Отминаха европейските и националните парламентарни избори, на които по принцип трябваше да се водят напрегнати идейни и идеологически битки за бъдещето на България и Европа. Нищо подобно не се случи. Кампанията премина вяло, с компромати и обиди, но без интересни спорове, още по-малко със задълбочени дебати. Войната в Украйна беше една от основните външнополитически теми, като черно-белият подход и пропагандистката теза за „правилната страна на историята“ обезцениха дебатите. Причините за безличната и безидейна кампания в областта на външната политика са различни, но като най-сериозна сред тях бих посочил ниското като цяло интелектуално ниво на българските политически елити по въпросите на международната политика (с някои редки изключения, разбира се) и тяхната традиционна обремененост по линия на поредицата „големи братя“ (сателитният синдром).
Освободен от предизборните настроения и в една по-спокойна обстановка, този текст си поставя за цел да изследва важни причинно-следствени връзки в руско-украинския конфликт и да се опита да предложи виждания за възможностите за неговото де-ескалиране и насочване към политико-дипломатическата област, както и някои предложения за доуточняване на българската позиция.
ТЕМАТИЧНА ПРЕДИСТОРИЯ НА ВОЙНАТА В УКРАЙНА
Ако подходим не политически, а изследователски, към руско-украинския конфликт, ще отбележим два основни периода в неговото развитие: предисторията – до руската агресия; и времето след нейното начало на 24 февруари 2022г. И ако Западът, по-конкретно – САЩ, имаха немаловажна роля за активизирането на конфликта в първия период, то за започването на сегашната война в Украйна вината може да се търси единствено в руското държавно ръководство, взело решението за агресията в Украйна. Един от основните аргументи за този извод, колкото и парадоксално да звучи, беше обстоятелството, че загрижеността на Руската федерация за своята сигурност и за правата на руското и руско-говорещото население в Източна и Южна Украйна беше в значителна степен основателна, но политическите и дипломатически действия за защита на тези права далеч не бяха изчерпани. Логично е тогава да се приеме, че за да се вземе решение за осъществяване на агресия, следователно, са допринесли и други съображения. Счита се, че главното от тях е възстановяването на глобалната геополитическа значимост на Русия макар и започнало с грубо нарушение на международното право..
Наистина, руската страна предложи дипломатически разговори и свой план за намиране на решения на противоречията и проблемите през м. декември, 2021г.. Западът почти категорично отказа на основание, че никоя страна (Русия) не може да налага стратегически политически решения на суверенни държави (Украйна), като почти веднага след това (само след месец и половина!) Русия започна агресията в Украйна, демонстрирайки на практика ултимативния характер на своето политическо предложение.
Мисля, че реакцията на Запада на руските предложения от м. декември 2021г., каквито и да са били неговите съображения и намерения, не беше от най-удачните. На мястото на взелите западните решения държавници и политици би следвало да се постъпи другояче, като на първо време се положат максимални усилия за предотвратяване или поне отлагане на руската агресия. Някои от руските предложения биха могли да се приемат, други да се отхвърлят, трети – да се обявят за проучване и т.н.. Целта би била запазване на възможните партньорски отношения, при което основното поле за третиране на руско-украинските и руско-западните противоречия да е търговско-икономическото и технологичното (там, където Западът е най-силен). Вместо това, западният негативен отговор на руските предложения бе използван за оправдаване на агресията и започването на война (това е полето, където Русия се чувства най-силна). Това че Западът не постъпи по посочения логичен начин, от своя страна, би могло да се обясни или с желанието за нанасяне на стратегическо поражение на Русия в предстоящата война, или с други скрити съображения. Само с някаква емоционална и непремислена добре позиция може да се обясни изказването на Върховния представител на ЕС по външни отношения и политика за сигурност Жозеп Борел, че конфликтът с Русия ще се реши на бойното поле (естествено, впоследствие тази позиция на ЕС претърпя изменения). Странното за мене е, че на Запад все още има държавници, които поддържат първата теза. В същото време президентът на Турция Р. Т. Ердоган заяви, че в тази война няма да има победители. Напълно съм съгласен с тезата на президента Ердоган. А ако има победител, бих добавил, трайният и съзидателен мир в региона ще остане блян за десетилетия напред.
