Коментар на Мартин Атанасов:
Политиката у нас отдавна се е превърнала в мръсна дума. Попитайте случаен човек на улицата и вероятно ще чуете дълъг списък с причини да отхвърля политиците, партиите и всичко, свързано с тях. Но ако толкова много хора са отвратени от политиката, а онези, които все още се интересуват от нея, престават да разговарят помежду си, какво всъщност се случва с обществото ни?
Етикетът идва преди разговора, което го прави невъзможен
Погледнете колко много въпроси ни разделят днес - войната в Украйна, еврото, Европейският съюз, религията в училище, социалните плащания, кирилицата, търговските вериги. Списъкът е безкраен.
Различните позиции по тези теми са напълно естествени. Проблемът е друг: все по-често не спорим с аргументите на човека отсреща, а с представата, която предварително сме си изградили за него. Ако подкрепяш едната позиция, значи си необразован, глупав или заблуден. Ако подкрепяш другата - си предател, родоотстъпник или войнолюбец. Етикетът идва преди разговора. А все по-често изобщо го замества. И това отдавна излезе извън рамките на политиката.
Всички познаваме семейства, в които политиката отдавна е забранена на масата, защото последният опит за диалог е завършил със скандал. Приятели, които са спрели да общуват заради изборните бюлетини. Съседи, които се гледат с подозрение, защото знаят кой за кого е гласувал. Все по-често ограничаваме социалните си кръгове до хора, чиито възгледи огледално приличат на нашите. Така ни е по-спокойно. Не се ядосваме, не спорим и никога не поставяме под съмнение собствените си убеждения.
Само че така постепенно губим способността да чуваме различното мнение. А с времето - и желанието изобщо да го разберем.
Да легитимираш омразата, вместо да протягаш ръка
Политическите партии активно участват в този процес. Под натиска на най-радикалните си поддръжници те все по-често говорят по начин, който да затвърди омразата у своите, вместо да спечелят доверието на останалите.
Социалните мрежи допълнително ускориха тази токсичност - там възмущението, нападките и категоричните присъди получават трибуна, докато спокойният аргумент потъва. Пропагандата и организираните дезинформационни кампании се възползват именно от тази пукнатина.
Получава се омагьосан кръг. Политическото противопоставяне се изостря, най-кресливите гласове започват да определят тона, а мнозинството от хората просто се отдръпва в апатия.
Да не забравяме защо съществува демокрацията
Когато на балотаж или на парламентарни избори гласуват под една трета от избирателите, това не означава просто безразличие. Числото е предупреждение. Ако общественото внимание е съсредоточено почти изцяло върху войната между най-активните партийни агитки, където остават всички останали? И как ги убеждаваме, че политиката има пряко отношение към техния живот?
Тук стигаме до същинския дефект. Започваме да забравяме за какво всъщност съществува демокрацията - онази демокрация и свобода, за която предците и родителите ни са се борили. Идеята ѝ никога не е била да изравни хората или да премахне различията помежду им. Тъкмо обратното. Демокрацията съществува именно защото тези различия са неизбежни - имаме различни ценности, интереси, убеждения и представи за справедливост. Големият ѝ цивилизационен пробив е, че ни позволява да превърнем сблъсъка между тях в мирен институционален процес, а не в битка за физическо или морално унищожение на противника.
Можем да имаме избори, партии, парламент и формално гарантирани права. Но ако престанем да приемаме политическото различие като нещо естествено и легитимно, губим самата демократична култура, без която тези институции се превръщат в кухи черупки.
Не може едно несъгласие да води до отричане на човешкото
Има една опасна граница, която все по-често прекрачваме: когато несъгласието с нечия позиция прерасне в пълно отрицание на самия човек.
Политическите ни възгледи са част от нас, но те не определят цялата ни човешка идентичност. Партийната принадлежност, мнението по даден обществен въпрос или изборът за кого да гласуваш не могат да бъдат единственият критерий, по който съдим за нечия интелигентност, морал или човешка стойност. Можем да сме убедени, че другият греши. Можем категорично да се противопоставяме на идеите му. Но това не означава, че трябва да го презираме. Уважението не е съгласие, нито означава, че всички мнения са еднакво верни. Има принципи, по които не бива да правим компромиси - човешките права, недопускането на насилие, свободата и достойнството на всеки гражданин. Но именно тези принципи трябва да ни позволяват да спорим, без да се отричаме взаимно.
Ако за момент оставим политическите си страсти настрана, ще открием, че имаме много повече общо, отколкото предполагаме. Всички искаме България да бъде добър и сигурен общ дом. Искаме да живеем спокойно, да сме здрави, да имаме достойни доходи, децата ни да получават качествено образование, а родителите ни - достойни старини. Искаме работещи институции, икономика, която създава благосъстояние, здравеопазване, което лекува, и държава, която закриля гражданите си.
Разбира се, че ще спорим как да го постигнем - какви данъци да плащаме, как да се разпределят публичните средства, каква да бъде външната ни политика. И трябва да спорим. Защото именно в този сблъсък се раждат работещите решения. Но как да ги намерим, ако предварително сме решили, че отсрещната страна изобщо не заслужава да бъде чута?
Не трябва да мислим еднакво, но трябва да можем да живеем заедно
Време е да си припомним един прост принцип: демокрацията не изисква да мислим еднакво. Тя изисква да можем да живеем заедно, въпреки че мислим различно.
Тя изисква да приемем, че човекът отсреща не престава да бъде наш съгражданин, когато престане да бъде наш съмишленик. Че свободата да имаме собствено мнение върви със смирението да признаем, че и другият може да има своите основания. Че политическата победа не ни прави по-добри хора, както и загубата не прави другите по-малко достойни.
Истинската демократична зрялост не се измерва с това колко пламенно защитаваме онези, които мислят като нас. Тя се проявява в начина, по който се отнасяме към хората, с които сме дълбоко несъгласни.
Защото след последния преброен глас, след победата и поражението, след всички спорове и обвинения, ние продължаваме да живеем в една и съща държава. Изборите определят кой ще управлява. Те не трябва да определят дали можем да бъдем общество.