Стихотворението на Пейо Яворов „Арменци“ е написано през 1899 г. по „непосредствен повод, свидетелства самия поет.
Яворов е разказвал на брата си, че когато бил телеграфист в Скобелево (към края на 1894 г) гледал арменските бежанци, които работели на гарата, техните теглила и как прекарвали нощите.
След първите погроми в Армения от 1894 г. на тази оживена търговска гара дошла голяма група арменски бежанци. Препитавали се като хамали на гарата. Поетът попада в средата на арменските емигранти, намерили своя хляб и второто си бащино огнище тук.
…Това бяха хора, прокудени от робския бич на турчина, дошли от Ван, от Муш, от Адана, от всички краища на поробена Армения.Тези млади хора страдаха, говореха му за мъките и изтезанията на арменския народ, а когато прехвърлеха малко повече от литър-два вино, плачеха тихо за роднини и далечен край, сврели глави в някой ъгъл на кафенето. Младият Пейо …намираше своята истинска среда всред тези млади момчета арменци.
Тук Яворов за пръв път има възможност да наблюдава съдбата на изгнаниците-арменци и тези впечатления го вдъхновяват да напише през 1899 г. стихотворението.
Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Пейо Яворов