На 15.06.1877 г. руската армия форсира успешно Дунава при Свищов и се разделя на три отряда – Източен, под командването на княз Александър Александрович, от около 70 хил. души – насочени срещу укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Шумен и Варна; Западен отряд от около 35 хил. души, под командването на ген. Криденер, тръгва към Видинската крепост, и Преден отряд с численост 12 хил. души, начело с ген. Гурко – за Търново, Балкана, Пловдив и Одрин. Тук е и Българското опълчение.
Преди това е Априлското въстание. През юни 1876 г. Сърбия и Черна гора воюват неуспешно с Турция, включват се хиляди български и руски доброволци. В края на 1876 г. се свиква Цариградската конференция на Великите сили, която решава на България да бъде дадена автономия, като тя бъде разделена на две области, включващи българските етническите територии.
Турция не зачита решенията на конференцията и Русия отговаря с ултиматум и започва мобилизация, като същевременно преговоря с Англия, Австро-Унгария и Германия и сключва военни спогодби.
На 12.04.1877 г. император Александър ІІ обявява война на Турция. Военните действия се водят на два фронта – Кавказки и Дунавски. В Дунавската армия се включва и Българското опълчение, нараснало от 6 на 12 дружини с около 10 хил. души със Самарското знаме и под командването на ген. Столетов.
Преминаването на руските войски при Свищов е една от сложните военни операции по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. В един от първите варианти на плана за война срещу Османската империя, разработен през 1866 г., се предлага руската армия внезапно да форсира Дунав между Оряхово и Свищов, където реката е най-слабо защитена. В следващите варианти на плана, отчитайки главния удар на руската Дунавска армия по направлението Свищов, Търново, Одрин, Цариград, подробно се разработва и въпросът за форсирането на Дунав. Преминаването се позовава на богатия боен опит на руската армия, която от началото на XVIII в. почти 50 пъти успешно преодолява тази голяма водна преграда.
След обявяването на войната на 24 април 1877 г., руската армия започва своето придвижване от Бесарабия към река Дунав през румънска територия. Планът за войната предвижда главните сили на руската армия да форсират Дунав между Никопол и Свищов. При окончателния избор на мястото за форсиране се вземат под внимание няколко фактора: особеностите на двата бряга на реката, нивото на водата, разположението на силите на противника и турската Дунавска флотилия. Освен от допълнителните мерки на Високата порта за модернизиране на крепостните съоръжения по Дунав, прехвърлянето на руската армия се усложнява и от необичайното разливане на реката през пролетта на 1877 г.
По заповед на Николай Николаевич, главнокомандващ руската Дунавска армия, се сформират девет групи, които започват разузнаване от устието на река Олт (западно от Турну Мъгуреле) до Черно море. Крайната цел е „с най-малко жертви и средства да се преодолее водното препятствие”. Изборът на място за преминаване на руските войски пада на района Зимнич – Свищов. Предимство за това е местността на левия бряг на реката и островите Ада и Бужуреску, които позволяват скрито придвижване, бързо заемане на районите от руските части и построяване на мостове за прехвърляне на армията. Взема се решение десантът да се извърши срещу устието на река Текирдере, 5 км източно от Свищов, като за прикритие се използват двата острова. От друга страна по-високият десен бряг на река Дунав и значителната широчина на реката в този район дават тактически изгоди за противника. В тази връзка са и думите на главнокомандващия на турската армия Абдул Керим паша, който при инспекционна обиколка на свищовската отбранителна позиция заявява: „По-скоро на дланите ми ще поникнат косми, отколкото русите да преминат реката на това място”.
Съгласно плана за действие на Дунавската армия се предвижда демонстративно форсиране на река Дунав в района на Галац – Браила. Целта е да се отвлече вниманието на турските сили от направлението на главния удар при Свищов. Десантът е извършен няколко дни по-рано при Галац от 14-ти армейски корпус, командван от ген. А. Цимерман. Скоро след това корпусът заема линията Черна вода – Кюстенджа.
Задачата за форсиране на река Дунав при Свищов е възложена на 14-та пехотна дивизия, командвана от ген. М. Драгомиров, подготвен теоретично за преодоляването на големи водни прегради. Той разделя собствените и придадените подразделения на седем рейса (ешелона). Всеки ешелон е превърнат в самостоятелно тактическо подразделение, разполагащо с пехота, артилерия и конница. Тъй като успехът на предстоящото нощно форсиране зависи преди всичко от изненадата, ген. Драгомиров обръща особено внимание на запазването на тайната. Пуска се слух, че преминаването ще стане при Фламънда, а задачата на поделенията от първия ешелон се поставя в навечерието на форсирането. Нещо повече, точното място на десанта е докладвано на император Александър II няколко часа преди началото.