Както вече съм писал в минали текстове, не съвсем точната оценка на Запада и главно на САЩ за края на Студената война като тяхна безусловна и безапелационна победа над СССР (европейският комунизъм загуби наистина Студената война, но рухна основно вследствие на свои вътрешни дефекти) допринесе за смяната на акцентите в обществено-политическото развитие на Русия: от демократизация към възраждане по свой път и възстановяване на глобалната значимост. Възможно е, наистина, този руски преход да е бил неизбежен, но това вече не може достоверно да се докаже.
Горната неточност или грешка (зависи от намеренията) на Запада доведе, според мен, до друга, този път - кардинална стратегическа грешка: западните страни, водени от САЩ, отдадоха приоритет на своите геополитически цели и средства пред усилията за укрепване на международната система и демократизиране на международната общност, за което съществуваха изключително благоприятни условия непосредствено след края на Студената война. Освен това, Западът пренебрегна силата на такъв нов, важен геостратегически фактор като Китай, отправяйки (главно САЩ) идеологически нападки към новата суперсила и усложнявайки търговско-икономическите отношения с нея. При такъв стратегически избор, геополитическото противопоставяне между Западът и Русия, а и между глобалните сили по принцип, беше само въпрос на време.
Руските обяснения за тяхната „специална военна операция“ (агресията) също еволюираха от „демилитаризация и денацификация на Украйна“ до „принципите, на които да се изгражда новото световно устройство“ (Путин на ХХ –то издание на Клуба „Валдай“). С други думи, Русия вече не търси само признание на нейната глобална тежест, но и на нейната „глобална изключителност“. Това най-добре се вижда в новата концепция за външната политика на Руската федерация, влязла в сила на 31.03.2023г.. Там се посочва, че Русия е „самобитна държава – цивилизация“; че е „един от центровете на световното развитие и изпълнява исторически сложила се уникална мисия за поддържане на глобалния баланс на силите и изграждане на многополярна световна система…. осъзнаване на особената отговорност за поддържането на мира и сигурността на глобално и регионално равнище.“
Горните претенции за изключителност на Русия са лоша новина за развитието на международните отношения. Защото в досегашната история такива претенции за изключителност почти винаги са предхождали рязко нарастване на агресивността на съответната държава. Самата Русия, например, винаги последователно и често пъти съвсем основателно е критикувала претенциите на САЩ за изключителност.
Усилията за признание на все по-голяма глобална значимост и изключителност на Руската федерация продължиха. На 28 ноември 2023г. президентът Путин заяви: „Ние се сражаваме сега не само за свободата на Русия, но и на целия свят.“ (Това, което бих приел е, че Русия се сражава за суверенно равенство, но само между глобалните сили.). Иначе, при сегашните обстоятелства, на борбата на Русия „за свободата на целия свят“ Илф и Петров биха реагирали с „Остапом овладел испуг“ – от руски: „Страхът овладя Остап (Бендер)“. (Признавам, че хуморът тук е неуместен, но не можах да се сдържа.).
Руският президент продължава: „Искам да подчертая: без суверенна и силна Русия никакъв траен и стабилен световен ред не е възможен.“ Тук президентът Путин чисто геополитически е прав, но това по принцип се отнася и за другите глобални ядрени сили. Той, обаче, би следвало да допуска, че Русия (или друга глобална сила) може да стане не съвсем суверенна и по-слаба по вътрешни за нея причини. Тогава се получава, че за да има стабилен и траен мир, светът е длъжен да поддържа Русия (или другата глобална сила) суверенна и силна, без тя да е такава. Тази логика е неприемлива по принцип, но особено за тези, които свързват бъдещето на международните отношения с все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство между всички суверенни страни.
Концепцията „държава – цивилизация“ също може да бъде подвеждаща. Страните, които имат тази претенция могат да решат, че такава комбинация им дава правно (необосновани!) предимства в международните отношения. Тук можем да отбележим само, че международното право регулира отношенията между суверенни държави, но не и между цивилизации. Ако двете неща не се разделят, когато се третират международноправни въпроси, стават възможни всякакви усложнения и проблеми. В разглеждания случай те биха могли да бъдат избягнати, ако, например, Русия определя руския свят като цивилизация, но отнася външната политика към компетенциите само на руската държава, без органическата връзка, за която претендира въпросният термин.
КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Реалната и нарастваща опасност от глобална война, странната и объркваща смесица между геополитически интереси, идейни и идеологически ценности, безкрайните надлъгвания за хода на войната, както и негъвкавото и безкомпромисно мислене на някои световни лидери, извадиха на преден план необходимостта от целенасочени усилия за възстановяване на доверието в международните отношения, на първо място – между глобалните сили.
Както е известно от историята, диалог може да започне под напора на събитията, но възстановяването на доверието е дълготраен процес, изискващ макар и минимално (в началото) сближаване на някои основни философско-политически схващания и позиции на страните. Мирът, суверенното равенство и човешките права, според мен, събират в себе си реални възможности за такова начално сближаване на позициите. Налице са индикации, например, че по темата за човешките права има известно вербално смекчаване на позициите на Китай и Русия, отразено в съвместните китайско-руски декларации при официалните посещения съответно на Си Дзинпин в Москва (март 2023г.) и Владимир Путин в Пекин (май 2024).
Вместо да започнат диалог за спиране на войната в Украйна и положат усилия за постепенно възстановяване на доверието (след проваления опит през април 2022г. в Истанбул в резултат на отказа на Украйна от парафиран текст на споразумение), противостоящите в руско-украинския конфликт страни се стремят - всяка една от тях да докара войната до по-изгодни за нея условия за примирие, за да преговаря по-нататък от позиция на силата. Но ако всяка една от страните търси „своя“ мир, неотстъпчиво и без компромиси, войната най-вероятно ще продължи дълги години. В същото време, ако двете страни заедно приемат да се установи примирие веднага и без предварителни условия, след което заедно (и с помощта на международната общност) да потърсят възможните международноправни решения, тогава мирен процес може да се развие. Докъде би довел мирният процес сега можем само да гадаем, но тази бъдеща неопределеност на резултата всъщност би благоприятствала положителното развитие на процеса (ако резултатът е предварително определен, скоро мир в региона няма да има!) .
За съжаление, в настоящия период преобладават усилията на всяка страна за „налагане на своя мир“ върху другата, което неизменно ескалира войната. От една страна, Русия продължава настъплението си в Украйна, а от друга, току-що завършилата в София Парламентарна асамблея на НАТО прие Декларация, в която се отправя препоръка изпращащите военна помощ на Украйна страни-членки на НАТО да разрешат на украинската страна да нанася с тези оръжия удари по военни цели на територията на Руската федерация и, в която се изказва подкрепа за Украйна „до победа“. Така ескалацията на конфликта е гарантирана и от двете воюващи страни. Дали НАТО ще възприеме препоръките на своята Парламентарната асамблея или на срещата на върха през м. юли във Вашингтон ще подходи избирателно към техните акценти с цел ограничаване на ескалацията, предстои да видим.
Не бих искал този текст да се третира като пожелателно мислене. Бих искал изрично да посоча, че в света, както на изток, така и на запад, има могъщи сили, заинтересовани от ескалацията на войната в Украйна, и дори сили, заинтересовани от прерастването на конфликта в световен. Опасността от глобална война е реална и нарастваща, а това, че световната общественост все още не реагира адекватно, доказва само високите способности на пропагандните машини на противостоящите страни. Неслучайно много анализатори сравняват сегашната ситуация с периода непосредствено преди Първата световна война, когато почти никой не е очаквал такава война да започне. Тя обаче е започнала, била е страшна и жестока, и впоследствие получава името „Голямата война“. Надяваме се, все пак, че световната общественост и миролюбивите национални обществени среди съвсем скоро ще се събудят и възкресят историческия пацифизъм, с който много нации и народи основателно се гордеят.
