Посланик д-р Елена Кирчева е депутат от БЗНС в 7-то Велико Народно събрание и посланик с мандати в Швейцария, Лихтенщайн, Финландия и Австрия. От 2005 г. е член на управителния съвет и Генерален секретар на Виенския икономически форум, създаден през 2004 година във Виена по нейна инициатива и съгласно австрийското законодателство.
Доктор Кирчева, нека се върнем 30 години назад. Вие сте един от създателите на днешната Конституция. Защо три десетилетия по-късно тя постоянно изниква като причина за проблемите ни?
Не знам дали всички, които твърдят, че Конституцията на България от 1991 година не е добра, наистина задълбочено са я чели.
Да, имаше и още има отделни текстове които би трябвало да дават друга правна уредба, и неслучайно най-многото последващи изменения са в Глава Шеста „Съдебна власт“. Но демокрацията като понятие инкорпорира и предполага постигане на мнозинство на гласовете в парламента. През 1991 година това беше възможният тогава консенсус, за да има държавата ни модерна и съответна на европейското развитие на правото Конституция, каквато тя е и днес, 30 години по-късно. С нея се премахна безсрамната и арогантна формулировка на член 1 от комунистическата конституция, който закрепваше безапелационно монопола на една партия върху цялата власт в държавата и обществото: т.е.- диктатурата. Съгласно чл. 8 от Конституцията „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна“. Ако някой твърди, че не признава това класическо и от векове постулирано разделение на властите, вината, и то съзнателна вина, лежи в лицето, а не в Конституцията.
Готова съм да посоча за пример и „малкия, вътрешен баланс“, който се съдържа в чл. 5, ал. 4 на Конституцията и който крие едно „разковниче“- възможност да се противодейства на недоизкусурените тогава от ВНС, поради липса на мнозинство, правни норми. Той гласи: „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат“. Тази смела разпоредба на българската Конституция, и то в 1991 година, предизвика още тогава позитивно учудване сред много от представителите на западноевропейски държави. Тя е приложима и в момента по отношение на вътрешноправни спорове, станали за жалост, почти ежедневие в българската действителност. Завършвам с това, че българската Конституция стои на добър постамент на доказали се в столетията правни норми. Пожелавам на тези, които имат честта да бъдат законотворци, да намерят точните знания само за наложителните промени и се справят с тежката задача за необходимото им за това мнозинство.
Намираме се на няколкостотин метра от площад “Хелзинки”. Малцина обаче знаят защо се казва така…
Позволете ми една кратка предисторията на Площад „Хелзинки“, и също да кажа, че аз се смятам за щастлив човек, защото е щастие да правиш това, което ти доставя удоволствие. С удоволствие преподавах право на студенти-икономисти, с удоволствие се обръщах на „Кръглата маса“ с „госпожо“, когато все още доминираше обръщението „другарко“, с удоволствие се стараех да съм полезна със знанията си и работата си във ВНС.
Д-р Желев беше новоизбран президент на Републиката и направи публично известна фразата, която в разговор насаме му казала тогава Маргарет Тачър: „Сменете без забавяне лицата в българската дипломация. Ние знаем кои са старите лица“.
Ако сега погледнете назад- почти всички от първите нови посланици на България бяхме от университетските среди. Аз приех поста в Швейцария с мисълта, че ставам посланик за сравнително кратко време, преподаването в университета беше за мен призвание, а и до днес смятам, че така е и трябва да бъде за всички, които имат мисията да предават знания. Но Финландия пое председателството на ЕС във време, когато 87 % от българите искрено и сърдечно желаеха членството на България в ЕС и аз получих задачата да работя за това като посланик в Хелзинки. Поканата към България да започне преговорите за членство в ЕС беше единодушно отправена от всички тогавашни държави-членки на 10-ти декември 1999 г., по време на Финландското председателство на ЕС, аз бях много щастлива и съм горда с този факт и днес. Исках по някакъв начин това да остане в историята – площадът, за който споменахте, беше, и е, малко, триъгълно, тогава безименно, площадно пространство в центъра на София, в квартал Лозенец. Една година по-късно направих официално предложение пред Столична община площадът да бъде наименуван на финландската столица. Помня с усмивка реакцията на тогавашния кмет Стефан Софиянски: „Моля ти се, ще ме убият! Не мога повече да сменям имена!” и как си отдъхна, като разбра, че смяна не се налага. С „Български пощи“ издадохме и пощенска марка по повода. Приятно ми е и днес, че го има „Площад „Хелзинки“!
