Падането от власт на вече бившия сирийски президент Башар ал-Асад е свързано с процеси, в които темата за бъдещото на въпросната държава е неотлъчно свързана с геополитическата констелация в Близкия изток. Последното произтича от това, че от 2011-та година насам Сирия се превърна в държава със снет суверенитет, чиято територия бе експлоатирана от интересите на други държави. Това ще продължи да бъде така. Сирия, плюс - минус Асад, ще бъде обект на чуждо, а не субект на собствено държавноправно волеизявление, включително и спрямо функции, които теорията на държавата и международното право отреждат на отделните страни.
Но ако Дамаск ще продължи да гледа света през решетки, то неговите надзорници ще бъдат други.
Турция е страната, която в най-голяма степен печели от така развилите се обстоятелства. Те ще позволят на Анкара да преследва с по-голяма свобода и размах постигането на своите ключови интереси спрямо Сирия: компрометирането на възможността за автономия на кюрдския анклав Роджава в Северна Сирия, завръщането на намиращите се на турска територия сирийски бежанци и създаването на такава власт в Дамаск, която Анкара да възприема като партньор в стратегическата конвергенция между двете.
Именно Турция, посредством своето прокси на терен, Сирийската национална армия, както и на действията на редовните си военни сили, продължава натиска си спрямо кюрдите. Падането от власт на Асад и масовото изтегляне на руската военна полиция, която трябваше да патрулира част от териториите, контролирани от кюрдите, направиха така, че Анкара вече мисли много по-амбициозно. Ако преди тя желаеше изтеглянето на кюрдите в дълбочина от общата им граница и настояваше на правото да се намесва в тези територии при своя преценка, то днес е трудно да си представим, че предстоящото сирийско правителство ще бъде в позицията да оказва съпротива на турските искания. Хаят Тахрир ал-Шам, които ще бъдат водещ елемент в конструирането на новата власт в Дамаск, ще се намерят в трудна ситуация: от една страна ще са интересите на техния партньор Анкара, от друга, желанието на въпросната терористична групировка да установи работещи отношения със Сирийските демократични сили (преобладаващо кюрди) и да не бъде обект на критика, че, подобно на Башар ал-Асад, прави компромиси със сирийския суверенитет.
Сметките на Турция обаче могат да бъдат допълнително улеснени, ако Доналд Тръмп изтегли американските сили от Сирия, доколкото една от основните техни функции, подобно на тези на руските контингенти в северната част на страната, бе те да стоят като символичен щит в защита на кюрдите срещу Анкара.
Но ако ролята на Турция в Сирия така или иначе бе голяма и преди Башар ал-Асад да загуби властта си, то тази на Израел се увеличи след последните събития в Сирия. Тел Авив извършва още по-интензивни бомбардировки по сирийски и ирански цели на територията на Сирия. Приоритет на Израел е да унищожи системата за противовъздушна отбрана на Сирия, ракетния и химическия ѝ арсенал. Като публичната аргументация за действията си Тел Авив посочва опасението, че тези активи могат да попаднат в ръцете на салафитско-джихадистки групировки. Успоредно на това и с подобни съображения, Израел е извършил удари и по сирийската морска флота.
Но ключовата разлика в действията на Тел Авив дойде от сухопътната инвазия на сирийска територия. В нарушение на споразумението от 1974-та година, Израелските отбранителни сили окупираха предвидената във въпросния документ буферна зона между Израел и Сирия (първата критична реакция спрямо което дойде от Саудитска Арабия и Турция). В нея попада и сирийският връх Хермон, контролът върху който дава редица стратегически предимства на Тел Авив. Сред тях е възможността за мониторинг както спрямо ливанската долина Бека"а, така и по отношение на сирийското подножие към Дамаск.
Предвид това, че в първия си мандат Доналд Тръмп, в нарушение на всички ресорни резолюции на Съвета за сигурност на ООН, призна суверенитета на Израел върху Голанските възвишения, напълно възможно е Бенямин Нетаняху да има подобни очаквания от втората администрация на републиканеца спрямо сирийските земи, завзети от текущите действия на Израелските отбранителни сили. В такъв случай, действията на Тел Авив може да не се окажат с толкова временен характер, както настояват към момента властимащите от въпросната държава. За нея обаче падането от власт на Башар ал-Асад е оценено като по-скоро положително развитие на обстоятелствата, предвид това, че по негово време Сирия бе циментирана в иранската сфера на влияние.
