Покрай празника на дечицата всеки уважаващ себе си участник в социалните мрежи почувства, че е редно да каже някоя и друга дума за най-малките. От добро възпитание и фейсбук-конформизъм, ако щете. Да не ни вземат съвсем за коравосърдечни хуманоиди с дигитални емоции, вторачени в брошурите с промоции на съдомиялни машини и пилешки дробчета. Да пожелаем на наследниците все хубави неща от палитрата на общочовешките въжделения.
На 2 юни пък бе редно да споменем и строго гледащия брадат поет-революционер, ако може – непринудено и не служебно. Ако не можем да отделим време – две минути със сирените стигат. В края на краищата, знаех за него, далеч преди да имам свои деца. Точно в 12 на обяд попаднах в заведение за обществено хранене тип пицария. Буквално в мига, в който две чевръсти сервитьорки изпълниха поръчките на няколко маси едновременно, зави сирената в памет на жертвите за свободата на България. Клиентите започнаха да се оглеждат и щом първият стана прав, останалите също се изправиха един по един. Гледах още цвърчащите пици, свежите салати и айряните, с щръкнали като щъркелови клюнове сламки. Гозбите безропотно чакаха да свърши първата и последната им сирена. Тук някъде ми се яви и Ботев, само за да надникне към Враца и да изпсува. За две минути - толкова!
Сирената най-после спря и всички се нахвърлиха на обяда. Ведри, спокойни и зле прикрито лакоми. Като на помен на столетник, мъката по който отдавна е изветряла, а сенките от миналото неусетно се прехвърлят в кошчето – да не задръстват десктопа на реалността. Но какво са виновни хората, че са излезли да хапнат точно на 2 юни по обяд. Все едно да съдиш врачани, че не са помогнали на четата. Ами… липса на информация, логистични проблеми, както искате. Та по това време на двайсет села се е падала една газета с неразбираеми новини. Месечно. Причини – бол, пък и всичко се случва. Който иска, нека ги обвинява в малодушие, страх и робски манталитет. Плюс меркантилност и други помисли от типа на стоянзаимовото „де гиди, жено врачанска“.
Момчето на даскал Ботьо много-много не го слуша главата, казвали старите калоферски авторитети, далеч преди Христо да поеме курса на въоръжена борба, както гласи революционното клише. Щом е така, каква работа да има Христо сред тези хора. Вечната история за несбъднатия пророк в собственото му село.
Признавам, че в задочния дуел за сърцата на хората, между Ботев и Левски, вземам страната на Христо. Да, симпатиите често могат да се родят от съвсем повърхностни и оскъдни сведения, напудрени с емоции и щипка ирационална необяснимост. Левски ми идва малко суховат и технократски настроен партиен строител на фона на поета. Не дай си боже да направите асоциация между Цветан Цветанов и Дякона – Веселин Маринов само това и чака, за да го възпее като Апостол.
Ботев, преди да е революционер, е поет, творец, артист, журналист, пияница, ако щете. Хаймана. А Левски ни плаши с озадачаващото "Народе???", но пък творчеството му е събрано в едно тефтерче. Тоя пък какво иска от нас, сигурно си мислят някои. Пък и историята със заплетения цървул на оградата край Къкринското ханче далеч не звучи така романтично, както превземането на "Радецки" и забулената в мистична неизвестност гибел на Ботев. Защото гибелта на Левски е предопределена със залавянето му, а стенограмите от съдебния процес с разпитите на свидетели могат да накарат мнозина утвърдени родолюбци да се отрекат от гражданството си. Бесилото е било формалност. Какъвто е и отговорът на въпроса за смъртта на Ботев – дали е убит от турци, от свои или самоубил се. Има ли значение?
Ако ви се струва твърде патетична и театрална версията за вражеския куршум в челото, изберете някоя от другите опции. През последните дни голямо умуване падна върху тях. Остава и възстановка да направят - как изнервените четници убиват отчаяния си войвода. И така да е. Това с нищо няма да навреди на обреченото очарование на една луда и романтична саможертва…