Доц. д.ю.н. Атанас Семов, носител на Катедра „Жан Моне” на ЕС, наскоро участва в голяма международна конференция в Тунис по актуалната тема за миграцията. Пред участващите Ерхард Бузек (бивш вицепремиер на Австрия), Адам Тайсън (директор на Дирекция „Модернизация на образованието” в ЕК), министрите на социалната политика и образованието на Тунис и над 50 професори, носители на Катедра „Жан Моне” от 20 държави, българският представител доц. Атанас Семов е изложил разсъждения за изданието „De facto legal”.
Неотдавна беше модерно да се говори за „Европа на няколко скорости”. По отношение на миграцията обаче виждаме „Европа на няколко истини”! Има различни миграции: вътрешносъюзна (от една държава членка към друга), европейска (от други европейски държави към ЕС, напр. от Косово) и дълголетната миграция от бивши колонии (Индия, Алжир и т. н.). Всичко това можем да разглеждаме като „редовна”, т. е. традиционна миграция.
Несъмнено най-болезнена днес е темата за извънредната миграция, която в наши дни залива Европа. За нея трябва ясно да се кажат поне 8 истини, които задължително следва да се разглеждат целокупно:
1. Става дума за драматичен хуманитарен проблем. Той засяга милиони бежанци, сред тях и много деца. Истински страдалци, хора, бягащи, тичащи, плуващи или пълзящи, за да спасят живота си. Пред тази човешка трагедия човечеството не може да остане безучастно!
2. Но това е и нелегална емиграция. Бежанци от Сирия или други страни, тези хора нарушават всички правила, свързани с преминаването на границите на държавите в ЕС – те не минават през граничните пунктове, не подават заявления и в огромната си част дори не носят личните си документи (важен е въпросът защо)…
3. Съществуващото законодателство на ЕС е приложимо само за редовната, традиционната миграция и е напълно безпомощно спрямо извънредната, незаконната! За нея ЕС няма никакъв правен инструментариум! Дъблин е прегазен, Шенген е разглобен…
4. Международното право за пореден път е напълно безпомощно – на границите на Европа то не съществува… Миграционната вълна – движена от ужас, глад или други мотиви – не признава суверенитет, правила, ценности…
5. Тази миграция в огромната си част е организирана най-често от престъпни групи трафиканти (в много държави по пътя, разбира се, и в България; основно с подкрепата на турските власти и най-малкото с мълчанието на някои други)!
6. По официални данни сред 1 милион влезли в Европа през 2015 г. „бежанци”, над 60% не са от Сирия и над 40% не са от държава, където има значим военен конфликт или друга непосредствена опасност, застрашаваща живота – т. е. навярно половината са просто икономически мигранти.
7. Заедно с хилядите страдалци в Европа влизат и хиляди терористи – лица, чиято единствената „работа” ще са терористични или други противозаконни актове. Нима някой се съмнява, например, че масовата сексуална агресия в Кьолн по Нова година беше организирана провокация? Нима някой не разбра предупреждението на шефа на Европол Роб Уейнрайт от 22 февруари (бел. ред.), че между 3000-5000 европейски граждани са се върнали заедно с бежанците в последната 1 година вече като обучени бойци – и това според него е „най-голямата опасност за Европа поне от десетилетие”?!
8. И най-накрая: реакцията на ЕС отново е крайно неадекватна, а знаковото изречение на канцлера Меркел „Всички сте добре дошли в Германия!” не беше нито случайно, нито обикновена грешка, нито може да остане без драматични за цяла Европа последици. Зад него стои обективната демографска картина на Европа, която се нуждае от поне 20 млн. нови работници през следващите 20 години. Стои обаче и циничният интерес на едрите работодатели, както и на чиновниците, които правят бюджета на няколко държави (със застаряващо население, пак на първо място Германия). Стои и тежката глупост на европейската, но и на националната бюрокрация. В крайна сметка стои тежко неразбиране на последиците, които масираната незаконна емиграция ще доведе…
И в резултат на тези 8 истини пред нас е деветата, политически най-важната – по въпроса за миграцията Европейският съюз не просто няма единна позиция – той е разсъюзeн! От „все по-тесен съюз между народите…”, днес той отново е по-близко до „Европа на Отечествата” на Шарл дьо Гол! Ясно го показа вечерта преди конференцията (21 февруари) не кой да е, а френският премиер-министър Манюел Валс, който (не къде да е, а в самия Берлин) остро критикува политиката на канцлера Ангела Меркел! Френските медии светкавично попитаха „Разпадна ли се френско-германският дует” и „Свърши ли маршът ръка за ръка на МеркОланд?” Впрочем, според мен, за разлика от символа „Меркози” разбирателството между Париж и Берлин днес е илюзорно или поне твърде рехаво…
Категорично ясно е и че за първи път от много време Германия не е Меркел… И че днес ЕС въобще не е само Брюксел (нито той е само „квартал на Берлин”, както свикнахме напоследък) – а и Лондон, Париж и Вишеград. Някъде в орбитите на поне 2 от тези алтернативи блуждае и София.