Била сте посланик в Берн, Лихтенщайн, Хелзинки и Виена. Кой от мандатите ви е най-запомнящ се?
Всеки посланически мандат крие много предизвикателства и оставя още повече знания и разбира се, спомени. Незабравимо е чувството на гордост, с което отидох в Швейцария- че съм посланик от „новата генерация“. Този факт много улесни работата ми, бях посрещана изключително дружелюбно и с голяма готовност за съвместна работа на всички нива на федерацията, кантоните, общините. В този период се осъществиха 16 междудържавни спогодби. Такава активност е мислима само при изключителни обстоятелства, каквото беше тогава смяната на комунистическия режим с демократично управление. Няма да забравя разговорите ни с тогавашния шведски посланик в Берн, писателя Ян Мартенсон, който твърдеше, че ми завижда, защото каква нова спогодба би могла да бъде сключена между Швеция и Швейцария, между които всичко е отдавна уредено. С моите колеги посланици от това време действително имахме шанса, като част от новата българска дипломация да прокарваме пътища там, където комунизмът беше създал здрави бариери.
Няколко факти: По време на Световния икономически форум в Давос, на втори февруари 1992 година, по българска инициатива се установиха дипломатическите отношения на България с ЮАР на равнище извънредни и пълномощни посланици - и то на територията на трета държава, Швейцария.
Инициирани от българското Посолство в Берн, на 26-ти април 1994 бяха установени за първи път директни дипломатически отношения с Княжество Лихтенщайн и връчени на княз Ханс-Адам II във Вадуц акредитивните писма на българския посланик.
Финландия ще остане завинаги в сърцето ми с друг факт: c датата 10-ти декември 1999 година. И до днес като на филм виждам виртуозното приземяване, в непрогледна тъмнина и северна виелица в два часа след обяд, на българския държавен самолет с Министър-председателя Иван Костов на борда, по повод официалното начало на преговорите ни за членство в ЕС.
Посланическият мандат в Австрия ми даде възможността да преосмисля неудовлетвореността си от това, че като посвещаваше темите си на наистина глобални проблеми на световната икономика, Световния икономически Форум в Давос като че ли не отделяше достатъчно внимание на нашия регион. Убедих се, че Виена е мястото, в което може да съществува аналог на форумa в Давос, не глобален, а регионален, посветен предимно на икономическото развитие на държавите от нашия регион, от Югоизточна Европа.
Идеята всъщност е толкова близка до ума и сърцето: да събереш на едно място компетентни хора с добро име, добри идеи, общи интереси и решимост за осъществяването им. Трите компонента на формулата на успеха: точните хора - по точното време - на точното място – и трите бяха налични във Виена. След целенасочени разговори с отговорни представители на икономиката и политиката идеята се възприе много добре и през 2004 г. учредихме Vienna Economic Forum (VEF) - (Виенски икономически форум- ВЕФ). В края на моя мандат като посланик през 2005 г. бях поканена да поема ръководството на Vienna Economic Forum (VEF). Разговарях с компетентните по това време органи на българската държава с молба да бъда освободена от дипломатическа служба. Смятах, че е време да докажа на себе си това, което дълги години пледирах пред студентите ми: „Бъдете активни, активните хора са тези, които движат света!“.
Междувременно ВЕФ стана на 17 години, на 22 ноември 2021 предстои 18-тият Vienna Economic Forum, както винаги под мотото „Икономиката среща политиката“. ВЕФ има уникална структурата, с Патронажен комитет, в който членуват действащите Министър-председатели на 13-те държави-членки. Форумите, които организираме в страните-членки под надслов „Vienna Economic Talks (VET)“, се провеждат под патронажа на съответния министър-председател.
