Лалка ПАВЛОВА
Има книги, които ни „грабват“ още с прочитането на заглавията им, защото акцентуват важна и силна за нас емоция, географски район, тема или нова гледна точка за интерпретация на някоя сфера от човешкото ни битие. И новият сборник с разкази на философа-белетрист Мюмюн Тахир събужда интереса на читателската аудитория с необичайния си паратекст, подсказвайки, че ни предстои среща с писател-мислител, който чрез словесните си картини и вписаните в тях герои и сюжети ще ни накара да се опитаме да преодолеем границата между земно-човешкото и небесното, за да ни приобщи към своята гледна точка за вселенския смисъл на нашето съществуване.
Казват, че всяка книга е част от биографията на автора си. В този сборник с разкази читателят ще открие един нов Мюмюн Тахир – философски помъдрял, значително по-лиричен в интерпретациите на отделните сюжети и образи, с по-изострен усет за красотата в естетически и етичен смисъл, дори когато говори с тъга за отлитащото житейско време или за нечия раняваща човешка болка. Те демонстрират умението на твореца „да извади“ нещо ново от човека, нещо, за съществуването на което не сме подозирали, дори и самият той сякаш до сега не е знаел, че носи у себе си като възможност. Разказите в сборника имат свой „характер“, свой собствен аромат и мелодия, която не може да бъде сбъркана с ничия друга – те са разпознаваеми по стилистиката си, по начина на композиране и поднасяне на сюжета, по спецификата на образите и художествените детайли, в които са вписани. В тях е кодирано нещо от величието на Твореца, който е белязал света със знака на безсмъртието.
Героите на Мюмюн Тахир носят в себе си корени, семена и плодове от легендите за Родопа планина – затова всичко е извисено и красиво, завладяващо и покоряващо както с човешките си драми, така и със силата на духа и волята, с които ги надмогват. Книгата интерпретира широк кръг от теми – за труда и себеотдаването му, за любовта и човешките взаимоотношения, за „дефицитите“ на миналото и сегашността, за границите между хората, държавите и ценностите им, за хуманните „липси“ в българската политика. Писателят умело е съчетал в текстовете си различни белетристични техники, поставил ги е под знака на един ярък и интригуващ повествователен глас, който вербализира пренесените през времето нравствени ценности и превръща героите му в неделима частица от величието и романтиката на тази планина. Роден и израснал в суровата ѝ прегръдка, той познава до болка нейните жители и всекидневието им, което иска с безличната си повторяемост да отнеме „лицето“ на човека, да го лиши от неговата индивидуална идентичност, да го затвори в тясната рамка на бита, дома, семейството, борбата за хляба… Но не успява! Всеки от героите му мълчаливо и упорито гради своя житейски подвиг като част от общността на съселяните си, без да загуби своето лично „Аз“, своята лична чест и човешко достойнство.
В начина на вербализиране на отделните сюжети Мюмюн Тахир преплита техниките на различен тип разказване – най-често повествованието се води от първо лице, превръщащо и него в своеобразен герой-очевидец, който поставя акцент върху психологическите аспекти на изживяванията на героите си, на възприятията и оценките на другите за случващото се, на техните възгледи за света и човешките взаимоотношения; макар и по-рядко – от трето лице като всезнаещ разказвач, познаващ не само живота на своите селски персонажи, но и градското битие, и за разлика от тях притежаващ широкия поглед на образован човек, който може да сравнява събития, случки, герои както от света на литературата, така и от историята и политиката. Тези своеобразни „преливания“ на подходи и повествователни гласове обогатяват художествената реализация на избрания сюжет и събуждат у ерудирания читател подходящи асоциации – такива са позоваванията, свързани с творчеството на Йордан Йовков, Николай Лилиев, Виктор Пелевин, Щилер на Макс Фриш, Медният конник на Ал С. Пушкин, Ейбрахам Линкълн, Ибн Фалдан и мнозина други.