Авторът живее и работи във Виена
Действията на турската държава по целия междудържавен, дипломатически, а и както личи информационен (в най-широк обхват и дълбочина) фронт от края на миналата година насам налага преосмисляне на потенциала на българската държава и дипломация за реакция и изработване на надеждна стратегическа линия за адекватни действия с оглед на националната ни сигурност и отстояване на държавите интереси. Това става още по-наложително и поради ефективното прилагане от нашата югоизточна съседка на методи на силово въздействие чрез т.нар. от западни изследователи „оръжие на масовата миграция“ и срещу Европейския Съюз.
На първо място е нужно да се осъзнае фактът, че България се сблъска за първи път с предизвикателства от типа на декемврийските (2015 г.) в отношенията й с Турция. Но е нужно да се има предвид, а и това се потвърди както от събитията през февруари и март на тази година, че това не е и няма да остане епизодичен случай. И също така, че държавната ни организация и политическа система не разполага с адекватен инструментариум и ресурси за бързо и адекватно отразяване на бъдещи кризисни ситуации от рода на вече преживените.
Надеждата и упованието, че ще можем да се справяме с леки финтове на дипломатическия протокол, ще ни изиграе много лоша услуга. Да се разчита пък на бързи изпреварващи реакции или на щастливата случайност като при станалата известна кражба на автомобил с чуждестранна регистрация на чуждо разузнаване, е меко казано наивно. Да се разчита на автоматичната закрила на Европейския съюз или на НАТО също няма да е достатъчно, защото, както ще бъде изяснено по-нататък в анализа, в много от бъдещите ситуации българската външна политика ще трябва да постига за много кратко време резултати с много висока ефективност. А това са параметри, за които двете международни организации не са „проектирани“.
Главната причина за тревога и предизвикателство към националната ни сигурност в случая е обстоятелството, че България бе конфронтирана за първи път с действия и прийоми на провежданата от доста години хибридна форма на дипломатическа война от страна Турция.
От теоретична гледна точка понятието „хибридна дипломатическа война“ (ХДВ) не е съвсем оправдано, тъй като бива асоциирано веднага с технологията на съвременната хибридна форма на война. Но методологично използването му е напълно уместно, тъй като отразява точно съдържанието и формите на целенасочени подривни действия чрез инструментите на дипломацията.
За избягване на евентуални недоразумения нека най-напред да бъде приведена една теоретично коректна и научно обоснована дефиниция за хибридна война. Тук е нужно да се отбележи, че такава до момента не е давана нито в научен нито в дискусионен план както в България така и в чуждестранната преса и специализирана литература. Поради което много от коментиращите този феномен остават на нивото на спекулативни интерпретации или повърхностно описателен анализ (и у нас и в чужбина).
Под хибридна война трябва да се разбират систематични подривни действия на държавни субекти в международните отношения, които се извършват в целия спектър на социалния, социално - психологическия, икономическия (в т.ч. и финансов), вътрешно - и външнополитически както и военен сектор, но които остават под нивото на открита конфликтност, т.е. в зоната на кризисни взаимоотношения. Главната цел на подривността е отслабване на международния потенциал на насрещната страна. Основната характеристика в такава ситуация е невъзможността да се разграничат по време състоянието на война от състоянието на мир. Това е, според нас, главното основание подобен вид субверсивни действия да бъдат обозначавани като хибридни. И главното следствие от това качество на хибридност е неспособността да се прилага систематично и последователно инструментариумът на дипломацията, чиято главна цел е примиряване на конфликтни позиции в междудържавните отношения.
Почти всички компоненти и сфери на водене на хибридната война са „традиционни“, т.е. известни и исторически апробирани. Като например партизанската война, данни за воденето, на която има още преди хиляди години на територията на днешен Ирак. Известни са информационните войни, психологическите войни или валутните войни от XX век. Даже в последно време експертите говорят в горния смисъл и за дезинфлационни войни, които сриват потенциала за траен макроикономически растеж на една държава.
