Румяна Таслакова и този път предложи една вълнуваща интимна среща с творец, който едновременно респектира и сближава, разкрива нови пространства за духа и посвещава в сложния свят на идеите и емоциите. Отваря вратите на поезията.
Кристин Димитрова е писател, поет и преводач. Автор е на много книги с поезия и белетристика, както и на сценарии: „Козел“, по текстове на Йордан Радичков и в съавторство с режисьора Георги Дюлгеров (2006), „Етиен“, по идея на едноименния ѝ разказ, в съавторство с режисьорката Светла Цоцоркова (2007).
Нейните книги, сред които стихосбирката „Поправка на талисмани“, романът „Сабазий“ и сборниците с разкази „Тайният път на мастилото“ и „Като пристигнеш, обади се“, са сред големите събития в модерната българска литература.“
Носител е на множество литературни награди, сред които „Христо Г. Данов“, „Перото“, „Иван Николов“, „Иван Пейчев“.
Литературният критик и писател МИТКО НОВКОВ представи прозата и поезията на КРИСТИН ДИМИТРОВА.
Митко Новков:
„Аз я открих от една книга със страхотно заглавие, едно от заглавията, които са така най-добре въобразени и измислени в българската поезия през 90-те години – „13-то дете на Яков“. Както можете да си представите и помислите, 13-то дете на Яков е дъщеря. Ако започна с поезията на Кристин Димитрова, тя има парадоксално поетическо мислене, което преобръща гледните точки, дава ни съвсем различен окуляр към онова, което мислим. Винаги има едно връзване на нещата и в рамките на това връзване онова, което е от ляво, става от дясно, а това, което е от дясно, става от ляво. За да се обоснова, ще посоча едно стихотворение, което не мога да рецитирам, но ще го разкажа. Кристин пише: Има едно поверие, че ако запали човек, поет от свещ цигара, умира един моряк. Ако един моряк запали цигара от свещ, умира един поет.
Точно в поезията си тя е абсолютно неочаквана, абсолютно изненадваща. Мисля, че тук работи нейният научен статус, ако мога така да го нарека, тя е преподавател в катедрата английска филология, превежда сериозни поети, сега последният е Филип Ларкин заедно с Георги Пашов. Един от любимите ми преводи е на Луис Карол: „На лов за снарк“. Целият тоя парадоксизъм, ако мога да използвам такъв нелогизъм, цялото това преобръщане на нещата, е по някакъв начин свързано с английската поезия, където също има много такива моменти, но Кристин си е много оригинален, много силен и много точен поет. В едно от интервютата си тя казва нещо, което ме разтърси. Знаете, Владо Трендафилов е един прекрасен литературен наблюдател, критик, анализатор, пишещ човек. Тя казва в това интервю, че всъщност каквото напише и дълго се чуди дали да го даде на Владо, но все пак се престрашава и чака с трепет и с тупкащо сърце какво ще каже Владо за написаното от нея. За нейно щастие – цитирам я – той винаги казва, че е добре.
В нейните стихове не може да намериш някоя дума от разговорния език, която всички я знаят, трябва да измислиш нещо ново, както тя непрекъснато измисля нещо ново и изненадващо, което те хвърля горе на черешата, та поне от малко да стигнеш до същината, сърцевината на нейното поетическо мислене и поетическо перо. В поезията си тя разказва всекидневни неща, съвсем лесни и разбираеми, те са полкова обикновени и ясни уж за всекиго и в един момент това обикновение, както ти обикновено крачиш по улицата.. и тя казва, става чудо. И обикновението става необикновено. Това е нейната поезия, ако мога да го кажа с едно изречение: Нейната поезия прави чудеса от тези всекидневно, банални, тривиални, клиширани неща. Самата тя е чудесен поет и самата ѝ поезия е чудесна.“
Кристин Димитрова:
„Като дете мислех, че ще стана художничка. И като рисуваме в клас и всеки рисува и се мъчи, а на мен ми е едно такова лесно и си казвам, пак ще го направя. Мисля, че това е периодът, в който най-много съм се възхищавала на себе си, защото в рамките на класа – така ми се струваше – че най-добре ми се получава. В един момент тази дарба се сви, излиня дарбицата, ако е имало някаква такава, изчезна, защото нещо друго започна да ме интересува. Остана ми само една мисъл, дали някой път няма отново да се разрисувам. Не, не! Изчезна. Край.“
„Едни неща се променят, други-не“
Митко Новков:
„Да преминем към белетристиката ѝ, към разказите, които са винаги по някакъв начин една възстановка, едно потъване навътре в себе си, в живота, в съществуванието, в екзистенцията, във всичко, за да се изяви, изкаже нещо изключително важно: Че не можем без памет! Че загубим ли паметта си, губим всичко и по някакъв начин се превръщаме в семчица от глухарчета, които се носят по въздуха. Единствената възможност да ги бъде и да ги има, е някъде да заседнат и от там насетне да се роди новото глухарче. Да възстановят паметта на глухарчето. Това са разказите на Кристин. Тя описва и разказва това с лекота, с леснота и отново през онези обикновени неща, които ни заобикалят отвсякъде и които ние по някакъв начин не успяваме или пък нямаме сетивата да забележим. Точно тия сетива, които има тя като пишещ човек, който може да преобърне в слово, в думи, в разказ – онова, които вижда окото. Ако търсим онзи сетивен орган, който е най-често срещан, това е точно окото на Кристин. Това личи в белетристиката, личи и в последния ѝ роман, където има един герой Лазар, който вижда, среща се с най-различни хора. В хода на това виждане, сещане, преживява различни приключения, премеждия, за да се открие не като този, който е бил дотогава, а един съвсем друг. Метафората с Лазар е ясна. Тя го казва само веднъж в книгата, но всъщност неговото първо име не е Лазар, а е Емин. Емин на турски означава човек, на когото може да разчиташ, може да се опреш. А на арменски означава честен човек. Този преход в романа ѝ е точно такъв: от Лазар, който е мъртъв там някъде в Западна Европа и се връща, защото се е заврял там и живее едно съществувание, което е полусъществувание или дори несъществувание, носи се по течението, дори не се носи – то е като онези боклуци, които не могат да тръгнат, а се блъскат в брега и се събират там. Но той се откъсва. И откъсналият се Лазар става Емин, този на когото може да се опреш, и Емин-този, който е честен. Като говорих за окото като нейно сетиво, се сетих, че реално погледнато, това е Кристин. Тя е необятна, неразказваема, неописуема и недостижима…
В никакъв случай не искам да пропусна книгата ѝ за Каро. Аз от Таро нещо не разбирам, тя ще разкаже повече. Само съм гледал картите и описанията, упътванията. И една книга, която аз наистина много харесвам и с която тя стана вече доктор, за „Ефирни песни и тайни служби“. Тя е преглед на българското присъствие в англоезичната преса. За тази нейна книга, която е страхотна и изключителна, сме правили радиопредаване, за да разкажем по какъв начин българите биват видяни с английски очи. Не е много приятно, но пък ние си знаем, че сме готини и си знаем, че си имаме прекрасни поети. Аз особено знам, че един от тези прекрасни поети, прекрасни автори и прекрасни хора, седи отдясно на мен и се казва Кристин Димитрова.“
„По време на пътуването“
Във влака
една унгарка
без предни зъби
ми разказваше
как две от трите й
деца умрели,
а най-големият син
сега е в Америка –
ето ги снимките,
тука е той
тука е той с жена му.
Тя пушеше български цигари,
или по-точно една много
дълга цигара от Будапеща
до Букурещ, и каза така:
Вече нямам
за какво да живея.
Каза го просто,
ясно, равно,
с достойнството
на беззъбия.
Кристин Димитрова е родена през 1963 г. в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където работи като старши асистент в катедра „Чужди езици“. През периода 2004-2006 г. е редактор в седмичната притурка за изкуство и култура на в. „Труд“ – „Арт Труд“.
Автор е на много книги с поезия и белетристика, както и на сценарии: „Козел“, по текстове на Йордан Радичков и в съавторство с режисьора Георги Дюлгеров (2006), „Етиен“, по идея на едноименния ѝ разказ, в съавторство с режисьорката Светла Цоцоркова (2007). Кристин Димитрова е съставител и преводач на книга с избрани стихове на Джон Дън, „Анаграмата“ (1999). Носител е на наградите на в. „Труд“ за поезия (1996); награда за поезия на в. „Век 21“ (1997); „Златната метафора“ на изд. „Аб“ (1997); „Иван Николов“ на изд. Жанет-45 (1997); втора награда за отборно участие в Олимпиада за поетичен пърформанс, Стокхолм, организирана от IOPP (1998); трета награда за фантастичен разказ „Аргус“ (2001); награда за разказ на в. Труд (2003); награда на Сдружение на български писатели за поезия (2003). Като редактор на „Арт Труд“ получава отличие на Асоциация Българска книга – „Рицар на книгата“ за „журналисти с най-голям принос при отразяване на издателския бизнес в България“ (2006), а като преводач – наградата на Съюза на българските преводачи в раздел поезия за превода ѝ на Джон Дън (2004). През 2006 г. печели анонимен национален конкурс на изд. „Инк“ за писане на роман като част от международната програма „Митовете“ на шотландското издателство Canongate. Резултатът е „Сабазий“. През 2006 г. сценарият „Козел” е отличен на първо място на конкурса за нови игрални филми на Националната художествена комисия.
Източник: obache.bg