Удоволствие е да се констатира икономическото развитие на региона ни като цяло. Докато в началото посоката на инвестиции беше предимно от Австрия и от западноевропейските държави към държавите от региона, днес все повече ме радва движението както в обратната посока, така и между държавите- членки на ВЕФ. Факт е, позволявам си да го твърдя с радост, че „пред очите ми“ са започнали и са се осъществили множество договори, допринесли за активното икономическо израстване и развитие на региона ни.
Правилна ли е позицията ни спрямо Северна Македония?
Позицията на България спрямо Северна Македония не е държавнически мъдра, при това е емоционално, а не рационално аргументирана! Обърнете посоката на мислене: погледнете отстрани цялото земно кълбо, погледнете континентите, спрете погледа си на континента Европа, след това на Балканите, и после на България. Ако зададем провокативния въпрос към всеки българин поотделно какъв е: европеец или например азиатец, мисля, че няма да сгреша ако твърдя, че 100 % ще отговорят гордо: „Европеец“. Е, искаме ли ние, европейците, общо европейско бъдеще? Искаме ли ЕС, от който сме част, да бъде силен съюз, достоен актьор на глобалната геополитическа и икономическа сцена. Ако да- защо пречим на процеса? От геополитическа гледна точка е все едно чрез какво вето и кому пречим- просто пречим, в случая и на Албания. Това е фактът! Защо? Аз не намирам разумен отговор на този въпрос! Може би отговорът се съдържа в неумението на бивши, настоящи и кандидат-управленци да осмислят дългосрочните вреди, които нанасят както на съседските и на регионалните отношения, така и на изграждането на европейското единство. Може би някой от тези български политици ще се замисли за причините и за различните възможни последици от наскоро обявената инициатива от нашите съседи Северна Македония, Албания и Сърбия „ Отворени Балкани“?
Свидетели сме на един период от развитието на човешката история, в който се разместват пластове – в ежедневния живот, в управлението, в икономиката… Дигитализацията промени начина на живот и на комуникация между хората. Наред с многото добри страни, тя даде „глобален шанс“ на много хора, който се считат годни да комуникират и изразяват свободно мнение в различни социални платформи и мрежи, да мислят, че са годни и да управляват. Като че ли не съществува Науката за управлението, като че ли Норберт Винер никога не е писал „Кибернетика“! Ако такъв човек попадне във властови структури, не дай боже и в системата на съдебната власт, където би трябвало да не му е мястото, но каквито примери в България имаме, тенденцията действията или бездействията му да рефлектират пагубно върху държавността е много опасна.
Как се отрази пандемията на инвестиционния климат в Югоизточна Европа?
Думата „криза“ има гръцки произход, но освен негативното усещане, което тя носи, в нея се съдържат и значенията „повратна точка“, „решение“, „резултат“. Общоприето е, че кризите имат прогресивен характер, те в крайна сметка са „предизвикателство за промени“, за елиминиране на пречки за развитието и принос за приемане на нови правила. Според мен пандемичната криза създаде нови възможности за региона (и не само за него). Да вземем за пример транспорта- придвижването на стоки, произведени някъде далеч, стана проблемно. Този проблем подтикна бързомислещите да се ориентират към възстановяване на някои забравени, забавени, загубени производства и дестинации. Започна се с малките фирми, те първи реагираха – започнаха да се произвеждат маски например. После някому хрумна: след като човек носи маска, защо да не се сложи и логото на фирмата, в която той работи, върху маската. Това бяха първите малки знаци за връщане към регионално производство, което носи ползи за местните малки предприятия. А както се знае добре, малките и средни предприятия са гръбнака на икономиката.
Вместо да се внасят маски от Китай- започна местното им и регионално производство. Същата тенденция на връщане към регионалното се забелязва и в Австрия. Големи интернационални фирми вече търсят място за изгодно производство и разпространение не в Азия и Африка, а отново в Европа. Ярък пример е поставянето на силен акцент върху регионалните хранителни продукти. Т.е. промени се вектора на тенденцията за избор на място за организация на различни производства далеч от Европа.
