Преди 14 години България се нареди в челото на внушителна група източноевропейски страни, принудени да експериментират модния по това време чилийски пенсионен модел. Решението се взе под натиска на международните финансови институции, с активното съдействие на българското правителство и почти всички значими политически партии. Подобно на други неолиберални иновации (паричен съвет, плосък данък) експертните мрежи на пазарните фундаменталисти в България и работодателите безрезервно подкрепиха трансфера на чуждоземния прототип. Единствено синдикатите имаха възражения, но временно се примириха с наложената реформа.
Дотук нищо изненадващо! Както се посочва в анализите на МОТ, преходните икономики не случайно прегърнаха ан-блок т.нар „нова пенсионна ортодоксия”. Тя беше заложена още във Вашингтонски консенсус - пакет от политико-икономически мерки, който служеше като наръчник за икономическите трансформации в постсоциалистическите страни. Само две държави устояха на натиска на Световната банка: Словения и Чехия. Ако съдим по техните макроикономически показатели и жизнен стандарт, съпротивата им срещу рискови експерименти, препоръчвани от глобални финансови институции, е възнаградена. И словенците, и чехите още преди години успешно догониха средното европейско равнище на доходите. Българите също се придвижиха в европейската социална пирамида, но... надолу, към дъното. Днес почти половината от населението у нас живее в риск от изпадане в бедност, а над 60% от пенсионерите са обречени да живеят в мизерия. По всичко изглежда: задълго!
В икономическата наука има една максима: парите никога не се изпаряват във въздуха! Те се местят, сменят собственика и предназначението си. Ако някой губи, непременно друг печели в „свободната” надпревара за контрол върху националното богатство и неговото преразпределение.
Кои са губещите и кои –печелившите от тристълбовата пенсионна система, внедрена в България по чилийски образец? И още: има ли икономически основания сегашното коалиционно правителство (шесто поред след старта на пенсионната реформа - ако не броим служебните), да прави промени във философията и механиката на тристълбовия модел, представян години наред от официалната пропаганда като уникално българско постижение?
Изменящата се конфигурация
Ако някой се интересува какви са били намеренията и аргументите на инициаторите на експеримента с трансфера на чилийския челен опит, препоръчвам да се запознае внимателно с разработката, озаглавена „Стратегия за пенсионна реформа в България” (19.07.1999 г.). Любопитното е, че въпросният документ няма автори, нито адресат – което формално го поставя в категорията на апокрифната управленска книжнина.
Конфиденциалността е обяснима: такъв е статутът на повечето стратегии за пазарни реформи, приложени в България под диктовката на Световната банка и МВФ през първата фаза на прехода. Изглежда, че по това време такива подробности като прозрачност, подотчетност и др. не са интересували държавните институции. По-важно е било да се изпълни заръката от Вашингтон и България да се сдобие с „уникалния” патент за триколонната (както я обозначават в Стратегията) пенсионна система. Което се случва, без да се проведе широк обществен дебат за ефектите, рисковете и отговорностите, съпътстващи експеримента.
Няма го и обичайното деление: „привърженици-противници” на резкия завой към латиноамериканските пенсионни практики; на мястото на двуполюсната конфигурация се появява триполюсна такава: „администратори-потърпевши- повелители” на транспонираната в България пенсионна система. До тази тройка стоят „кучетаа-пазачи”: неолибералните експертни мрежи, щедро финансирани от Световната банка и консервативни стратегически центрове от САЩ. И така, в институционален сговор и управленска тишина , преминават първите шест години от реформата.
Докато настъпи моментът на истината. Годината е емблематична: 2008! Година първа на глобалната криза, достигнала и до България. Тогава се случва бедата, която не е предвидена нито от авторите, нито от поръчителите и ползвателите на Стратегията.
