Миналата събота "летящият" Максим Ешкенази дирижира концерта на прочутия цигулар Джошуа Бел с оркестъра на Класик ФМ в София, а на 26 февруари отново ще е на другия край на света. В чисто нова футуристична сграда в Лос Анджелис българинът ще ръководи камерния оркестър на Консерватория „Колбърн“ в мегаспектакъл с модерен балет и хор. На 10 март в Калифорния ще има и изява с Младежкия симфоничен оркестър на Пасадена, на който е художествен директор.
Но на 23 март пак ще акостира в България, за да вдигне палката за „Приказки за валдхорна“ - концерт от създадения от него образователен проект „Фортисимо фамилия“. Тогава ще бъде и кулминацията на програмата „Фортисимо в клас“, чийто патрон е брат му, музикантът Хари Ешкенази. Голямата зала „България“ на два пъти ще събере по 1200 деца, обединени от страстта по музиката – ще ги омагьоса цигуларят Веско Пантелеев-Ешкенази.
Всъщност братовчед му Максим Ешкенази също е и цигулар. Завършил е Държавното музикално училище „Любомир Пипков“ и Националната музикална академия в София. По-късно е приет в специалността цигулка в Университета на Южна Калифорния, където започва да учи и дирижиране. Това става с помощта на индивидуална стипендия за талантливия българин на името на великия диригент Ленард Бърнстейн.
От близо 15 години Максим Ешкенази живее в САЩ и работи по целия свят. Между репетициите и концертите практикува екстремни хобита като пилотиране и гмуркане. Все още е ерген.
По време на сегашното си пребиваване в родината маестро Ешкенази даде интервю най-напред за читателите на Факти.бг.
Г-н Ешкенази, в момента повече като диригент или като цигулар се чувствате и се проявявате?
Със сигурност съм повече диригент, но в основата си съм музикант.
Какво бихте написали на визитната си картичка, за да ви представя най-пълно пред света?
Максим Ешкенази – посланик на музиката.
Не е ли прекалено ангажираща тази мисия?
Много е отговорна, но и много приятна. Всички програми, свързани с обучение, които правя и тук, в Америка и другаде – например „Фортисимо фамилия“ и „Фортисимо в клас“, са мисия, за която ние като музиканти просто нямаме право на избор – тя трябва да се случва, защото никой друг не я изпълнява. Тя обсебва абсолютно: пред нас не стои въпросът дали да се прави, или да не се прави.
Как съчетавате заниманията си с „висшия пилотаж“ на световната музика и произведенията за деца, които трябва да направите разбираеми и за най-малките?
Ще дам пример с летенето – за да има висш пилотаж, трябва първо да се научиш да излиташ и да кацаш. Същото е и при нас. За инвестициите в теб като музикант трябва да връщаш обратно на обществото с образователните програми, които допринасят за задълбочаване на разбирането за изкуството. „Фортисимо фамилия“ докосва децата, а „Фортисимо в клас“ задълбочава това докосване.
Вас докосват ли ви тези срещи, какво ви дава общуването с невръстните меломани?
Докосването до децата, до тая абсолютно бяла и чиста енергия, е уникално. Те са като отворени книги и ти като музикант и като човек виждаш, че правиш нещо, което има моментален резултат. Според мен няма по-голямо удоволствие за всеки творец – да вижда резултата от своя труд моментално и да го пише върху чиста, отворена книга!
Изненадвали ли са ви понякога техните реакции?
Сблъскваме се с много и смешни, и трагични неща, и с други, които са просто част от живота. По концертите винаги има куриози. Питаш: въпроси? Децата вдигат ръка и говорят за съвсем различни работи: „Тази музика ми прилича на турски сериал...“, „Защо косата ти е такава?“, „Имаш ли си гадже?“... В това се състои красотата на подобно общуване: децата не са обременени с онова, което обществото изисква от тях. Не ги е направило на квадратчета, те са все още кръгчета. За съжаление, лека-полека ние, възрастните, ги осакатяваме.