Необходимостта да се напасне икономическото развитие към развитието на пандемията направи печеливши дигиталните браншове, спечелиха фирмите, предоставящи куриерски услуги.
Има много примери за промени на структурите в много и различни браншове. Пощенска банка на Австрия бе наскоро създадена, но вече подпомага най- печелившата по време на пандемията структурна единица на пощите „Логистика и пакети“ в осигуряването на големи транспортни автомобили с иновативното водородно захранване. Ето как се наслагват и развиват различните браншове на икономиката.
Като отговор и последица от пандемията Виенският икономически форум (ВЕФ) също трябваше да реагира бързо и ние преминахме към хибридния формат на форумите ни. Тези промени се наложиха в ежедневната действителност, но те изискват и създаването на бърз адекватен юридически отговор в правовия ред и аз очаквам съответни правни норми както във вътрешното законодателство на всяка отделна държава, така и обща уредба на ниво ЕС.
Очаквате ли европейските средства по Плановете за възстановяване да са стимул и за ново икономическо мислене в Европа?
Всеки план е хубав, когато дава действителна визия за развитие, но от план на хартия той трябва да стане реалност. Преди няколко месеца, на 19-ти май 2021 година Виенския икономически форум (ВЕФ) организира конференция с участието на Комисаря по разширяването на ЕС г-н Оливер Вархели и темата беше фокусирана именно върху въпроса как да се насочат средства на Европейския съюз по „Икономическия и инвестиционен план за Западните Балкани“. Насока за иновативно икономическо мислене по отношение и на производството, и на услугите в цели и големи браншове, са например планираните Декарбонизация (Decarbonasition) и Енергиен преход (Energy Transition). ЕС поставя високи цели пред всички държави – членки, вкл. и до 2030 година, която не е толкова далече. Вече има автомобилни производители, които заявиха, че до 2035 г. ще спрат да произвеждат автомобили с гориво бензин и дизел. Но иновациите се развиват с небивала голяма скорост, това ще променя и ще налага постоянно актуализиране и на плановете.
Така стигаме до въпроса, как един план да стане реалност. възможен ли е той изобщо? Ако да – възможен ли е навсякъде? Съвсем наскоро, на 8-ми януари 2021 г., Европа беше пред непосредствен колапс в общата мрежа на енергоснабдяването, който започна в Хърватска и само общите бързи и адекватни европейски усилия предотвратиха прекъсването на електрозахранването на целия континент. Т.е. нека видим детайлите и реалните проблеми, за решаването на които тези планове се създават. Тук според мен е мястото на активните хора и компании, които да намерят и направят ефективно осъществяването на плановете и на програмите по тях, включително и усвояването на предвидените за това средства. А ролята на правителствата, които в една демократична форма на управление всички ние избираме, е да бъдат на нивото на съвременните управленски знания, умения и отговорности и да създават рамката, само рамката, за активните субекти на икономическия живот.
За подкрепа на това ми становище искам да дам пример с предългата история на съвременния Транспортен коридор номер 8 на ЕС. Когато започва ерата на железниците, султанът, в границите на чиято империя е и днешна България, издава ферман за построяването на първата железница по нашите днешни земи между Русе и Варна. Първо се свързват водните пътища Дунав и Черно море, после продължава построяването на железнични пътища между други отсечки. В рамките на плановете още във втората половина на 19-ти век е издаден султански ферман за строеж и на ж.п. линия между днешна България и днешна Северна Македония. До ден днешен тази линия не е завършена! Скопие и София са единствените съседни европейски столици, между които не можете да пътувате директно с влак. Теренът бил (и е) труден - планини, баири. Но вече сме 21-ви век. Коридор номер 8 - и по шосе, и по железница, стана приоритет и на Европейския съюз. Защо до ден днешен не е построена докрай железопътната отсечка от около двадесетина километра отсам и оттатък българо-македонската граница? Позволете ми да се върна към необходимостта от компетентност и мъдрост в държавническите дела, все едно за кои и къде управляващи се отнася. Икономиката е мотора на общественото развитието. Ако политиката не помага на икономиката, то поне не трябва да ѝ пречи.