След има-няма два месеца се навършват две години от едно събитие, отдавна закопано дълбоко от политическата система у нас. Референдумът за смяна на същата тази система. В него взеха участие 3,5 милиона избиратели, като 2,5 милиона от тях поискаха властта да се избира на мажоритарни избори в два тура, а субсидията на партиите да бъде намалена от 11 лв на 1 лв. 2,1 милиона пък настояха гласуването на избори и референдуми да стане задължително.
Няколко хиляди гласа не достигнаха, за да станат задължителни въпросните предложения, но внушителният брой гласували беше факт. Помните и внушенията, които се правеха по време на предизборната кампания за президентските избори, които се проведоха в един ден с референдума. Мажоритарните избори щели да дадат абсолютно мнозинство на една от партиите, сочеха се дори над 80%. Толкова ли е страшно това?! Да ги спечели тази партия, да си състави свое правителство и да си носи отговорността, без размиване в безумни коалиции с още по-безумно поведение.
По-добре ли е сега, когато ни плашат с хвърляне на страната в хаос, ако правителството подаде оставка? Не е ли пълен хаос управление, в което вицепремиер дава на прокуратурата министър от същия кабинет, коалиционните партнори не си говорят или се обиждат през медиите, а премиерът постоянно иска оставки на министри, които заместникът му в управляващата партията не позволява да бъдат подадени?! Триумф на нормалността и стабилността.
Следващата мантра беше по отношение на субсидията за партиите. Ако се намали на левче, клетите и беззащитни депутати веднага щели да бъдат корумпирани от коварни бизнесмени, за да им прокарват интересите в парламента. Дори цели парламентарни групи щели да бъдат пазарувани анблок. Нима това не е факт и при 11 лв субсидия на глас, втората най-скъпа субсидия в Европа след финландската? Ама нерде Харманли, нерде Хелзинки. Нима някой живее с илюзията, че депутатите не изпълняват поръчки и не са на хранилки извън сградата на жълтите павета.
Но да се върнем на субсидиите с цифри. За отрицателно време водещите партии се превърнаха в солидни трезори за народна пара. Трезори, ама и нещо повече. Към месец май т.г. ГЕРБ имат 17 милиона лева на депозит, спестили над 3 млн лв от субсидии само за 2017 г. Към същия период БСП държи на депозит 4 млн лв и разполага с 600 хиляди в брой. Дори бутиковата „Воля“ успява да спастри за лоши дни 1,2 млн лв. от народните 11 лв. Държат си ги хората на лихва и си пазят подопечните да не би да ги корумпира някой злодей.
С ръка на сърцето признаваме, че по въпроса за задължителното гласуване все пак се взеха мерки. Такива, че превърнаха окончателно темата във фарс. Първо обмисляха солидни глоби за негласувалите, а после решиха да дерегистрират от избирателните списъци автоматично тези, които не са гласували. С идеята, че ужасът, който съпътства всяко ходене до служба ЕСГРАОН, ще ги накара да отидат до урните, за да не влизат отново в административния пъкъл. Великолепие - системата ни плаши със себе си.
Фарс се получи и с машинното гласуване, за което се оказахме напълно неподготвени, а наскоро стана ясно, че трябва да платим 20 бона, само за да ни кажат колко ще струва ориентировъчно една машина, та да обявим търг с някаква цена. Уж и евентуално за другите избори.
Като сме подкарали цифрите, помните ли думите за референдума на настоящия вицепремиер и генератор на непрекъснати истерични скандали Валери Симеонов. Нямало как „някакъв чалгар“ да казва какво трябва и какво не трябва да се прави. Те били избрани от народа и те решавали. Виж ти.
Сухите цифри сочат, че 3,5 милиона избиратели са гласували на референдума, от които 72% за предложенията на инициативния комитет. Няколко месеца след референдума коалицията, в която участва Валери Симеонов получи 318 513 гласа. Никой не може да каже колко от тях са гласували персонално заради него или за партията му НФСБ. Така или иначе резултатът му е осем пъти по-нисък от този на „чалгарите“.
Както виждаме, това не попречи въпросите от референдума да бъдат заровени в задния двор на политическия дневен ред, а Симеонов да се пъчи гордо в парламента като водещ български политик. Узурпаторите на политическата власт нямат никакъв интерес от промяна на системата, дори при минимален риск за техния комфорт. Тя възпроизвежда постоянно властта им като добре смазана машина за понички. Останалото е пошло театро уж в името на „мила майчица България“, както я наричат хрантутниците на народа.
Отговорете си сами - оправдан риск ли е смяната на системата при бутафорията на която сме свидетели?