Научихме, че НАТО фактически вече не съществува – САЩ не успяха да привлекат на своя страна нито една европейска натовска страна освен двете стари близкоизточни империалистически хиени Франция и Британия.
Това коментира за сайта „Гласове“ Валентин Хаджийски.
Които обаче се оказаха военно несъстоятелни – френският флот претърпя фиаско с най-новите си корабни ракети MdCN, а британската авиация – с авиационните Scalp-EG и френско-британските Storm Shadow. Във Франция се води следствие, всички британски ракети били свалени от сирийското ПВО.
Научихме, че САЩ са в изолация в региона – Тръмп не успя да привлече на своя страна и нито една близкоизточна държава, дори със силно антиасадовски режим. Йордания, Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ – всички проявиха максимална сдържаност. Единствен лудетината Ердоган даде израз на старата си омраза към Асад и доказа за пореден път на Путин и Рухани колко ненадежден съюзник им е.
Какво научихме от поредния удар срещу Асад?
Научихме, че САЩ нямат достатъчен военен потенциал за пълноценно участие в крупен регионален конфликт в Близкия изток – една от трите най-важни части на света според американската военна доктрина. Американските въоръжени сили са годни само за сплашване на противник, който им се плаши.
Такова впрочем изглежда и положението в Югоизточна Азия. Майк Помпео тези дни тайно уреждаше среща на Тръмп с Ким. И там САЩ фактически капитулираха.
От пресконференцията на руското военно министерство научихме, че почти 70% от всички западни ракети били унищожени от сирийците със стари съветски средства за ПВО от 1980-те години. Изключение направила само новата руска система „Панцир“, която показала 92% ефективност включително срещу най-новите американски ракети въздух-земя.
Там, дето сирийците имали добре изградена система за ПВО, а това са три от петте обекта на нападението, унищожаването на противниковите ракети било практически 100%. Само там, дето от неопитност използвали негодната за борба с крилати ракети противосамолетна система С-200, американците масово поразили целите. Научихме също, че две нови американски крилати ракети паднали, без да се взривят, и вече са в Русия – златна мина за руския ВПК.
Научихме, че НАТО фактически вече не съществува – САЩ не успяха да привлекат на своя страна нито една европейска натовска страна освен двете стари близкоизточни империалистически хиени Франция и Британия. Които обаче се оказаха военно несъстоятелни – френският флот претърпя фиаско с най-новите си корабни ракети MdCN, а британската авиация – с авиационните Scalp-EG и френско-британските Storm Shadow. Във Франция се води следствие, всички британски ракети били свалени от сирийското ПВО.
Научихме, че САЩ са в изолация в региона – Тръмп не успя да привлече на своя страна и нито една близкоизточна държава, дори със силно антиасадовски режим. Йордания, Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ – всички проявиха максимална сдържаност. Единствен лудетината Ердоган даде израз на старата си омраза към Асад и доказа за пореден път на Путин и Рухани колко ненадежден съюзник им е.
А какво не научихме, защото вече го знаем?
САЩ от години нямат системна външна политика. Все още, месец и половина след уволнението на Тилърсън, няма държавен секретар. От миналата година, както си спомняме, почти всички най-важни отдели в Държавния департамент също нямат титуляри. Професионалистите бяха разгонени и маргинализирани. Държавният департамент беше в ръцете на политическите назначенци на Тилърсън, които сега са уволнени.
Външната политика зависи изключително от Белия дом – от моментните, често панически, настроения на Тръмп под натиска на превратаджиите от Дълбоката държава, както и от съветите на Джаред Къшнър. И се определя изключително от вътрешнополитическата конюнктура.
САЩ, за разлика от предишното десетилетие, нямат и дългосрочна икономическа стратегия в сирийския конфликт – освен, разбира се, да противодействат на влиянието на Русия. Но това противодействие няма здрава стратегическа основа. Както правилно каза Тръмп в един от туийтовете си на другия ден след атаката, Америка и Русия нямат сериозна „структурна“ причина за противопоставяне, а могат много да спечелят от сътрудничеството си.
Грешат всички Касандри на нова студена война, включително и сивият кардинал на Путин – Сурков, който наскоро прогнозира 300 години геополитическа самота на Русия и края на западното й увлечение, продължило четири века – от Лъжедмитрий до ранния Путин. Културните аргументи за другостта на Русия спрямо Запада, които Сурков изтъква, не са геополитически.
И либералният империализъм на Хилари и днешните превратаджии срещу Тръмп не е геополитически, а идеологически, някаква вкаменелост от времето на СССР. Трезвият геополитически анализ на компетентните американски експерти по външна политика – разбира се, повечето от тях антикомунисти – никога не е оправдавал стемежа към тотална световна хегемония с извиване на ръце, незаконни санкции и военни заплахи. Това е толкова недостижимо и толкова неамериканско.
Шойгу евфемистично казал на специалния представител на ООН Стафан де Мистура, че САЩ се намесили в най-неподходящия момент, когато нормализацията в Сирия ставала вече необратима. За да попречат на възвръщането на контрола на Асад над източните предградия на Дамаск и вътрешносирийските преговори под егидата на Русия в Сочи и Астана.
Но според мене зад действията на САЩ не стоят никакви дългосрочни намерения да остават в Сирия. Те не могат да водят там война на терен срещу ССА на Асад, подкрепяна от Русия и Иран. А още през септември 2016 г. Джон Кери каза на сирийската опозиция, че каузата им е загубена. При положение че Саудитска Арабия, Катар, ОАЕ и Йордания не са готови за война с Асад, което недвусмислено показаха по повод ракетните удари, САЩ ще трябва да се изтеглят от Сирия максимално бързо. Именно това говореше и Тръмп дни преди обиска в нюйоркския офис на адвоката му и съобщенията за химическа атака на Асад.
Впрочем разпадането на ‚доказателствата“ за химическата атака на Асад – успоредно със скандала около фалшивото дело за отравянето на сем. Скрипал – продължава да нанася непоправими удари по репутацията на Вашингтон и Лондон в цял свят. Никой не е склонен да толерира произвола на грубата сила, неподкрепен поне с претенция за истина и справедливост. Особено ако грубата сила сама по себе си вече буди съмнения. Засега това не е очевидно в България, но скоро ще стане.
У нас ширещият се гняв срещу Запада по повод пропагандните схеми с „химическите оръжия“ в комбинация с моралния гняв, най-после масово обхванал обществото ни срещу ГЕРБ, страхът на Борисов да се ангажира с подкрепа на ударите на Тръмп в Сирия и бурната активност на гласовитите, но одиозни за огромното мнозинство русофобски пропагандисти създават много благоприятна среда за президента Радев да се утвърди в съзнанието на хората като добрия полюс в нашата политика, който милее за националните интереси и изразява мненията на хората.
Изявите на Радев в последните дни – и критиката му в УНСС на САЩ за ударите в Сирия, и изказването за възможността да създаде своя партия, и предстоящото му официално посещение – като президент на председателстващата ЕС страна – в „изолирана“ Русия се харесват на над 80% от българите. Връща се вярата, че от политиците все пак нещо зависи. Дано събитията през лятото я оправдаят.