Когато по време на пандемията американските фермери бяха принудени да изхвърлят милиони литри мляко поради срив в доставките, екип от Университета на Уисконсин-Платвил видя в тази бяла река не просто отпадък, а ресурс. Под ръководството на Джон Обиелодан и д-р Джоузеф Ву, изследователите успяха да направят нещо почти алхимично: превърнаха развалената суровина в иновативен композитен материал за 3D печат.
В основата на този пробив стои сложен процес на извличане на основните млечни компоненти – казеин и суроватка. След години на прецизни лабораторни опити, учените откриха идеалната „рецепта“, комбинирайки тези протеини със съществуващи полимери. Резултатът? Филамент, който е достатъчно здрав, за да замени традиционните пластмаси, но същевременно достатъчно нежен към хардуера, за да не запушва дюзите на стандартните принтери.
Най-голямата болка на съвременния 3D печат е неговата тежка зависимост от изкопаемите горива. Повечето детайли, които излизат от машините днес, са практически вечни и неразградими. „Млечната нишка“ обаче предлага коренно различен сценарий. Тъй като се базира на биологични отпадъци, тя е биоразградима, което решава един от най-големите екологични ребуси на индустрията.
Ако тази технология излезе от лабораторията и стъпи на пазара, тя ще удари „с един куршум два заека“:
За природата: Драстично намаляване на пластмасовото замърсяване.
За икономиката: Нов източник на доходи за фермерите, които досега просто губеха пари от непродадената продукция.
За индустрията: Пълна съвместимост с текущата техника, без нужда от скъпи ъпгрейди.
В свят, който отчаяно търси устойчиви решения, превръщането на киселото мляко в инженерен компонент звучи по-скоро като гениален прагматизъм, отколкото като научна фантастика.