Операцията по демонтажа на паметника „1300 години България“ в градинката пред НДК се провали. Пред събралите се минувачи и журналистически екипи точно в 11.00 ч. хеликоптер се опита да доближи конструкцията, но се оказа, че въжето, с чиято помощ трябва да бъдат повдигнати тежащите 500 тона метални елементи, е късо.
След три минути кръжене над центъра машината направи обратен завой и изчезна. Появи се отново след повече от половин час и пак зависна над паметника, но и сега въжето излезе късо. Така вертолетът направи 3 кръгчета и отлетя.
С това опитите да започне разрушаването на полуизгнилата грамада от бетон и стомана за днес явно приключиха.
Главният архитект на София Петър Диков преди минути заяви за „По света и у нас“ на БНТ, че не е пращал хеликоптер и паметникът няма да се събаря. От пресцентъра на Общината също твърдят, че нищо не знаят.
Няма решение и няма разрешение за демонтиране на паметника, обясни арх. Петър Диков и подчерта, че въпросът ще бъде решен с национален конкурс с участието на скулптори и архитекти. Но това трябвало да стане до есента, когато започват реконструкция и ремонт на околното пространство около НДК.
Хеликоптерът е собственост на "Хели еър" и само е правил оглед на паметника.
Автор на спорния паметник пред НДК е скулпторът проф. Валентин Старчев. Монументът бе издигнат през 1981 г. по случай 1300-годишнината от основаването на Българската държава.
Мнозина от присъстващите на днешните "облитания" над НДК си спомниха къртовските усилия за събаряне на мавзолея през 1999 г. по времето на Иван Костов и Евгени Бакърджиев. Тогава операцията под личното ръководство на вицепремиера и министър на регионалното развитие и благоустройството Бакърджиев отне седмица - от 21 до 27 август: точно колкото е било нужно и за построяването на мавзолея през 1949 г. След 4 взрива унищожаването на сградата бе довършено със земекопни машини. Идеята на нейно място да се издигне паметник, обединяващ нацията, така и заглъхна без реален резултат.
Колко време ще бъде нужно за сваляне на монумента пред НДК никой не се наема да гадае, но кампанията отново събужда дискусията дали паметниците от миналото - колкото и мрачно да е било то в някои периоди, трябва да бъдат ликвидирани. Не е ли по-добре и тези артефакти, и самото време да бъде преосмислено, като запазим знаците му, за да не повтаряме грешките? Защо арт акциите, като тази с паметника на Съветската армия, които ни възпитават да се разделяме с миналото с усмивка и прошка, неизменно биват заклеймявани като кощунство? Или защо като други източноевропейски страни, с които споделяме постсоц съдба, не се научим дори да печелим от "грешките на растежа", въплътени в строги образи и тежки форми от бетон и желязо?
Варианти съществуват, функциите на подобни сгради и комплекси по-лесно могат да се променят, нежели те да се изтриват от лицето на земята. Но повече от 2 десетилетия след т.нар. "промени" все още за всички - и институции, и личности, сякаш е по-удобно и политически коректно вместо да се надгражда - да се руши.