Живеем в материален свят, в който изборите отмерват историческото броене, но като цяло не променят, а само допълват с нюанси поредният политически модел. Пандемията от коронавирус постави обществата под общ знаменател. Нещо повече битката за и против ваксините измести идеологическото противопоставяне, основаващо се на етническите и религиозните различия. Конспиративните теории се увеличават и намират своите поддръжници и противници. Медийното и социалното пространство се изпълва със злоба, ненавист и но и страх пред утрешния ден. Той няма да е по-различен, но под влиянието на обещанията или заканите се увеличава чувството на несигурност, както и надеждата за „марсианеца“, който ще направи живота по-добър и предсказуем.
България е част от този процес, чиято ескалация е съчетана с предизборната кампания за парламентарни и президентски избори „две в едно“. Тя е своеобразна еманация на осеммесечния период на скандали, омраза, нецензурен език и войнствена риторика, които задълбочиха проблемите и поставиха на сериозно изпитание държавността. Скептицизмът нараства със засилващата се увереност за поредното фиаско с избора на редовно правителство. Явно показаното нежелание на парламентарните партии да решат този важен за България въпрос в предишните два парламента има своите причини. Те са резултат не само на показната некомпетентност на новите партии, но и на външни сценарии, които не успяват явно да се справят с непредсказуемостта на българските решения и действия. Доказателство за това е фактът, че отново отиваме на избори.
България е част от глобалния свят и независимо, че устойчиво сме поставени в почти всички класации на едно от последните места, не може да се отрече сериозният интерес на глобалните и регионалните играчи към нас. Като част от бившия Източен блок, София продължава да е обект на целенасочените и продължителни атаки в енергийната сфера, чиято цел е постепенното отслабване и елиминиране на реални и потенциални конкуренти на световния корпоративен бизнес. До преди седмица политическият натиск срещу газовите и ядрените диверсификации както в България, така и в Словакия, Чехия и Унгария се беше превърнал в ежедневие. Към това може да се добави и многовекторната атака за намаляване на вредните емисии по „зелената“ сделка, която в рамките на европейските решения поставя на сериозно изпитание източноевропейската икономика и учудващо е в разрез със световните тенденции. Дискриминацията проличава не в думите и декларациите, а в действията. Няма как по друг начин да се определи политиката на Брюксел, след като Китай официално заявява, че не само няма да се откаже, а напротив ще разширява добива на горива от въглищните мини. Същото важи и за САЩ, и за много други страни. Това е съществена част от сложната европейска картина, при която пандемията от коронавирус е придружена от високите цени на газа.
Тази година за втори път се създава зона на високо политическо и военно напрежение в Черноморския регион. Поредното учение на НАТО в Черноморската екватория предизвика за пореден път ответната реакция от страна на Русия. Впечатляващи бяха не само изказванията на президента Путин и външния министър Лавров, но и демонстрацията на руското военно превъзходство. Към това може да се прибави ескалацията в отношенията на Беларус с Полша и Литва. Проблемът с изпращаните от Минск мигранти към границата с двете съседни държави от Европейския съюз, може да се определи като нов нюанс в европейския пъзел.
През последните години темата за Западните Балкани привидно спорадично, но с висока степен на политически натиск, доказва своята актуалност. Акцентите в този процес са поставени главно върху урегулиране на отношенията Сърбия-Косово и на България-Северна Македония. И двата проблема имат своите исторически измерения, но и много сериозни и дългосрочни политически цели. Общото между тях е ясно показаното от външните фактори пренебрежение към истината в сложните балкански процеси, както и решаване на своите стратегически интереси в региона. Това особено ясно проличава в създалата се остра и засилваща своята сила конфронтация между Скопие и София. Наложеното от България вето за откриване на процедурата за еврочленство на Северна Македония се превърна в представителна извадка от реалните процеси в Европейския съюз. Парадоксът е, че България като редовен член на Съюза е поставена в ситуация на обвиняема. Агресивният и безапелационен натиск на Вашингтон, подкрепен през последните дни и от Париж, за сваляне на българското вето от Северна Македония, предизвиква за пореден път недоумение и гняв. Скопие непрекъснато нарушава подписания със София през 2017 г. договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Антибългарската кампания продължава не едно десетилетие. Толерантността на България явно няма граници, но ако през следващите месеци външният натиск успее да пречупи София, това ще бъде национално предателство. Условието, при което Северна Македония може да тръгне по пътя към ЕС е приемане на българските условия за историческата истина на Македония. В противен случай се нарушава едно от основните правила на ЕС – равнопоставеността. Също така се създава една много добре очертана зона на политическа несигурност, която на Балканите едва ли е необходимо да съществува. За пореден път регионът ще се превърне в заложник на чужди интереси, които са далеч от идеята за политически мир и икономически просперитет в тази част на света.
В съвременна България историята продължава да е верен ориентир за идентичността на обществото. Остава надеждата, че политиците ще бъдат достатъчно адекватни и смели в защитата на националните интереси, които имат своите конкретни и неоспорими аргументи.