Правят се опити, от друга страна, за аргументиране на тезата, че Третата световна война е неизбежна или дори, че вече е започнала – крайна фаталистка позиция, появила се вследствие на някои реални обстоятелства, но внасяща излишни усложнения със своята категоричност. Опитът на Карибската (1962г.) криза показва, че и този път е възможно избягване на глобалната война, даже когато всичко е готово за нейното избухване. Рискът в такъв случай е огромен и ако стигнем до глобална война, това ще бъде резултат от безумната безотговорност на управляващите среди в глобалните държави. И Господ да ни е на помощ! Във всеки случай, настоящият текст, както е посочено в неговото начало, е фокусиран върху дипломатическите възможности за прекратяване на войната в Украйна и започване на мирни преговори.
Без ни най-малко да омаловажавам вероятността от мрачния сценарий на ескалация и глобална война, ако бъде установен диалог между враждуващите страни, за неговото по-нататъшно развитие и особено за постепенното възстановяване на доверието между глобалните сили би било целесъобразно да спрат обвиненията на държавно равнище за „ревизионизъм“ (ревизия на съществуващата международна система) срещу Китай и Русия, (границата между „ревизионизъм“ и „модернизиране“ или „актуализиране“ често е незабележимо малка); както и да се положат усилия за ограничаване на русофобията в западния свят. Страните от „Глобалния юг“, както показват редица инициативи на Китай, Бразилия, Р. Южна Африка и др., оформящи се като нов, много влиятелен международен фактор, биха подкрепили едно такова развитие, а немалка част от тях биха били склонни да обединят усилия в активна защита на мира и суверенното равенство.
Споделяйки горния извод, аз все пак съм убеден, че при сегашното съотношение на силите в Европа и тенденциите към употреба на сила или заплахи със сила, решенията за изграждане на разубеждаващи и възпиращи европейски въоръжени сили, както и цялостното укрепване на отбраната на Европейския съюз, са адекватни на обстоятелствата, разумни и дори закъснели. При сегашните условия и военни съотношения, излиянията срещу „милитаризацията на Европа“ са неоснователни и направо казано – несериозни.
Максимата „Ако искаш мир, готви се за война“, е полезна, но тя не винаги е валидна. Можеш да се готвиш за война, но много трудно ще докажеш, че правиш това с единствената цел да има мир. Пораждат се сходни реакции на другите страни, а когато се появят доказателствата за какво си се готвил, може вече да е късно. Считам по-адекватни за спирането на войната в Украйна и започването на мирен процес думите на Махатма Ганди: „Няма път към мира, мирът е пътят.“. Тези думи, отнесени към украинската криза, означават първо без забавяне постигане на примирие - едновременно и без условия - спиране на военните действия, а след това, чрез мирни преговори, да се търси максималната възможна справедливост на основата на международното право.
ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА АКЦЕНТИ В ПОЗИЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ
Според някои наши политически сили и анализатори, отношението към украинската криза е обикновена дилема за избор между мира и войната. Според други, противопоставянето по тази тема се дължи на наличието на проруска или необмислена позиция на не-разграничаване между жертвата на агресията и агресорът. Има и други оценки. Не бих искал да изразявам мнение по тези спорове, защото съм убеден, че нещата са много по-сложни.
Предлагам да започнем малко по-отрано. Руската агресия в Украйна и последвалата широкомащабна кръвопролитна война бяха определящия фактор, окончателно принудил българските управляващи среди да предприемат решителни действия за премахване на едностранните зависимости на нашата страна от Русия. Същевременно, агресията срещу суверенна европейска държава постави на изпитание основни общо-демократични ценности (не само на България) и нейната солидарност, изразила се в гражданска и възможната, незасягаща отбранителните способности на Българската армия, военна помощ за Украйна. Според мен, това беше и продължава да е правилна позиция. За съжаление, действията на българското правителство, особено това на Кирил Петков, бяха в стила „по-католици от папата“, свеждащи двустранните българо-руски отношения практически до нулата, което не беше нито необходимо, нито целесъобразно. Мярката, особено при такива тежки международни ситуации, все още не е добре усвоена от българската дипломация (политическата, а не професионалната), което основно се дължи на неизживения сателитен синдром на българските елити. А мярката е нужна, за да бъде нашата външна политика интегрална, силна и резултатна за националното ни развитие.