Какво следва от тук нататък?
Тези иначе известни факти, разгледани заедно, налагат редица остри въпроси:
1. Как водени от най-разтърсващо човешко съчувствие да помогнем на хилядите страдалци?
2. Но и каква Европа искаме: отворена за всеки когато и както поиска да я насели или Европа на правовия ред, каквато ЕС претендираше да бъде?
3. Кой и защо се нуждае от милиони мигранти от Азия и Африка в Европа? Ако е само за работна ръка (и нас от Източна Европа главно затова ни приеха, писал съм го неведнъж…) – защо в същото време така настървено се ограничава вътрешносъюзната миграция (усилията на Лондон са най-видими, но далеч не единствени)?
4. Ако е преди всичко хуманитарен въпрос – защо не се разделят бягащите за живот (истинските „бежанци”) от „бягащите за здраве” (за по-високи доходи)?
5. Ако все пак масовото преселение продължи, има ли – и възможен ли е изобщо – механизъм за възпиране на тези, които идват в Европа с трета цел (най-общо терористична)?
6. Ако е нужно (несъмнено) и възможно (надали) общо европейско решение – кой ще го вземе? И най-вече – как ще го наложи на всички 28 членуващи държави, че и на поне още 2 „транзитни” (Сърбия и Македония)?
7. В крайна сметка – защитата на суверенитета „национален егоизъм” ли е или все още (както налага чл. 4 на ДЕС) зачитането на суверенитета и националната идентичност на членуващите държави е основно задължение на ЕС (както го виждаше, поне досега, Съдът на ЕС – виж, напр., знаковите решения по делата C-208/09 Sayn-Wittgenstein от 2010 г.; C-36/02 Omega от 2004 г.; испанските дела C-222/07 UTECA от 2009 г., и C-428-434/06 UGT-RIOJA от 2008 г. и ред други)? И как трябва да се чете неговото решение по делото C-290/14 Skerdjan Celaj от м. октомври 2015 г.?
Европа вече не е „Обединена в многообразието”. Пред мигрантската вълна ЕС вече не е „правова общност”. Очевидно не е и „пространство на свобода, сигурност и правосъдие”. Някои от „общите ценности” (по чл. 2 на ДЕС) вече не са общи, други дори вече не са ценности…
Повече от очевидно е, че днешната миграция в Европа е многовековен прецедент и най-големият проблем през ХХІ век. И той изисква принципно нов подход – моделът на Моне и Шуман от 1950 г. не го предвижда, съществуващите правила и инструменти са безпомощни, а Обединена Европа по този въпрос изобщо няма.
8. Можем ли да бъдем общност от различности? Може ли да ни обединява това, че сме различни? Колко различност сме способни да поемем? И какви заплахи за идентичността ни носят някои видове различност? Ако работната ръка е „добре дошла” (освен че е спорно колко ще е „работна” и какво точно ще „изработят” някои ръце), ислямът също ли е добре дошъл в християнска Европа? А радикалният ислям?
Работната ръка струва ли си цената на кървавата ръка от „Батаклан” или похотливата такава от Кьолн?
Вървим ли от космополитност към хетерополитност? И от независимост (ХІХ век) към взаимозависимост (ХХІ век)? Нима се отказваме от разбирането, че идентичността на ЕС е зачитането на националната идентичността на всяка членуваща държава?!
И още: ако нямаме общо минало, можем ли да имаме общо бъдеще? Правото на по-добър живот основно човешко право ли е? То включва ли правото да живееш, където си поискаш? А както си поискаш?…
Всеки ли може да бяга? Както си иска ли може да бяга? Където си иска ли може да отиде? И ако днешният европейски отговор сякаш е „Да”, неизбежен е въпросът „И докога така?”
Какво ще стане, ако ги спрем? А какво ще стане, ако не ги спрем?
И как се изчислява „абсорбционният капацитет” на ЕС? А ако по някои от тези въпроси се проведе референдум – поне в някои държави от ЕС? Пък и без референдум какви отговори ще дадат предстоящите политически избори в Германия и Холандия, плебисцитът в Обединеното кралство?
Имам отговор на някои от тези въпроси. Но те чакат отговор от другиго… Несъмнено става дума за огромна драма –хиляди бягащи страдалци, но и „абсорбираща” Европа!
Навярно ключът е в ново лидерство – поне в Берлин и Париж. Но то е възможно само при ново мислене – и то от Рейкявик до Никозия.
Непременно и в София!