Загубите на частните пенсионни компании, на които е предоставена привилегията да менажират парите от осигурителните вноски за т.нар. втора/задължителна пенсия регистрират отрицателна доходност от над 20% (-20,15% при универсалните пенсионни фондове; -23,13% при професионалните и -24,79% при доброволните). По същото време става ясно, че първият/солидарен стълб изпада в хроничен финансов дефицит, който продължава и до днес.
Могли ли са инициаторите на българската пенсионна реформа, механично копие на чилийския модел, да калкулират кризисните сривове. Теоретично погледнато – да! Но в Стратегията няма и намек за подобна опасност. Не отправям персонален упрек, защото глобалното бедствие беше предсказано от малък кръг международно известни икономисти и социолози, които предупредиха за него 5-7 г. предварително. Предупреждение, пренебрегнато от световните политически лидери и изтълкувано погрешно от българските.
И все пак анонимните разработчици на пенсионната стратегия в България са фиксирали абсолютно точно базисното условие за оцеляване на системата: поддържане на поносимо ниско равнище на безработица и растеж на осигурителните вноски. Първата част от условието увисна след 2008 г., за което днес обвиняват Кризата; втората част е съзнателно и безпардонно пренебрегната още след 2001 г. от повелителите на реформата - управляващите политици.
Нека да припомним какви са били препоръките в стратегическия документ от 1999 г. и да ги съпоставим с решенията, взети от правителствата, дошли на власт след 2001 г.. Вместо да увеличават плавно и балансирано вноските, управляващите от НДСВ и наследилата ги „Тройна коалиция” ги намаляват систематично през периода 2002-2008 г. Така овластените държавници – и от левия, и от десния политически спектър - стават първите рушители на пазарната пенсионна реформа. И тъй като управленската некомпетентност и политическата безотговорност имат цена, някой трябва да я плати. Обичайната жертва са данъкоплатците.От техните вноски в бюджета МФ превежда за 9 години на НОИ колосалната сума от 17 милиарда лева; към нея следва да добавим трансферите, предоставяни от държавата като „трети осигурител”.
Загубите на частните пенсионно-осигурителни дружества, сривът в осигурителните вноски, хроничният финансов дефицит в НОИ и прекомерните разходи за държавния бюджет стреснаха отговорните за реформата институции. За стреса допринесе и срива в самия чилийски прототип – факт, в който се убедиха социалните партньори от България, посетили преди години пенсионната Мека. Така след 2009 г. се стигна до първата, завоалирана фаза на критики и опити за ревизия на основни постулати на транспонирания чилийски модел.
Най-напред реагираха синдикатите. От началото на кризата те са активен опонент на опитите да се запушат пробойните в пенсионната система чрез промени „на парче”. Синдикалната позиция се споделя от пряко засегнатите - настоящи и бъдещи пенсионери. Протестите във връзка с намеренията на управляващите да се промени оригиналния/вносен модел като се направи още по-пазарен, зачестиха. Реформата, стартирана през 2001 г., навлезе в задънена улица и се превърна в огнище на постоянно социално недоволство. Социалната несигурност роди политическа нестабилност – характерен белег за България през последните три години.
Днес България е пред прага на преосмисляне на потребността да се поддържа финансовата устойчивост на един по начало сгрешен пенсионен модел. Аргументите на синдикатите бяха зачетени от коалиционното правителство, дошло на власт след извънредни парламентарни избори в края на 2014 г. Един от първите актове, приети от новите управляващи, е Меморандум за разбирателство, съгласуван на бипартитен принцип: между правителството и синдикатите. С него по всяка вероятност се поставя началото на обрат, който преди време беше обозначен от Световната банка като „реформиране на реформата”. Целесъобразността на втората колона – за втора пенсия - закрепена благодарение на административна принуда, най-после е поставена под въпрос. Консунсус на национално равнище още не е постигнат, но е факт, че твърдите защитници на чилийския пенсионен модел останаха малцинство.
България не е изключение от европейските тенденции, както внушават някои корпоративно зависими коментатори. Случващото се у нас е отглас (малко позакъснял) на пенсионната реформа от второ поколение, инициирана в няколко централноевропейски страни.
