Историята на прогреса е история на човечеството, което постепенно изтръгва съдбата си от боговете и я взема в свои ръце. Същевременно това е и процес на нарастващо господство над природата. Концепцията за „господство“ над природата кара много хора да настръхват. Приемливата идея днес е да живеем в „хармония“ с природата, пише Джейсън Крауфорд за Bigthink.
Природозащитникът Алдо Леополд призовава през 1949 г. за „хармония между хората и земята“. Досега фразата се е превърнала в екологично клише. ООН възхвалява тази „хармония“ в своята основополагаща Световна харта за природата от 1982 г.
Тази визията за хармония се основава на романтичния възглед за природата като любяща майка, която ни осигурява храна, дом и ни защитава. В изявления за „Международния ден на Майката Земя“ ООН нарече Майката Земя „източникът на целия живот и храна“ и предупреди човечеството като нейно „престъпно дете“ да възстанови отношенията си с нея.
Грийнпийс рисува подобна картина: една от техните статии гласи, че „имаме нужда природата да прави това, което прави най-добре: да поддържа живота, на който дава дом“.
Идеалът за „хармония“ с природата често се излага в повърхностно хуманистични термини, въз основа на предпоставката, че „благосъстоянието на човечеството произтича от благосъстоянието на Земята. Но на практика това се превръща в призив за намаляване на човешката намеса, да ограничим въздействието, да отстъпим контрола. Намалете, откажете се, отстъпете. ООН призова за „намалено потребление на нови материални ресурси“ и „намален отпечатък върху околната среда“.
Привърженикът на „отстъплението“ Джейсън Хикел казва, че целта е "да се намали мащаба на материалната производителност на икономиката". Наистина, често използвана формула в науката за околната среда е „IPAT“: въздействие = хора × изобилие × технология. Намаляването на въздействието според това определение означава по-малко население, използващо по-малко технологии.
Но забавянето на растежа и ограничаването на развитието не означава живот в хармония с природата. Това е отстъпление в битката с природата, капитулиране пред нейните неразумни изисквания. За да живеем наистина в хармония с природата, първо трябва да разсеем тази романтична визия за нея. За да обичаме и уважаваме природата, трябва ясно да я видим точно такава, каквато е.
Природата всъщност не е любяща майка. Тя е крайно безразлична към човешките нужди. Дава ни слънце, но също така горещи вълни и суша, дъжд, но и наводнение, буйни прерии, но също и пустини и блата.
Неопитомената природа е страховита и е била разглеждана по този начин през по-голямата част от историята. Романтичният поглед към природата е модерен лукс, породен от технологии и урбанизация. Екологичният писател Ема Марис казва:
В цялата западна история на пустинята се гледа като на източник както на неизчерпаеми ресурси, така и на истинска опасност... Много европейски колонизатори предпочитаха градове и полета, където нещата бяха напълно по-безопасни, и смятаха, че напредъкът се развива, когато земята, претендирана за цивилизация, се разширява и дивата природа се свива. Едва когато обществата достигнаха малко безопасност, просперитет и свободно време, природата в най-дивия си аспект започна да изглежда доста романтична.
Удобно в нашите домове с контролиран климат и на нашите поддържани тревни площи, ние можем лесно да забравим опасностите на природата, но онези, които са били в истински досег със земята само преди няколко поколения, не са могли. Поетът Робърт Сървис ги описва в „Законът на Юкон“, който той написва с гласа на самата природа.
Освен това природата не е хармонична. „Хармония“ означава „съгласие“. Но природата е пълна с раздори и конфликти. Всеки организъм на планетата се състезава за ресурси. Различните видове буквално се изяждат един друг живи и нахлуват в телата си, за да ги експлоатират. Членовете на един и същи вид се борят за господство и партньори, дори със собствените си роднини. Възрастен мъжки тигър, ако попадне на малки, които не са негови, ще ги убие и след това ще се чифтосва с майката. Черният орел, когато се излюпи, ще изкълве по-слабия си събрат до смърт.