Но ако Турция и Израел печелят от събитията в Сирия, то равносметката за Русия и Иран е точно обратната.
Съхраняването на режима на Башар ал-Асад бе използвано от Москва по няколко направления.
На първо място, чисто политически. Така например, на гърба на сирийския суверенитет Владимир Путин търгуваше с Бенямин Нетаняху: за да възпрепятства реална подкрепа на Израел за Украйна, руският президент позволяваше свобода на действие на израелската бойна авиация спрямо разположените ирански активи на сирийска територия. Сирия, като инкубатор на бежанци години наред, бе повод за руски натиск и спрямо Турция, и спрямо Европа. Посредством намесата си във войната в Сирия пък изобщо Владимир Путин успя да реабилитира и значението си, след като вследствие на окупацията на Кримския полуостров през 2014-та г. Западът бе сложил санитарен коридор около него.
На второ място, режимът на бившия сирийски президент бе използван от Кремъл и стратегически. Възползвайки се от слабостта и зависимостта на Асад, Русия си осигури право на ползване за 49-годишен период на разположените по сирийското крайбрежие руски бази - военноморската в Тартус и военновъздушната в Хмеймим. Тяхната роля е да служат като хъб за проекция на влиянието на Москва спрямо Северна Африка (Либия), Червено море (Судан) и Сахел (Буркина Фасо, Мали, Нигер). Тези бази имат своето значение и като контрапункт на южния фланг на НАТО спрямо Средиземно море. Тяхната важност стана още по-голяма в контекста на войната с Украйна, защото Турция затвори Босфора за руски бойни съдове, а Киев нанесе определени щети на руския флот в Черно море. Съхраняването на въпросните бази в Тартус и Хмеймин е основната причина, поради която Кремъл установи контакти с Хаят Тахрир ал-Шам, с които Москва тепърва ще трябва да води разговори за бъдещото на военните си инсталации в страната.
На трето място, оцеляването на Асад бе експлоатирано от Кремъл и чисто пропагандно: диктатурата се обясняваше като нещо положително, а опозицията срещу нея - винаги като форма на тероризъм. Затова и руската пропаганда поставяше под общ знаменател всички, които бяха против диктатурата на Асад. По ясни причини Сирия бе използвана само като повод за разпространението на подобна апология на авторитаризма.
Успоредно на Русия, Иран бе другият голям губещ от смяната на властта в Сирия. Дамаск бе "спирка" в проиранския коридор Техеран-Багдад-Бейрут, наричан "оста на съпротивата". За Иран тя имаше и отбранителни (да държат конфликтите на Техеран далеч от иранска територия), и офанзивни функции (да полагат Израел под перманентна опасност и натиск чрез снабдяването с боеприпаси и финансови средства на организации като ливанската Хизбула). Детронирането на Башар ал-Асад е последваща стъпка, след дерогацията на бойните способности на Хизбула, в компрометирането на тази иранска ос. На този фон, отказът на иракските власти в Багдад - в случая се има предвид най-вече иначе стоящия близо до режима на аятоласите министър-председател Мохамед Шия ал Судани - да изпратят бойци в защита на властта на Асад последва като по-нататъшен удар за Техеран.
Именно в иранската столица тези дни се водят разговори кой и защо е виновен за така стеклите се обстоятелства. Все пак Иран, въпреки отрязаните си от санкциите възможности, инвестира много в съхранението на властта на вече бившия сирийски президент: освен финансови и природни ресурси, и кръв (собствена, в лицето на Ислямската революционна гвардия, и чужда, в лицето на прошиитските формирования от Ливан, Ирак, Афганистан и Пакистан).
Оттук властимащите в Техеран са в режим на обяснения и на контрол на щетите. Затова чуваме как Башар ал-Асад си е заслужил съдбата. Един път, поради слабостта на собствените му въоръжени сили. Втори път, тъй като той се е опитвал да не взема участие в конфликта между Хамас, Хизбула и Иран, от една страна, и Израел, от друга. Апропо, тези две неща са верни. Както и това, че ако ресурсът, отделен от Техеран за неговата шиитска мрежа в Близкия изток, бе инвестиран вътре в страната, днес на иранските властите нямаше да им се налага да отговарят на толкова много въпроси.