Поради това е необходимо да се посочи онзи компонент, който определя качествено новата характеристика на хибридност. А той е мрежоцентричната война. Тук няма място за дефиниране и изясняване на характера на мрежовия характер на военните действия в съвременните условия по отношение на другите, т.е. невоенните сфери на водене на хибридна война. Но трябва да се посочат двете основни измерения: интегративния характер на планирането и провеждането на бойните действия, които се реализират от сферата на космическото пространство до тази на морското дъно. И нелинейността при оптимизиране на интегрирания подход, което позволява „загубата в една сфера да се окаже в крайна сметка победа в друга“. Много малко на брой държави в света разполагат с икономическия, технологичен и военен потенциал за водене на мрежоцентрични войни. Със сигурност с такъв потенциал не разполагат нашите балкански съседи. Поради, което не е коректно, макар и от гледна точка на някои коментатори доста „полезно“, да се говори за хибридна война на Турция срещу България или пък за хибридна война на ИДИЛ в Сирия и т.н.. Накратко – тези държави или квазидържави не могат да водят мрежоцентрични войни и поради това не може да става и дума за водени от тях хибридни военни действия.
Със сигурност обаче други големи държави, които в момента осъществяват военни операции на територията на Сирия, имат потенциала за водене и на мрежоцентрична война. Което не означава, че всяка една от военните сили провеждат мрежоцентрични военни операции там. Развитието на събитията в Либия обаче говори за изпробване на хибридни военни прийоми от „големите“ военни сили.
На фона на горните разяснения може да се разгледа и поставеният в началото въпрос за т.н. хибридна дипломатическа война (ХДВ) и в частност за провеждането й от Турция в т.ч. и срещу други западни или европейски държави.
ХДВ (позволяваме си това съкращение най-вече с цел да се подчертае наличието на теоретична условност на съдържанието) има две главни особености. На първо място, както бе посочено по-горе, дипломацията като инструмент на външната политика е предназначена именно да не допуска или да улеснява излизането от състоянието на война както и прехода към установяване на състояние на мир. Исторически международната право като теоретична система се основава на това дихотомно от формално логическа гледна точка съждение. Т.е. държавите са или в състояние на война или в състояние на мир – не случайно бащата на международното право като теоретична система, Хуго Гроций, наименова през XVII в. фундаменталния си труд „За правото на войната и мира“. Но в съвременния свят, където с приключването на глобализацията в транспорта и комуникациите скоростта на взаимодействие в международната политика и междудържавните отношения се интензивира неимоверно, бинарната логика на класическото международно право не може вече да се прилага еднозначно обратимо в международната политика. С което се разширява и пространството на прилагане на методите на дипломацията именно в качеството им на хибридни инструменти. От тук, на второ място, възниква възможността за манипулируемо прилагане на „меките“ по дефиниция, т.е. невоенни, дипломатически инструменти като компоненти на проекцията на твърдата сила в междудържавните отношения с цел дестабилизиране на насрещната страна.
Международното право и по-конкретно Виенската конвенция за дипломатически и консулски отношения от 1961 г. предвижда два механизма за преодоляване на конфликтни ситуации между държавите чрез средствата на дипломацията в мирно време: 1. Лицата, които ползват дипломатически имунитет и привилегии в приемащата страна се задължават да не се намесват във вътрешните й работи и могат да бъдат обявени за нежелани персони. В такива случаи изпращащата страна трябва да ги отзове в разумни срокове, а ако не го направи, те престават да се третират като членове на дипломатическата мисия (чл. 41/1 и чл. 9/1). 2. Държавите могат да изменят сферата и начина на дипломатическо представителство помежду си на базата на обичайната практика или въз основа на допълнително договаряне (чл. 47/2,а).
В съвременните условия на динамична интерактивност и комуникация вторият механизъм придобива ново значение поради възможността за включване на психологически и социално - психологически фактори. От една страна т.н. „обичайни“ (според чл. 47/2) практики разширяват своя обем и обхват, а от друга, чрез публична комуникация дейността на дипломатическите представители може да получи вътрешнополитическа легитимност много по-бързо сред определени среди. С това ловката манипулация на тези канали може да се използва за проектиране на твърдото политическо целеполагане (заплаха с военна сила) чрез меките канали на дипломацията и така да се влияе субверсивно върху политическата динамика, а от тук на вътрешната стабилност на приемащата страна.
