„Най-важната защита на правата на българите зад граница е да могат да се върнат в една независима и суверенна България.“ Това каза президентът Румен Радев, оспорвайки тезата, че уседналостта при гласуване представлява нарушаване на права. Изказването му породи много спорове. Но когато се повдига патриотичната тема, че мястото на българските граждани е в родината им, нещо убягва от общественото внимание:
Това коментира за сайта Маргиналия Светла Енчева.
Какво ще стане, ако българите в чужбина приемат сериозно тезата на Радев, че правата им са най-добре защитени тогава, когато се върнат в независимата си и суверенна родина, и действително вземат, че го направят?
На пръв поглед мисълта изглежда вдъхновяваща: цветът на нацията се завръща в България, за да помогне на страната си да стане не само независима и суверенна, а и богата и просперираща. Бизнес иновации, високи технологии, нови работни места – ето такава оптимистична картина чертае патриотичният разум.
Реалността
Ако помислим трезво обаче, картината става съвсем друга. По различни изчисления българите в чужбина са между милион и половина и над три милиона. Нека вземем най-малкото число – милион и половина. Много от тези хора обаче имат смесени семейства и деца от тях. Предполагам, че когато президентът Радев предлага да им защити правата, няма предвид да ги отдели от семействата им. Така че нека си представим, че заедно с членовете на семействата си българите в чужбина са два милиона.
И така, българите в чужбина чуват зова на своя президент, дават си сметка колко са незащитени правата им в зависимите и несуверенни страни, в които живеят, и поемат пътя обратно към родината заедно със семействата си – общо към два милиона души.
Сред тези два милиона има, безспорно, блестящи учени и изследователи, известни хора на изкуството и спортисти, специалисти по високи технологии, хора, развили успешен бизнес. Те обаче са малцинство.
Връщат се и десетки хиляди български студенти в чужбина, осъзнали, че висококачественото образование, което получават, не гарантира защита на правата им.
Голяма част от завърналите се са били наети някъде на работа – в банки, фирми, публични институции и т.н., но и на места, където се изисква по-ниска квалификация – супермаркети, сглобяване на мебели, специалисти по ВиК например, както такива, където се изисква почти никаква или никаква квалификация – работа по строежи, почистване и в селското стопанство например.
Има и немалко хора, които не са работили и са разчитали на социални помощи, или са работили на черно.
Има и такива, които са се занимавали с всевъзможна незаконна дейност. Например трафик на хора – с цел трудова експлоатация, сексуална експлоатация, просия, джебчийство и пр., както и техните жертви, които са били принудени да работят тежък труд без социални гаранции, да проституират, да просят или да крадат.
Има много деца, които не са учили в български училища и детски градини, немалко от тях не знаят и български.
Има етнически българи, но има и много етнически турци (начело с бежанците от „Възродителния процес“ в Турция, евфемистично наричани изселници), както и много роми.
Има и еднополови двойки, които са живели в регистрирано партньорство или брак, някои от тях имат и деца.
Има хора, заминали поради специфичен здравословен проблем, за който в България не се е намерило подходящо лечение, и/или към хората с подобни проблеми няма адекватно отношение. Или достъпна среда.
Цялото това неизброимо разнообразие от хора възжелава да живее в България. И какво става тогава? Да се опитаме да си представим.
Проблемите
Българското население е около 7 милиона. Новодошлите са около 2 милиона. Значи на всеки трима българи и половина се пада по един новодошъл. И то – при най-консервативното изчисление. Да не забравяме и че голяма част от българските граждани, живеещи в чужбина, съществуват и в българските статистики. Така че реално живеещите в България вероятно са по-малко от 7 милиона. Но нека все пак условно се придържаме към варианта, в който вземаме възможния максимум българи в България и възможния минимум българи в чужбина.
Първо, къде ще живеят тези хора? Част от тях ще имат възможност да се завърнат в родните си домове. Но на други домовете вече не съществуват, или са продадени, или са дадени под наем, съответно ако не те, то дотогавашните наематели ще трябва да си търсят нов дом.
