Препубликуваме текста на големия български писател от портал Култура
Желю беше преди всичко политик, но бе и философ. А няма философ, който не е подготвен за смъртта. Изобщо живеенето ни е урок, репетиция за умиране. Тази репетиция Желю проведе блестящо. Аз се разделям с него с едно просълзено и с едно усмихнато око.
С Желю ме свързва полувековно приятелство. Той е не само мой съидейник, но и мой духовен родственик. От друга страна беше и си остава – като че след смъртта още повече – пръв другар на чисто битово равнище. Сол Белоу пише в един от романите си, че смъртта на нашите приятели е като смолистия черен слой зад огледалото – ние не го виждаме, но благодарение на него виждаме себе си по-ясно и точно. Смъртта е събитие – всъщност само смъртта е събитие – което филтрира същественото от несъщественото. Както нашият делник гъмжи от живи мъртъвци, така има и хора, знакови личности, чиято смърт е само илюстрация на техния наситен и съществен живот. Битието носи едно онтологично качество – неунищожимост. Както казва един наш поет: “Смъртта е хубаво нещо, ако е начало на нещо ново”. Тъкмо такава ще е смъртта на Желю.
Наричам я смърт условно. Нашият общ приятел Иван Радоев казваше в предсмъртните си дни, че както няма вечен живот, така няма и вечна смърт. Един далекоизточен мъдрец ни съветва да гледаме на смъртта и на живота като на изгрев и залез. Тъкмо така гледам и аз. Тази оптика и този поглед не бяха свойствени за Желю. Той беше атеист. Не, атеист не е точната дума, защото съдържа нещо милитаристично, нещо войнствено. Той не беше войнствен човек, напротив, отнасяше се с огромен респект към вярата на вярващите хора, но самият той не вярваше. Има нещо по-велико и по-непобедимо от смъртта, това е пренебрежението към смъртта. Струва ми се, че Желю изживяваше ден след ден това пренебрежение. Той е един от малкото хора, които не се бояха от смъртта. На фона на неговия материалистичен светоглед това изглежда психологически необяснимо. Но беше така.
Той бе така безмерно завладян от безсмъртието на каузата си, че смъртта не беше заплаха за него. Беше просто едно естествено продължение. Един наш философ казваше, че любовта между живите и мъртвите е най-трогателният вид любов. Тъкмо тази любов, присъща само на човешкия род, изживяваме в момента. Смъртта на близките ни и скъпи хора нагнетява живота, прави го още по-интензивен, концентрира го върху същественото. Изобщо смъртта громи несъщественото и фаворизира същественото. Особено смъртта на Желю, чиято кауза бе не просто национална, но и европейска – кауза на цивилизацията ни. Ако трябва да перифразирам един приятел и бивш председател на Народното събрание: “Днес е един лош ден за българската демокрация”.
Желю беше преди всичко политик, но бе донякъде и философ. А няма философ, който не е подготвен за смъртта. Изобщо живеенето ни е урок, репетиция за умиране. Тази репетиция Желю проведе блестящо. Аз се разделям с него с едно просълзено и с едно усмихнато око, както казват германците.
Желю беше много отворен човек, той допускаше света в себе си. От друга страна, имаше куража да се себеразкрие, дори пред непознати. Това може да направи само силният човек. Не приемам политическите обвинения, че видите ли не се саморазправил с комунистическото наследство с необходимата безпощадност. Отмъщава само слабият, силният прощава.
Вчера се чухме. Звучеше добре. Имаше лек грип, който очаквахме да преодолее. Имахме планове да отидем отново в Грозден, във Веселиново, в любимите му места. Но както казва един античен философ, в живота се случва по-често неочакваното, отколкото очакваното.
Познавам Желю от най-ранните си студентски години. Заедно с Асен Игнатов и Георги Марков той бе един от моите първи учители по морал, по гражданственост и преди всичко по човечност. Аз избягах от България и комунизма по един много авантюристичен начин. Желю беше един от малкото хора, които знаеха, че ще бягам. Той знаеше деня и часа, знаеше за начина, по който ще избягам. В деня преди бягството му показах холандския си паспорт с моя снимка и чуждо име. Тогава го срещнах на жълтите плочки между “Орлов мост” и Софийския университет. Срещнах го случайно. Той вече бе изселен в Грозден, родното село на жена му Мария. Аз бях изселен в Силистра. И двамата бяхме изключени от университета – той като аспирант, аз като студент. Беше август. На другия трябваше да тръгнем заедно с Асен Игнатов. Беше летен, но много студен и усоен ден. Треперех по някаква ризка с къс ръкав. Показах на Желю паспорта. Казах му, че на другия ден ще осъмна или в килиите на Държавна сигурност, откъдето излизане няма, или в свободна и демократична Западна Европа. Той ме видя как зъзна, свали фланелата си, подаде ми я каза: “На теб ще ти трябва повече”. Тази фланела ще ме топли цял един живот. И след това.
Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра. Следва философия в СУ “Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио “Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма Контакти. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус и др. За цялостното си творчество е удостоен през 1999 г. с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж.