъва в храма. По всичко личи, че отдавна е тук и познава Светото място като собствената си къща. Това, което още отличава този над 60-годишен мъж от останалите поклонници, е, че пристъпвайки прага на свещената обител, той не се кръсти. Защото е мюсюлманин. Религията обаче не е пречка този човек да бъде твърде важен за християните. Защото Уаджийх Нусейбе е пазителят на ключа на Божи гроб. И всяка сутрин става много рано, за да отвори вратата, към която гледат с благоволение и копнеж пропътувалите хиляди километри вярващи от всички точки на земята.
Нусейбе разказва удивителната си история, която сякаш е измислена от Холивуд - как мюсюлманска фамилия помирява вечно каращите се християнски църкви.
Уаджийх Нусейбе получил ключа за храма от баща си преди повече от тридесет години. Той пък го наследил от своя баща. И така, докато се стигне до онзи далечен пра-прадядо на Уаджийх, на когото още през VII век е предоставено правото да отваря храмовите врати. Корените на неговото семейство са от Саудитска Арабия. През 622 година прадедите на Уаджийх спасили Мохамед, който бягал от Мека в Медина. Това се споменава и в старите книги. Далечен прадядо разобличил лъжепророк.
Арабите пазят разказа за това как мюсюлманското семейство е получило правото да съхранява християнската светиня. През 638 г. православният патриарх Софроний се обърнал към Омар ибн Хатаба - втория пророк след Мохамед, с молба да посочи човек за важната мисия. Тогава пророкът посочил фамилията Нусейбе. Така искал да се отблагодари за проявена храброст. Във времето, когато повечето били езичници, една жена – Умм Омр ал Ансара, заедно със своите деца, проповядвала вярата в Аллаха. Веднъж тя изпратила единия от синовете си в съседен град при човек, който се самообявил за пророк. Момчето се усъмнило в думите на самозванеца и в очите му казало: "Ти си лъжец". Това му коствало живота. След смъртта на брат си другият син на Ансара тръгнал към Ерусалим. Тогава градът се намирал под властта на Омар ибн Хатаба. В знак на благодарност към пришълеца - далечен прадядо на Нусейбе, му била поверена длъжността пазител на ключа. И до днес той се предава по наследство от поколение на поколение.
Халиф се моли на полето, за да спаси храма
Уаджийх Нусейбе разказва и друга история за толерантност между мюсюлмани и християни. След като Омар, владетел на огромната мюсюлманска империя, завзел Ерусалим след двегодишна обсада, патриарх Софроний го поканил в Божи гроб. Показал му християнските светини и му предложил да се включи в тържествената молитва. Омар обаче отказал. "Ако се моля тук, църквата трябва да се превърне в джамия", казал владетелят. Затова излязъл навън и се молил на земята. На това място построили дървено минаре. Днес вече каменнатта джамия се издига на метри от Божи гроб. Сочат я като символ на толерантността между различните религии и пример за съвременниците.
Правоверен помирява католици и православни
Уаджийх Нусейбе продължава да рови фамилните си корени с вещината на дипломиран историк. През 1099 римските католици и православните християни започват война кой да владее Божи гроб. Кръстоносците завземат Ерусалим. Убиват 35 000 души - православни, мюсюлмани, юдеи. Потънали в кръв, рицарите влезли във храма и усърдно започнали да се молят. Прогонили в изгнание православния митрополит и четиридесет свещеници. Духовниците дълго се крили в пещерите, като излизали само вечер, но успели да стигнат до близкото пристанище Хайфа. Построили си лодка и отплували за Кипър. Вълните обаче преобърнали малкия съд и всички се удавили. През 1187 година Ерусалим бил превзет от египетския владетел Салах Ад-Дин. Той призовал християните да се върнат по Светите земи, дал им правото да управляват храмовете си, между които и Божи гроб, но мъдро решил ключът да остане в ръцете на мюсюлманин. Защото добре знаел, че католиците и рицарите кръстоносци искат да предадат контрола на светините на Ватикана и така да подчинят православните на папата. Това не се харесвало на мюсюлманския владетел, който изпитвал топли чувства към православния патриарх. Според днешния пазител на ключа Уаджийх Нусейбе приятелството между мюсюлмани и християни датира от векове. И от това зависи мирът в света. Днес Нусейбе често става арбитър в споровете между петте християнски църкви, които населяват храма Божи гроб. Така към мисията си на пазител на ключа той прибавя и тази на миротворец. Прави всичко възможно да успокои страстите и да помогне за така желаното помирение. Както са правили неговите деди в продължение на 1383 години.