За заблуждаване на противника руската обсадна артилерия обстрелва Тутракан, Русе и Никопол, а румънската – Видин. Извършват се редица акции между Олтеница и Гюргево, което засилва убеждението на противника, че главните руски сили са в Олтеница, намираща се срещу Тутракан.
Форсирането започва в 2.00 часа на 15 юни 1877 г. Един след друг понтоните се насочват към десния бряг – устието на река Текирдере. Поради силния вятър и вълнението, част от понтоните акостират в страни от устието. Турските постове откриват десанта, когато русите достигат на 100 – 150 м от българския бряг и откриват убийствен огън. Те запалват предупредителните огньове и обявяват тревога, пристигат подкрепления от Свищов и село Вардим. Положението за атакуващите става критично, но турските атаки са отбити. Към 5.00 часа, извоюваният от руските части плацдарм е закрепен, а няколко часа по-късно, южно от Зимнич, пристига параходът „Анета”, с който се прехвърлят нови подкрепления на българския бряг. С тези сили ген. Драгомиров организира настъпление към Свищов, до 14.00 часа освобождава града и овладява височините около него.
При преминаването на река Дунав в района на Зимнич – Свищов жертвите от руската армия са 812 (30 офицери и 782 войници) убити и ранени, от тях 195 души удавени, потопени са 19 понтона и 2 оръдия.
Шест дни по-късно освободеният град посреща и българска войска - опълченските дружини започват да се прехвърлят през Дунав.
Изградени са и два понтонни моста на реката, по които да преминават настъпващите части. Стратегически градът става изключително важен - той е единственото място, където по суша могат да бъдат прехвърлени войски, боеприпаси и продоволствия. Взимат се сериозни мерки за сигурността на съоръженията – разположени са минни заграждания по реката и артилерийски батареи на брега.
Седмица след превземането на Свищов – на 4 юли, започва руското настъпление по течението на Янтра към Търново. Три дни по-късно – на 7 юли, отрядът на ген. Гурко освобождава старата българска столица, а руски кавалерийски части влизат в Севлиево. На 12 юли предният отряд на Гурко продължава да настъпва през Хаинбоаз, а на 17 юли вече е оттатък Балкана.
20 дни след успешното начало на военните действия политически и военни кръгове в Русия и Румъния са сигурни в бързия край на войната. Руската армия обаче се оказва в патова ситуация заради стратегически грешки на своето командване и сериозната съпротива на турските сили, които на места преминават в контраатака. След превземането на Никопол на 4 юли командващият западния отряд - ген. Криденер, получава заповед за настъпление по посока на Плевен. Вместо това той дава почивка на войските си. От грешката му се възползва Осман паша, който необезпокояван прехвърля от Видин 23-хилядна войска и започва да строи укрепителни съоръжения на височини край града.
Руското командване още не подозира, че ще плати висока цена - очаква го няколкомесечна обсада на града.
В хода на войната се очертават три етапа: Първият – от форсирането на р. Дунав до края на м. юли 1877 г. Вторият– от боевете при Стара Загора до падането на Плевен. През този период се провеждат най-мащабните операции, които решават изхода на войната. Третият етап е от превземането на Плевен на 11.12.1877 г. до подписване на Одринското примирие – 19.01.1878 г.
През първия етап забележителни събития са освобождаването на старата столица Търново на 25.06.1877 г., овладяването на Шипченския проход и боевете за Стара Загора. Ключов момент са боевете на връх Шипка, пазен от 6500 души руси и български опълченци. Проявявайки невиждан героизъм и саможертва, на 9, 10 и 11 август 1877 г. защитниците успяват да спрат и отблъснат атаките на 30-хилядната турска армия. В най-критичния момент идва помощ от ген. Радецки.
На 11.12.1877 г. Осман паша в Плевен капитулира и се предава. На 28.12.1877 г. е освободена София, на 04.01.1878 г. – Пловдив., на 08.01.1878 г. – Одрин.
Турското правителство иска примирие, подписано на 19.01.1878 г. в Одрин. Един месец по-късно на 19 февруари (03 март) 1878 г. е подписан и Санстефанския прелиминарен договор, който фактически слага край на войната. Турция приема Българско княжество с граници – според решенията на Цариградската конференция, включващи етническите територии на българската нация. Но Великите сили налагат свикването на международна конференция.
На Берлинския конгрес, проведен на 01 (13) юни 1878 г. България е жестоко разпокъсана. Създава се трибутарно Княжество, включващо Северна България и Софийски санджак. На юг от Стара планина се образува автономна провинция Източна Румелия под властта на султана, а Източна Тракия, Беломорието и Македония се връщат на Турция. С тези решения Берлинският диктат предопределя неразрешими противоречия, войни и кръвопролития на Балканите.