След края на Първата световна война България е изправена пред мащабна бежанска криза. На 13 ноември 1920 г. 19-ото Обикновено народно събрание приема Закон за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им – опит държавата да даде правна и икономическа рамка на настаняването на хората, пристигнали в страната след войните.
Законът е обнародван в „Държавен вестник“, бр. 214 от 21 декември 1920 г. Според данни, цитирани от Българската телеграфна агенция, извън пределите на България остават около 1 339 000 българи при население на страната от приблизително 4 500 000 души. Това се равнява на 29,7 процента от българското население и общности извън териториалните граници на царството.
До 120 декара земя според района
Основната мярка в закона е предоставянето на земя. В зависимост от икономическото и семейното положение на бежанеца държавата може да даде ниви, градини, лозя и ливади до 50 декара в полските райони, 80 декара в полупланинските и 120 декара в планинските.
Размерът не е автоматичен, а зависи и от наличната земя, вида на населеното място и възможността новозаселилите се да изградят устойчив поминък. Така законът съчетава настаняването с идеята бежанците да бъдат включени в селскостопанския и занаятчийския живот на страната.
Кредити за дом, добитък и инвентар
Наред със земята са предвидени парцели, строителни материали и средства за изграждане на жилищни и стопански сгради. Българската земеделска банка може да отпуска безлихвени кредити до 20 000 лева. Парите са предназначени за строителство, закупуване на добитък и посеви, както и за селскостопански и занаятчийски инвентар.
Държавата поема и разходите за медицинска помощ. Безплатно е предвидено да бъде и транспортирането на бежанците и тяхната покъщнина по линиите на държавните железници до определеното място за заселване.
Закон в условията на следвоенна криза
Мерките са приети в момент, когато България няма достатъчен вътрешен ресурс за мащабно подпомагане на бедстващите семейства. След войната страната поема голям поток от хора от райони, останали извън държавните граници, а икономиката е отслабена от военните разходи, загубите и следвоенните ограничения.
С приемането на закона бежанският въпрос се превръща не само в хуманитарна, но и в държавна задача – да бъдат осигурени земя, жилище, средства за работа и възможност за трайно заселване. Законът от 1920 г. поставя основата на последвалата политика за настаняване и селскостопанско включване на бежанците.
Източници: bta.bg