Европейският контекст
Едва ли е пресилено ако кажем, че в областта на пенсионното осигуряване ЕС показва системна непоследователност и нетипична за него предпазливост вече трето десетилетие. През 90-те години лидерите на общността и доминиращата експертна мисъл се отнесоха с повишено внимание и нескрита симпатия към завоя, който направиха група страни от Стара и Нова Европа към пазарните варианти; по-късно (след 2000 г.) Брюксел апелира за ефекивно сътрудничество и обмен на информация за предприетите експерименти, прилагайки силно формализирания Отворен метод за координация (ОМК). Икономическата и демографската криза (т.нар. застаряване на населението, галопиращо в континента) принудиха ЕК след 2010 г. да излезе с две стратегически разработки: Бяла и Зелена книга. Както отбелязват обаче някои анализатори, позицията на Брюксел и след тези инициативи остава по-скоро ре-активна, ограничаваща се в отправяне на меки препоръки и предоставяне на грантове за сравнителни изследвания.
Подчертавам тази особеност, защото в България при всяко подновяване на дебата за промените в социалноосигурителното законодателство (най-вече за повишаване на пенсионната възраст), представители на изпълнителната власт и депутати често се позовават на някакви императивни клаузи, формулирани от ЕК и задължителни за страните, членове на общността. Което е дълбоко невярно. Брюкселските стратези не случайно са оставили горещия картоф „пенсионна реформа” в ръцете на националните правителства: първо, защото знаят, че универсална рецепта няма; второ, защото отрано са разбрали, че е по-добре да не се месят в онези сегменти на социалната политика, в които финансовите интереси на корпоративните играчи и данъкоплатците остро се сблъскват, предизвиквайки политически сътресения.
Като резултат днес пенсионната карта на ЕС представлява пъста смесица от доминиращо солидарни, развити капиталови и хибридни модели. В микса от конкуриращи се национални и регионални модификации е трудно да се забележи някаква закономерност, да се открои логиката на промените, да се формулират трайни тенденции.
Къде е България в европейския пенсионен конгломерат? Поставят ни отделна категория държави - всичките от Нова Европа, до една форсирано възприели чилийския модел през периода 2001-2010 г. Българската специфика ясно личи от типологията поместена в публикацията на ЕК от 2010 г „Частни пенсионни схеми: тяхната роля за адекватни и устойчиви пенсии”( Брошурата е преведена и на български език и може да се намери на следния адрес: http://ec.europa.eu/social/publications)
В информационната брошура на ЕК, България е причислена към т.нар. трета категория държави, които : » наскоро са преструктурирали своите държавни системи, така че да включват стълб на задължително капиталопокривни частни пенсионни схеми и финансира същите чрез пренасочване на части от общите пенсионни вноски извън разходопокривната схема. В повечето от тези държави значителни части от бъдещата адекватност на пенсиите е определена да се основава на тези схеми, които се очаква да допринесат за избягване на бедността, както и да осигурят адекватна замяна на дохода»(край на цитата);
Кои са наши „съотборници” ? Твърди - още седем държави: Естония, Латвия, Литва, Унгария, Полша, Румъния, Словакия. В групата е включена и Швеция, но според европейската типология тя членува приоритетно в още един отбор - на държави като Дания, Ирландия, Холандия и Англия При тях капиталопокривните схеми са още „в развитие”, а грижата за адекватността на пенсиите и противодействието на пенсионерската бедност остава първостепенен обществен ангажимент.
Подчертавам тези факти, за да оспоря пропагандната теза, с която атакуват пазарните фундаменталисти у нас години наред: пенсионните практики в България се движели по траекторията на Швеция, Дания, Англия и прочее проспериращи европейски държави. Истината е друга! Ние продължаваме да сме там, където преди 15 години са ни посъветвали да се приземим надзорниците от Световната банка: в ареала на неолибералните държави от постсъветската зона.