Този конфликт е присъщ на нерационалната природа. Селективният натиск на еволюцията създава организми, които безмилостно се конкурират и доминират над всичко, което се изпречи на пътя на тяхното оцеляване и възпроизводство. Природата може за известно време да е в „баланс“ – както ражданията са балансирани с ужасни смъртни случаи, а хищниците – с плячка – но тя никога не е в „хармония“.
Само човешката рационалност ни е позволила бавно да надскочим вечната война и да достигнем някакво подобие на мир и сътрудничество. Само човешката рационалност има надежда да създаде хармония.
Но тази хармония изисква способността да се ангажираме със споразумения и да спазваме нормите. Не е възможно да се постигне съгласие със сляпата, неразумна природа. Единственият начин наистина да живеем в хармония с природата - да намерим съгласие или съгласие с нея - е едностранно: да подредим нейните части и да насочим нейните сили така, че да поддържат най-добре човешкия живот. Природата абсолютно налага своите неизменни закони, които ние пренебрегваме на свой риск, но няма причина да се примиряваме със случайната конфигурация на материята и енергията, която ни дава. Използвайки първото, можем да контролираме второто.
Бейкън каза, че за да командваме природата, трябва да ѝ се подчиняваме. В същия дух можем да кажем, че за да живеем в хармония с природата, трябва да я владеем.
Да овладееш природата не означава да злоупотребяваш или да прахосваш ресурсите ѝ. Това не е призив да изхвърлим планетата на боклука или да я асфалтираме за паркинг. Природата е безкрайно ценна. Заслужава нашата любов и уважение, трябва да се грижим за нея и да я защитаваме. Но можем да си представим стойността на природата изцяло в човешки план.
Първо, еколозите са прави, че човешкият разцвет зависи от околната среда. Почвата, реките, горите поддържат нашия живот и благополучие. Стюарт Бранд казва, че трябва да „мислим за екосистемните услуги като инфраструктура. Мостът е инфраструктура, както и реката под него. … Радиочестотният спектър е инфраструктура, както и непокътнатият озонов слой. Ние трябва да поддържаме естествената инфраструктура усърдно, както бихме направили канализация или електрическа мрежа. И трябва да имаме предвид, че природата е сложна система, чието поведение е трудно да се предвиди или контролира. Но няма причина да считаме първоначалното, „девствено“ състояние на природата за идеал или да минимизираме нашето въздействие върху нея. Напротив, трябва да го надградим и подобрим - както правим, когато разчистваме полета, драгираме реки или контролираме животинските популации."
Трябва да се върнем към големите геоложки инженерни проекти като канали, язовири и рекултивация на земя. Някога бяхме смело амбициозни на този фронт. Суецкият и Панамският канал разделиха континентите един от друг и съкратиха разстоянията за пътуване с хиляди мили. (Ще оцелеят ли тези проекти пред екологичния преглед или активисткия обструкционизъм днес?) Голяма част от земята в големите крайбрежни градове, включително Ню Йорк, Сан Франциско и Бостън беше възстановена от океана. Технологът Кейси Хандмър наскоро предложи да се съживи Солтън Си и да се елиминира сушата на река Колорадо чрез използване на слънчева енергия за обезсоляване на вода, произхождаща от Мексиканския залив. Независимо дали този план трябва да бъде приет или не, той представлява мащабът, в който трябва да мислим.
Еколозите също са прави, че природата има голяма духовна стойност. Величието на планините, уединението на гората, усещането за свобода в открито море са естетически преживявания, които ни възстановяват и вдъхновяват. Но дори и да се наслаждаваме на красотата на природата, ние я контролираме.
Най-красивите места в природата са редки; откриваме ги, картографираме ги и ги изолираме в националните паркове. Ние намираме пътеки през гората, маркираме ги и ги поддържаме, надграждаме ги със стълби и парапети за комфорт и безопасност. Разчистваме къмпинги и контролираме опасни животни. Осигуряваме доставки на чиста вода. Ние съхраняваме медицински стоки наблизо. Нашата наслада от природата е изкуствено преживяване.