Като примери в това отношение може да послужат и публикациите в турската преса за налагане на режим на забрана за влизане на български политици, така и изтичането на информация за отправена заплаха на среща на високо равнище в Анкара за използване на миграционен натиск към ЕС през България и Гърция. И в двата случая информацията „нито можеше да бъде отречена нито потвърдена“. Но медиалният и публичен ефект беше огромен, което можеше да бъде постигнато само при съвременните методи и технологии на транспорт и комуникация.
„Диалектика“ на меката сила
От тук възниква необходимостта да се изясни методологически и научно коректно понятието за т.н. „мека сила“. То получи широка известност в началото на последното десетилетие на миналия век чрез статия на проф. Джоузеф Най. Тезата му за използване на този термин се базира на три основни момента: в новите условия на приключилата студена война силата (като проекция, т.е. заплаха чрез военни средства и потенциал) в международните отношения не може да бъде прилагана фокусирано, т.е. тя дифундира, защото напр. няма как да използваш балистични ракети при партизанска война; мощта на една държава трябва да е насочена не към промяна на обекта на въздействие, а към предизвикване на конкретна желана промяна в поведението му; поради това прилагането на военна сила вече не е така ефективно, а е и много скъпо. От тук следва изводът, че се повишава ролята на „меки“ фактори на силово въздействие като културата, идеологията и международните институции. Подобно на другите две големи идеологически схеми от края на студената война – за края на историята и за сблъсъка на цивилизациите – и концепцията за меката сила страда от типичния за дяснохегелианския подход недостатък: един от резултатите на иначе първоначално правилно избрания диалектически анализ бива абсолютизиран за сметка на останалите елементи от динамичната по своята природа схема. Или по-конкретно в случая, а и както процесите през последвалия период показаха, не може да очакваш желаната промяна в поведението на дадена страна да стане само с мека сила, без да промениш и нейната вътрешна структура – в крайна сметка това се оказва много скъпо и на практика невъзможно за поддържане състояние.
Причината е, че меката сила е само „момент“ от силовия ресурс за въздействие на една държава и той винаги съдържа и други компоненти в т.ч. и тези на твърдата, т.е. военната сила. Четвърт век след политически удобно, но теоретично неправилно дефинираната „мека сила“, сенатор МакКейн в качеството си на председател на сенатската комисия по въпросите на въоръжаването в лекция на тема “Приоритети на отбраната за 114-ия конкрес“, изнесена на 26 март 2015 в Центъра по стратегически и международни изследвания, заяви, анализирайки възможността на САЩ да въздействат на международното положение в Азия, че„…фактически нашата мека сила е сянката, хвърляна от нашата твърда сила“. Което бе политически некоректно изявление, но методологически правилна дефиниция.
Темата „мека сила“ в международните отношения и външната политика не е само от академичен интерес. Тя има своето пряко практическо измерение. Така например американската администрация се отказва от прилагането „меки“ технологии в дипломацията в съответствие с концепциите на Джоузеф Най още при първия президентски мандат на Барак Обама. За това пише доста подробно Хилари Клинтън, която тогава е държавен секретар, в мемоарите си. След 2012 г. в САЩ започват да се налага концепцията за "стратегическа комуникация", което на практика се свежда преди всичко до диалогична пропаганда при директен контакт с определени фигури, кръгове и среди в насрещната страна. В Русия темата „мека сила“ във външната политика се обсъжда от известно време в експертните среди именно от гледна точка на съотношението между разход и ефективност. Образно казано, не е ли по-ефективно да се залага на пропагандния ефект от успешните военни операции на Русия в Сирия, които не натоварват в особена степен държавния бюджет, а не да се организират скъпоструващи международни мероприятия като игрите в Сочи. Там руската държава изразходва десетки милиарди долари, но няколко месеца по-късно избухна кризата в Украйна.
На 4 април очаквайте втора част на материала.