Само че и техните редици взеха да оредяват. Унгария (след 2010 г.) и Полша (след 2012 г.) решиха да трансформират втория/задължителен пенсионен стълб и да прихвърят част от ресурса към държавното осигуряване (с повече или по-малко гъвкави варианти за избор на осигурените лица). Което предизвика истински шок!
Неолибералните кръгове в ЕС надигнаха вой; в САЩ консервативни коментатори изпаднаха в истерия . „Форбс” окачестви промените в Унгария и Полша като популизъм и заподозря не друг, а правоверния либерал Доналд Туск в опит за национализация на частни капитали. Подобни съмнения бяха изказани и по отношение на България, след като фамозният Дянков изрече през 2010 г. една еретична приказка: държавата възнамерявала да сложи ръка върху партидите на осигурените в УПФ ( Влиятелното издание EurActive незабавно определи сигналите, идващи от България и Унгария, като” пълна изненада за ЕК”).
Днес главният заподозрян в изневяра на неолибералната доктрина е унгарският премиер Виктор Орбан; всеки опит в Източна Европа да се реформира капиталовият, доста проблематичен стълб, е квалифициран от пазарните фундаменталисти като „орбанизация” на пенсионната система.
Българският случай: чий пример следваме?
Би било некоректно тандемът „Борисов-Горанов” механично да се причислява към идейните последователи на унгарската пенсионна реформа. Виктор Орбан не допусна публичен дебат по инициативата на неговата партия за ревизия на чилийския модел. Нещо повече, той се позова на подкрепата на избирателите , промени първоначалната си позиция за балансирани промени и наложи директно прехвърляне на индивидуалните партиди към държавния сегмент (което отново стана повод за обвинения в национализация - подобно на първите упреци, които получиха през декември 2014 г. управляващите и в България). За разлика от унгарската ФИДЕС, водещата дясна партия ГЕРБ, осигурила си подкрепата на синдикатите, не затвори страницата след приемане на промените в КСО. Обратно, насърчи дискусиите и сама започна да предлага варианти за ревизия на пенсионния модел. Определи и тримесечен срок за приключване на обсъжданията; пренесе ги в НС, където за първи път от много време наблюдавахме публично изслушване на администраторите на пенсионните институции, на органите за финансов надзор, на опозиционните партии и движения.
Самият Виктор Орбан не претендира да е учител на българските политици; нека да припомним факта, че преди три години, бидейки на посещение в София, унгарският премиер заяви, че е впечатлен от българския опит във фискалната реформа; непосредствено след това, Орбан въведе плоския данък в своята държава. Полският вариант също е интересен за българските реформатори. Още повече, че експремиерът Доналд Туск днес е всепризнат капацитет по антикризисни стратегии в европейски мащаб.
Отчитайки тези обстоятелства, не бива да се изненадваме, че опитите на пазарните фундаменталисти в България да прехвърлят спора върху идеологическа плоскост ( обвинявайки коалиционния кабинет, предвождан от ГЕРБ, че отварял война срещу частния капитал). Това твърдение не се възприе насериозно в страната и чужбина. По-убедителна е хипотезата, че внезапният обрат в оценките на лидери и експерти от ГЕРБ за надеждността на капиталовия пенсионен стълб е плод на извлечени поуки от фалита на системната банка КТБ; както и на появилите се сигнали за нарушения в правилата за менажиране на пенсионните пари, допуснати от част от 10-те частни компании.
Днес темата за доходността на пенсионно осигурителните фондове, за обявената и фактическата цена за тяхното администриране, и особено- за крайната /реална доходност за осигуряващите се граждани, зае централно място в публичните спорове. Да се надяваме, че е за добро!
Следете парите: кой какво печели и губи от капиталовите схеми?