Ценностна система, ориентирана към човека, може също да разпознае стойност в хуманното отношение към животните. Това е психологическа стойност: ние изпитваме симпатия към животните като други живи същества и мразим да ги виждаме да страдат или да бъдат малтретирани. Ние ценим животните дотолкова, доколкото те са привлекателни, показват способност за радост и болка и не представляват заплаха за човешкия живот. Хората се интересуват повече от полярните мечки, слоновете и делфините, отколкото от змиите, скаридите или комарите.
Хуманното отношение към животните е лукс, който купуваме с технологии и богатство. Племенните ловци с готовност биха пожертвали хуманното отношение към животните за своите нужди: някои американски племена биха изгонили цяло стадо бизони от скала, създавайки купчина трупове, които да използват. Едно такова място в Монтана съдържа „до осемнадесет фута уплътнени останки от биволи. Днес, обратно, много хора плащат допълнително за яйца от свободно отглеждани пилета. В бъдеще синтетичните храни като месо, отгледано в лаборатория, могат да заменят изцяло добитъка. Но всеки комфорт, който сме готови да предоставим на животните, и всички скрупули, които имаме относно отношението към тях, се основават изцяло на нашето съчувствие към тях.
Накратко, това е потвърждение на антропоцентризма - поставяне на хората в центъра на нашия морален кодекс.
Едно движение в рамките на екологизма, известно като екомодернизъм, отхвърля романтичния възглед за природата и възприема по-ориентиран към човека подход. Тед Нордхаус и Майкъл Шеленбергер, основатели на екомодернистичния Breakthrough Institute, написаха през 2011 г., че трябва да „изоставим както тъмните малтусиански визии с нулева сума, така и идеализираните и носталгични фантазии за по-просто минало, в което хората са живели в хармония с природата.“
Екомодернизмът „предлага положителна визия за нашето екологично бъдеще, отхвърля романтичните идеи за природата като ненаучни и реакционни и възприема напреднали технологии, включително такива табу като ядрена енергия и генетично модифицирани организми, като необходими за намаляване на екологичния отпечатък на човечеството.
Но няма нужда да намаляваме нашия „екологичен отпечатък“ и няма причина, както е посочено в Екомодернисткия манифест, че „човечеството трябва да намали въздействието си върху околната среда, за да направи повече място за природата.“
Друго крило на екологичното движение изрично отхвърля антропоцентризма в полза на биоцентризма. Както обяснява биологът Дейвид Грабер, това се отнася за „онези от нас, които ценят дивата природа заради самата нея, а не заради стойността, която придава на човечеството“:
Следователно присъщата стойност на природата е различна от естетическата стойност на красив пейзаж или психологическата стойност на хуманното отношение към животните. То е изрично отделено от човешкото щастие, от всякаква ценност за човечеството.
Но самата идея за присъщата стойност на природата е непоследователна. Няма начин да ценим природата заради самата нея, защото природата не е едно нещо с цели или желания. Интересите на различни видове и различни индивиди са в постоянно напрежение. Ако оптимизираме условията за зебрата, вредим на лъва. Климатът, който е най-подходящ за чудовището Гила, е ужасен за императорския пингвин. Да повторим, природата по своята същност е пълна с раздори и конфликти.
Ако имаше някакъв стандарт за това какво е добро за природата, тогава бихме могли активно да работим за подобряването му. Ако за климата е лошо да се променя, не е ли добре климатът да се стабилизира чрез геоинженерство? Почти четиристотин учени подписаха отворено писмо, призоваващо за международно споразумение за неизползване на слънчевото геоинженерство, а обикновен експеримент с технологията, планиран в Харвард, „бе спрян след възражения от еколози и лидери на местното население.“
Ако процъфтяват биоразнообразните екосистеми, не е ли добре да създаваме нови — да речем на Марс, чрез тераформиране? Карл Сейгън пише: „Ако има живот на Марс, вярвам, че не трябва да правим нищо с Марс. Тогава Марс принадлежи на марсианците, дори ако марсианците са само микроби.” Въпреки, че тези критики обикновено се формулират като практически опасения относно конкретни вреди и разумните хора биха могли да се различават по всеки конкретен въпрос, последователната тема е: противопоставяне на човешката намеса във всякаква форма.