Известни са различията между оценките на правителството и президента Радев по позицията на България, изразяващи се първо в това да продължава ли българската военна помощ за Украйна или да бъде прекратена, и второ, активна (или не) да е позицията на България в подкрепа на третирането на противоречията и проблемите в този конфликт с дипломатически средства. Писал съм по тези въпроси и сега само накратко ще споделя мнението си. Мисля, че президентът Радев не беше прав в първия случай (за прекратяването на военната помощ) – ход, който, според мен, не носи някакво особено морално-политическо удовлетворение, нито прагматични ползи. Най много да усложни отношенията ни с важни евроатлантически съюзници. От друга страна, президентът имаше и има пълно основание в своите публични изяви да акцентира върху необходимостта от спиране на войната и решаване на противоречията с диалог и мирни преговори, както и да изразява силно безпокойство от протичащата понастоящем ескалация. Този акцент върху мира и мирните преговори придава интегралност и действеност на търсената обща външнополитическа позиция на нашата страна. Продължавам да мисля, че посочените противоречия между държавните мъже на България са преодолими, а изграждането на общобългарска позиция по руско-украинския конфликт е неотложна национална необходимост. Някой би казал, че официалната българска позиция е гласуваната в Народното събрание и формално ще е напълно прав. Затова в този текст се говори за общобългарска позиция по украинската криза, която освен официалната позиция включва и широко разпространени в обществото и споделяни оценки и съображения. Общобългарската позиция би гарантирала дългосрочна последователност на българската външна политика по този въпрос.
Ако има такава обща позиция, България ще може да осъществява много по-активна външнополитическа дейност не само за спиране на войната в Украйна, но и по други важни въпроси на международната политика. Разбира се, нашият принос би имал скромни международни последици, но първо – той се прибавя към общия мирен подход, второ - с него бихме отговорили на нашия морален дълг и трето, най-важното, – бихме имали по-големи възможности за защита и отстояване на националния интерес в евроатлантическите структури. В противен случай не само няма да проявим активност, а ще затвърдим някои неласкави оценки за българската външна политика.
България, наистина, няма тежестта и ресурса на една Турция, например, чиито позиции към руско-украинския конфликт са пример за интегрална и с далечен прицел външна политика. Но, както вече съм писал, ние можем да проявим активност като публично подкрепим отделни позиции и оценки на Турция, а освен това, да продължим активно да взаимодействаме с турската дипломация по някои конкретни въпроси на мира и войната в Украйна, както беше почистването от мини, заедно с Румъния, на прилежащи на трите страни части от Черно море.
Най-активна нашата страна, разбира се, би следвало да бъде при обсъждане на украинската криза в рамките на НАТО и Европейския съюз. В предишни статии съм препоръчвал България активно да участва и даже да стане инициатор на усилията за ограничаване на русофобската вълна в западния свят, което е целесъобразно от гледна точка на евроатлантическата подкрепа за мира. И не на последно място, по този начин ще окажем морално-политическа подкрепа на руските демократични сили, които се борят за мир и демокрация при много тежка вътрешна политическа обстановка.
Същевременно, при условие – спиране на ескалацията, и след съгласуване с нашите съюзници, смятам за удачни определени начални усилия за частично размразяване на българо-руските отношения. Предлагам тези инициативи независимо от активно придвижваната тема в медиите понастоящем , че има неопределеност и дори двойственост на българската позиция към украинската криза, които засягат ефективността на нашата външна политика и, които трябва да изчезнат като заемем по-категорични евроатлантически позиции по украинския въпрос. Разбира се, едно е „неопределеност и двойственост“, а съвсем друго - интегралност на външната политика. А последното обстоятелство може само да бъде още един силен аргумент в подкрепа на незабавно оформяне на общобългарска интегрална позиция по тази криза.
Все още прогнозите за прекратяване на войната в Украйна са много рискови и поради това - неточни. Вариантите за нейното развитие и съответно – външнополитическо третиране - са много и разнообразни: от възприемане на позицията на здравия разум, че конфликтът няма военно решение и съответно трябва да се постигне примирие и да започнат мирни преговори; до преследването на целта от всяка една от страните за окончателна военна победа, което вероятно ще доведе до прерастването на конфликта в глобална война. Световната общественост не трябва да позволява такова самоубийствено развитие. Отговорността е на всички, и на изток, и на запад, и на юг.