Да се върнем към Стратегията за реформи, приета през 1999 г. В нея изрично е записано, че се преследват четири основни цели:
1. Повишаване на общото равнище на пенсионната защита с оглед осигуряване на по-добро материално състояние на сегашните и бъдещите пенсионери;
2. Постигане на по-голяма социална справедливост в пенсионното осигуряване;
3. Финансово стабилизиране на системата в средносрочен и дългосрочен план;
4. Обогатяване на архитектурата на системата за пенсионно осигуряване като се премине от едноколонна към триколонна система и се разнообразят формите за пенсионно осигуряване.
Днес, 15 години по-късно е пределно ясно, че първите три цели не са изпълнени. Обратно - те са провалени! Следователно, реформата е прокарана единствено заради т.нар. обогатяване на институционалната архитектура. Сиреч – в интерес на частните капиталови дружества, управляващи втората и третата колона!
Разбира се, подобен извод би бил пресилен. Смекчаващи вината и отговорността на инициаторите на реформата са безобразните намеси на политиците; както и тежките поражения от кризата. Но това не изменя факта, че загубите се понасят от българското общество, което е допуснало да му пробутат калпав реформаторски инструмент. Чилийският прототип, приложен на българска земя, не подобри пенсионната защита, не внесе повече социална справедливост, нито укрепи финансово пенсионната система. Разбира се, пари в нея продължават да постъпват – всеки месец и всяка година. В резултат на преразпределението на вноските в полза на капиталовите дружества, последните са акумулирали за 12 години над 8 милиарда лева, което е 10 % от БВП (доста над равнищата, характерни дори за богатите европейски страни). Няма точни данни обаче колко от брутната сума на постъпленията е налична към настоящия момент, т.е. какъв е нетният доход в капиталопокривния сегмент.
Тук се налага да внесем две съществени терминологични уточнения: а/предложението на правителството от декември 2014 г. за избор на пенсионен фонд, отнасящ се за задължителните вноски, не е акт на национализация на частни активи (както твърди неолибералната пропаганда), а стъпка към социализация на пенсионото осигуряване. Разбира се, това ще се случи ако предстоящата трансформация се осъществи по добре обмислен и легитимен начин; б/ корекцията, която се внася в разпределителния механизъм, не ни връща в миналото, към държавния социализъм (друг идеологически аргумент, издигнат от неолибералните говорители) .
По-скоро става дума за следното: соцрежимът без колебание в продължение на четири десетилетия прилагаше административна принуда в пенсионното и здравно осигуряване. Същият тип принуда стана основополагащ принцип и след като социкономиката беше заменена от пазара, а българската пенсионна система тръгна по стъпките на чилийската; така я караме вече 12 години. Логичен е въпросът: що за пазар е този, който се опира на административен акт, задължаваш всеки българин, роден след 1959 г., да внася 5% от осигурителните вноски във фонд, управляван от капиталово базирани структури! Щом ползват принуда и чужди услуги без заплащане (от НАП), управляващите капиталови дружества са приели да работят не като пазарни агенти, а като привилигеровани констелации от държавно-социалистически тип. Следователно, поправката „Горанов” е стъпка към свободен, пазарно ориентиран избор.
Защо все пак навремето инициаторите –автори и лобисти- на Стратегията за пенсионни реформи в България са направили един странен идеологически компромис? Ами защото парите нямат цвят и мирис. Печалбите, генерирани в осигурителния сегмент на капиталовите пазари, са не само монополно високи; те –дотук- са били държавно гарантирани.
Давам си сметка, че тези твърдения ще бъдат оспорени. Затова нека да преминем към езика на числата. По-конкретно, да се опитаме да проследим кой колко пари прибира или губи от пенсионната капиталова игра? Най-спорните въпроси са два: за доходността и за таксите.
Чия доходност? Според председателя на бюджетната комисия на НС Менда Стоянова, доходността на частните пенсионни дружества през 12-те години на тяхното съществуване е отрицателна. Категорично не е вярно, отговаря засегнатата страна! В специални изявления и платени публикации „картелът” от частни пенсионно-осигурителни дружества оповести данни, които показват 5,6 процента обща положителна доходност за споменатия период; и 0,4 % нетна доходност (получена след приспадане на инфлацията).