Ако не можем да оптимизираме от името на природата, може би трябва просто да се опитаме да поддържаме стазис. Ема Марис пише:
За много природозащитници възстановяването до предчовешка или предевропейска базова линия се разглежда като изцеление на наранена или болна природа. За други това е етично задължение. Счупихме го, затова трябва да го поправим. По този начин базовите линии … стават доброто, целта, единственото правилно състояние.
Но няма причина да се дава привилегия на конфигурацията на атомите, които просто са съществували преди хората. И това би било дълбоко неестествено. Всеки организъм променя средата си: консумира ресурси, изгражда подслон, произвежда отпадъци. Водораслите покриват морето, добитъкът пасе по ливадите, бобрите преграждат реките. Много животни копаят тунели или дупки или изграждат гнезда или кошери. Кораловите рифове са променили значително морската среда, когато са се образували преди стотици милиони години. Може би най-голямата промяна в околната среда в историята на Земята е Голямото събитие на кислород преди около два милиарда години, причинено от цианобактерии. (Поради масовото измиране на анаеробни организми, което вероятно е последвало, то е известно още като Кислородния Холокост.
Хората променят нашата среда като всеки друг вид, просто го правим по-успешно и в по-голям мащаб. И за разлика от цианобактериите, когато променим състава на атмосферата, имаме потенциала да знаем какво правим и да смекчим всякакви вредни ефекти. Но като всички организми, модифицирането на нашата среда е начинът, по който живеем. Да го ограничиш означава да ограничиш човешкия живот. Да ограничиш нас, а не другите животни, означава да отделиш хората за наказание и унижение.
Какво в крайна сметка е „природата“? Птиче гнездо или мравуняк е естествено; кооперация на два етажа е неестествена. Шимпанзето да счупи орех с камък е естествено; човек да използва лешникотрошачка е неестествено. Ако една река промени курса си, защото ерозира бреговете си и ги прелива, това е естествено; ако промени курса си, защото хората са изкопали канал, това е неестествено. Ако бреговете му ерозират и хората изграждат дига, за да го спрат да променя курса си, това също е неестествено. Глобалното затопляне е естествено, ако е причинено от междуледников период, но е неестествено, ако е причинено от промишлен CO2. Глобалното охлаждане е естествено, ако е причинено от стратосферното инжектиране на серен диоксид от вулкани, но е неестествено, ако е причинено от стратосферното инжектиране на серен диоксид от балони.
Единственото съгласувано определение на „природата“ тук е: отричането на човечеството. Липсата на човешка свобода на действие. Природата е всичко, което не сме ние, всичко, което не сме избрали да правим или създаваме. Това е светът, какъвто го намерихме, както ни се случи, а не светът, който направихме.
Радикалният антропоцентризъм е крайна позиция. Мнозина ценят хуманното отношение към животните, биоразнообразието или околната среда като цяло и не се чувстват комфортно да основават всичко това на благосъстоянието на хората. Някои, от утилитарни съображения, придават фундаментална морална стойност на всички съзнателни преживявания. Други могат да възприемат християнски възглед, според който Земята не принадлежи нито на хората, нито на животните, а на Бог (който може да бъде повече или по-малко антропоцентричен в зависимост от това колко човек подчертава, че Бог дава на човека господство над Земята). Но аз заявявам моята позиция тук, за да я изясня и защото вярвам, че моята концепция за ценността на природата е единствената последователна позиция, която заслужава титлата „хуманизъм“.
В „Контролът над природата“ Джон Макфий описва търсенето на човешка свобода на действие като борбата срещу природните сили – героична или продажна, прибързана или добре посъветвана – когато човешките същества се призовават да се бият срещу земята, да вземат това, което не им е дадено, да победят унищожаващия враг, да обкръжат основата на планината Олимп, изисквайки и очаквайки предаване на боговете.
Човечеството е израснало в свят, управляван от тези богове. Сега ние самите притежаваме божествени сили. Материалният напредък ни даде тази власт и това е най-голямата похвала.