Решаващата битка от Сръбско-българската война на 7 ноември 1885 г. показва волята на една нация да отстоява своя идеал. Останала в аналите като войната на капитаните срещу сръбските генерали, показва, че желанието на новоосвободеното Княжество България да защитава своята свобода. Българите тогава можем да се похвалим с най-модерната за времето си конституция и образователна система от училища, която е покрила не само територията на Княжеството, но и тази на Източна Румелия.
Притеснен от засилването на българското влияние на Балканския полуостров след акта на съединение между Княжество България и Източна Румелия, сръбският крал Милан I заповядва на армията си да извърши едно от най-вероломните нападения в новата история на Балканите. Докато българската войска е на турската граница, очакваща евентуално нападение от империята, западните ни съседи нахлуват в българските земи. Целта им е да достигнат до столицата София, която тогава е на по-малко от 50 километра от сръбската граница. Отделно сръбски части атакуват и северозападната граница на България, целейки да превземат Видин. Боеве се водят и край Ниш и Пирот, съобщава сайтът Българска история.
Българското командване правилно преценява, че трудно малобройните части в Драгоман и Цариброд ще успеят да спрат сръбската армия. Разликата в числеността на моменти е много голяма, като край Царибродските позиции тя достига до съотношение 7:1 в полза на врага. Това принуждава българите да започнат да отстъпват, целейки да достигнат до Сливнишката отбранителна линия, която предоставя най-добри условия за отблъскване на сръбската атака. Тя е построена от италиански работници, голяма част от които се записват като доброволци в българската армия при започването на боевете. Позицията е изградена от три части, командвани съответно от капитан Михаил Савов (ляв фланг), капитан Андрей Блъсков (център) и капитан Атанас Бендерев (десен фланг).
Битката за Сливница започва на 5 ноември. Съотношението на силите е приблизително 2:1 в полза на сърбите (около и малко над 12 000 българи срещу 25 000 сърби), които осъзнават, че успеят ли да спечелят това сражение, пътят им към София ще бъде открит. Освен това Сърбия разполага със значително повече оръдия от България – 72 срещу 40. В този момент въодушевлението на крал Милан е толкова голямо, че той заявява, че след седмица ще си пие чая в София. Българската армия обаче успява да защити родината си по един великолепен начин, което удивлява цяла Европа. В мъгливата утрин на 5-ти ноември 1885 година сърбите предприемат първата си атака на сливнишката позиция. Те се насочват към двата ѝ фланга (по-специално десния), преценявайки, че именно те са слабата част на укреплението. Българите обаче успяват успешно да отблъснат това настъпление без да дадат значителни жертви и дори предприемат контраатака при село Мало Малово. Всички тези действия не позволят на сръбското командване да осъществи очаквания пробив в десния фланг на сливнишката позиция. В края на деня пристигат и първите български подкрепления от Тракия.
На левия фланг боевете започват на следващия ден – 6 ноември. Положението там е значително по-тежко, тъй като Моравската дивизия успява да превземе Брезник и да се съедини с Шумайдийската дивизия. След това двете дивизии се насочват към левия фланг на Сливница, но са забавени от действията на капитан Стефан Кисов, който е изпратен заедно с 1 950 души да атакува сърбите. Макар и неуспешна, тази атака забавя значително напредването на двете дивизии и не позволява пробив в левия фланг на сливнишката линия, с което изпълнява и целта си.
На 7-ми ноември идва и повратният момент в Сръбско-българската война. Двете армия успяват да получат подкрепления и числеността им нараства до съответно 32 000 войници за българите и 40 000 за сърбите. От новите си сили по-добре се възползват българите, които преминават в настъпление. Капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочва към село Гургулят и успява да разгроми в сърбите в последвалата битка. На другия фланг сърбите предприемат нова атака, която отново се оказва неуспешна и не успява да пробие българските позиции. Тогава капитан Марин Маринов, командващ Бдинския полк, заповядва атака „на нож“ и лично повежда войските си срещу врага. Той губи живота си, но неговата част успява да изтласка сърбите, които се обръщат в бяг. Отрядът на Коста Паница също успява да изтласка сърбите и да премина в настъпление, с което се слага край на боевете при Сливница.
Общо за трите дни българските жертви са 1800 убити и ранени, а сръбските – 2100. Целта обаче е изпълнена и в следващите дни българите обръщат напълно хода на войната и от защитаващи своите позиции преминават в настъпление. Напредват толкова бързо, че скоро навлизат дълбоко в сръбската територия, но намесата на Великите сили не позволява на млада България да довърши победната война. Подвигът на защитниците на Сливница е един от онези моменти в нашата история, които доказват духа на българина и волята му да брани това, което изконно му принадлежи. Съвременниците на събитията дълго след това анализират постигнатото от младата българска армия, която успява не само да срази водилата вече няколко войни сръбска войска, но и да преодолее огромни разстояния за отрицателно време.