Консултациите, които направих с независими финансови експерти ме убеждават, че обявените числа са неточни. За посочения период инфлацията е била 6,3%; следователно доходността е минус 0,7% , а не плюс 0,4 %, както твърдят от частните пенсионни компании. Разликата е смущаваща; статистически справки и калкулации за акумулираната инфлация може да се направят от всеки ; спорът , илюстриран с числа, не е приключил.
Комисията за финансов надзор - органът, който би трябвало да се произнесе като арбитър от последна инстанция в този спор- КФН - мълчи по въпроса. Вярно е, че през септември м.г. Комисията е публикувала информация за състоянието на небанковия финансов сектор; в раздела за пенсионно-осигурителните капиталови дружества са дадени нейни разчети. При първо приближение става ясно, че доходността на капиталовите дружества, е положителна; само че показателят, който ползва Комисията е различен от този на частните компании. Названието, което са възприели експертите от надзора, е доста засукано: „модифицирана претеглена доходност” - без да е публично известно по каква методология се изчислява въпросният показател. На публичното изслушване в комисията на Народното събрание КФН така и не се ангажира с мнение коя от спорещите страни е права.
Тук стигаме до най-интересният момент. Благодарение на изчисленията, които оповестиха двама независими експерти: д-р Любомир Христов (Председател на УС на Института на дипломираните финансови консултанти)и Ваня Григорова (Солидарна България) се разбра какъв е ефектът от задължителните вноски по втория стълб за крайните потребители- при положение, че 40 години добросъвестно превеждат парите на УПФ. Според Л. Христов реалната доходност е отрицателна (- 2,6%); В. Григорова е още по-конкретна: тя е изчислила, че собствената й загуба от принудителното превеждане на вноските в УПФ в продължение на 13 години е 1200 лева ( Григорова включва и щетите, които инкасира заради това , че са я принудили да прави вноски във фонд, а не в банка )
Таксите: какви и за какво? Накрая, но не по значение, идва прословутият спор за цената на администрирането на УПФ. Таксите, които прибират управляващите компании са две: 5 % еднократно за всяка индивидуална осигурителна вноска;1% инвестиционна такса, налагана всяка година от престоя на осигуреното лице в даден фонд.
Наглед тук няма нищо нередно. Управляващите компании твърдят, че таксите са единствените източници за посрещане на техните разходи; и още, че пазят натрупаните пари от такси като резерв за критични ситуации (в него били събрани над 90 милиона лева); убеждават ни, че такава била практиката във всички пазарни системи. Последното обаче не е вярно, което се вижда от системния годишния преглед на равнищата на административните такси в страните на ОИСР (виж последната публикация от 2013 г.). Действителността в България е следната: почти всички частни компании са се залепили на горната допустима граница от 5% , което е 3-4 пъти над средното равнище в страните от ОИСР.
Такъв е крайният резултат от лобистката акция, която са провели бенефициентите преди години сред депутатите в парламента и висшите функционери от изпълнителната власт. И тъй като в България няма закон, който да регламентира подобни политико-икономически практики, очевидно всички ние, осигуряващите се граждани, сме жертви на нерегламентиран лобизъм. Усетили, че са разкрити, и лобистите, и поръчителите на привилегированото финансово законодателство в България вече са готови на компромис: да свалят еднократната такса под 3%.
Какъв е ефектът от другата 1 –процентната такса? Тук сме максимално улеснени от информацията, която се съдържа в цитираната по-горе публикация на ЕК от 2010 г. „Частни пенсионни схеми: тяхната роля за адекватни и устойчиви пенсии”. Ето какво се посочва в нея на страница 18: „Разликите в разходите в крайна сметка се натрупват като огромни разлики в пенсиите и обезщетенията: например годишна такса от 1 % върху активите за период от 40 години ще консумира цели 20 % от общите пенсионни вноски.