Очевидно изпитвате специален сантимент към оня миг, в който се събужда любовта към музиката. Спомняте ли си кое беше при вас „отключващото“ събитие?
Изключително ясно си спомням два момента. Бях много малък, когато в България дойде един американски солист, цигуларят Марк Каплан. Тогава плаках на концерт на Чайковски. Друг път баба ми Виолета Ешкенази ме заведе да чуя Първа симфония на Брамс със Софийската филхармония. Когато последната част започна, изведнъж нещо се повдигна вътре в мене и като че ли не седях на стола, а летях ниско над него...
Сега случва ли ви се често да „полетите“, когато сте зад диригентския пулт?
Когато се получи, е страхотно. То зависи от много фактори. Веднъж си говорехме на тая тема с известния джаз музикант Хърби Хенкок. Оказа се, че и в джаза, и в класическата музика се достига някакъв вид транс, при който, ако успееш да го постигнеш, излизаш от реалността и ставаш едно цяло с музиката. Тя някак си преминава през тебе. Но невинаги става.
При диригента и класическия музикант например условията трябва да са добри чисто акустично, да чуваш какво става на сцената (защото има и сцени, където не чуваш). Важно е дали акустично си потопен в музиката, дали си успял да завършиш репетиционния процес, за да се чувстваш достатъчно комфортно - да освободиш съзнанието си от техническата част, за да минеш към артистичната. И още - колко си пътувал, за да стигнеш до залата, дали си имал време да си починеш...
Този транс е нещо невероятно - времето започва да тече по друг начин, животът става някак по-лек.
А зависи ли той от вашето душевно състояние в момента - дали сте влюбен или разочарован, например?
О, да, абсолютно. Спомням си съвсем ясно концерт, в който не можех да спра да плача, защото току-що бях научил, че мой приятел се е самоубил, имах и проблеми в личния живот. Емоционалното стана, след като се потопих в музиката и тя някак започна да контролира ситуацията – тогава аз загубих контрол...
Диригентът привидно е в неизгодна позиция – с гръб към публиката. Как усещате флуидите й?
Енергийните полета си влияят едно с друго. За мен има 3 фактора: оркестърът с диригента е единият енергиен източник, вторият – как самата зала отразява енергията, и третият – публиката. Ако е „правилният“ концерт, аз усещам как енергиите, които се опитвам да направлявам, отиват към оркестъра и той ги изпраща към публиката, а от нея идва енергия, която насърчава оркестъра и т.н. Това е някакъв обмен на енергии. Ако няма публика, не се получава. Даже съм забелязал, че ако има доста празни места, някак си енергията спира... Така че е хубаво да има много хора по концертите - тогава флуидите, или както искате ги назовете, текат с пълна сила.
Различна ли е енергията на публиката по света?
Аз не мога да я различа, не съм забелязал разлика.
Как изглежда един ваш редови ден?
Аз имам тоя проблем, че не обичам много-много спокойните дни. Още не съм намерил пълния баланс, за да се отпусна. Предпочитам да работя и да се занимаван с нещо, свързано с музиката.
Продължавате ли да намирате време за пилотиране?
Естествено. Този месец - не толкова, заради пътуването ми до България, но преди да дойда тук, летях и с хеликоптер, и със самолет. Опитвам се да се поддържам уменията си за пилотиране и с двете, защото това е различна техника.
Даже скоро изпълних една своя отдавнашна мечта – да отида с хеликоптер на работа в Калифорния. И успях. За една репетиция с Младежкия оркестър ми позволиха да се приземя на поляната пред залата. Издирижирах репетицията, след което се прибрах с хеликоптера. Това е по изключение, всеки ден няма как да стане... Ако ми разрешат винаги да кацам върху сградата, където ми е репетицията – тогава ще знам, че наистина съм достигнал върха .
Срещнахте ли вече голямата любов?
Работя над въпроса непрекъснато, всекидневно...