Както се казва - без коментар!
Предстои в близките седмици да научим още, доскоро публично неизвестни, факти.
Например, какво точно се крие зад оценката „ инвестиции във взаимно свързани дружества”, направена от КФН в парламента ( този факт се признава и от някои водещи УПФ, които държат да не се лепва етикет „нарушители” на всички компании). Засега е повдигната само част от информационната завеса - с изявлението на Комисията, че за 3 години е наложила 44 санкции на проверяваните компании. За какви нарушения са те и какъв е размерът на глобите, не е ясно. Но ръководството на КФН и правителството със сигурност са посветени в тайната. Следователно, и тук цъка бомба, която може да предизвика неприятен срив на доверието в УПФ (третият стълб не коментирам, поради неговата неразвитост).
Друг пример: за надеждността на професионалните/ задължителни фондове. Кой и как ще поеме отговорността за това, че те не бяха в състояние да изплащат дължимите пенсии на категорийните раотници, стартирайки в законоустановения срок? Тази отговорност е прехвърлена на НОИ. Защо? И докога у нас ще се толерира обичайната бизнес практика: „печалбите се приватизират, а загубите-социализират”?
Аргументите и статистическите данни, които ползвах по-горе, нямат за цел да злепоставят частните капиталови играчи. В интерес на истината, и първият стълб е предостатъчно разнебитен – като финансов механизъм, осигурителна база и обем на приходите. Издръжката от държавата, надвишаваща 53% от бюджета на НОИ , не може да продължи вечно. Особено при повторната, дефлационна криза, в която влезе България през 2014 г.
Вместо заключение: „черните дупки” и „белите роби”
Метафората, която ползвам, се отнася за публичните финанси. „Черните дупки” са онези пробойни, през които изтичат и се губят очакваните приходи в държавната хазна. „Белите роби” са гражданите-данъкоплатци. Те са превили врат и търпеливо понасят серия от щети, нанесени не по тяхна вина върху личните и семейни доходи.
Не виждам активна гражданска съпротива и сега, когато на светло излизат стряскащи факти за провала на тристълбовия пенсионен модел. И това при положение, че от джоба на данъкоплатците извадиха над 3,1 милиарда лева, за да получат вложителите в КТБ държавно гарантираните влогове. Още толкова обществени средства отидоха за ликвидна подкрепа на 2-3 закъсали банки (по сведение на премиера Борисов). Така че съвкупните щети от аферата КТБ, които ще се покрият от редовите данъкоплатци, според експертни разчети ще надхвърлят 10 милиарда лева. Отделно през 1996-97 година милиони „бели роби” изгубиха всичките си спестявания във фалиралите банки. Редовна практика е да не се плащат заплати за изработени поръчки с месеци и години. Всичко това води до абсурд: обедняващи работници и фалиращи работодатели крепят с вноските си една финансово ерозирала система. Другият социален полюс получи специално облекчение на солидарния дълг: вече седма година богатите българи плащат същия процент данък върху личните доходи, какъвто е при най-бедните!
Пословично мълчалива, и същевременно абсурдно разпокъсана и безпомощна в самоотбраната си, е кохортата на най-пострадалите: възрастните хора. Имам предвид останалите живи 2,2 милиона пенсионери, които инкасират една след друга тежки удари: занижени пенсии; дискриминация между стари и нови пенсионери; отказ от индексация на пенсиите; отлагане на дължимото повишаване на коефициента за изчисляване на пенсиите; психологически тормоз с периодичните напъни за увеличаване на възрастта и стажа за пенсиониране и т.н.
***
На този мрачен фон вариантите за гражданска реакция са два: търпение или бунт!
Първият тип поведение наблюдаваме вече четвърт век, което го превърна в народопсихологически феномен. И умножава редиците на „белите роби”.
Вторият вариант (успешно изпробван в Словения, Чехия, Полша, Хърватска) - граждански бунт срещу финансовите робовладелци, все се отлага!
Докога?