Не трябва да забравяме и че много от емигрантите са напуснали населени места, в които продължава да няма перспектива за работа и развитие – села, градове в Северозападна България например, не на последно място – ромски гета.
Голяма част от завърналите се едва ли биха искали да живеят някъде, където не виждат перспектива. Тъй като това би довело до пренаселеност и кризисна ситуация в големите градове и най-вече в София, вероятно ще възникнат идеи за връщане на социалистическата система на жителството или за принудително разселване. Фактът, че живеят в независима и суверенна страна, едва ли ще е много топлещ за принудените да се заселят там, където няма какво да правят или не искат да живеят.
Ще възникнат и етнически проблеми. Ромските гета, в които междувременно се събарят къщи на основание, че са незаконни, ще се препълнят с хора, които никой не иска да вземе на работа и чиито деца имат в най-добрия случай шанса да учат в сегрегирано училище.
Делът на етническите турци значително ще се увеличи. Те ще се концентрират в преобладаващо бедните райони, където живее компактно турско население.
Предвид развиващия се през последните години краен национализъм, чувствителното увеличаване на броя на ромите и етническите турци, е много вероятно да има сериозни изблици на етническо напрежение. То може допълнително да се усили от заселването на голямо количество чужди граждани, членове на семейства на българи, както и на деца и по-млади хора, които, дори да имат българско гражданство, не говорят или почти не говорят български.
Това, от своя страна, повдига и въпроса за интеграцията. В България на практика няма работещи политики за интеграция на чужденци, тя е оставена в ръцете на „давещите се“. Чужденците, които имат повече ресурси – икономически, социални (мрежи от контакти например) могат да „изплуват“, а тези, които нямат, са заплашени от маргинализация. След чужденците, сключили брак с българи, със сигурност има и бедни, и необразовани хора, както и такива, за които ще е трудно да се намери подходяща работа.
Още по-сериозен проблем ще е образованието. У нас системата за признаване на образование, получено в чужбина, е изключително тромава и често неработеща. Поради това не е рядкост, както показаха резултати от изследване на „Риск монитор“, деца, заминали с родителите си, работещи в чужбина, впоследствие да отпадат от системата на българското образование. Какво ще прави образователната ни система с децата на два милиона души?
Заселването на два милиона души на практика ще блокира системата на публичната администрация в България. Тези хора ще имат нужда от множество документи или ще трябва да попълват такива, ако искат да живеят в съответствие със закона. Те ще трябва да ходят до общини, данъчни служби, районни полицейски управления, НОИ, бюра по труда и т.н. Администрацията на 80-милионна Германия се задъхва и забавя процедури, защото трябва да обработва документи на няколкостотин хиляди бежанци. А в България, да повторим, става въпрос за два милиона на седем милиона население. И за администрация, която съвсем не може да се похвали с дисциплинираността, ефективността и съвестността на немската.
Ще възникнат и проблеми със специфични групи. Например – еднополовите семейства, легализирали отношенията си в други страни, няма да имат правни гаранции за съвместния си живот в България. Ситуацията ще се усложни допълнително, ако имат и деца. Хора, напуснали България поради дискриминация, ще бъдат изложени на същата дискриминация. Хора с увреждания, свикнали да се оправят сами в достъпна среда, вече няма да имат достъп до такава. Някои няма да могат да получават лечението, което им е действало добре.
Не на последно място, ще настъпят сериозни икономически проблеми. Не само защото за голяма част от новодошлите няма да може да се намери бързо и лесно работа (а за някои, особено роми, и изобщо). А и защото, според наличните данни, най-големият дял на средствата, влизащи в България от чужбина, се пада на парите, които българите, работещи зад граница, пращат на близките си. Тези пари помагат за спасяване от крайна бедност, покупка, строеж или ремонт на жилища, образование и още ред неща, които много хора не могат да си позволят с българските си доходи. По последни данни на Института за пазарна икономика българите в чужбина изпращат на близките си в България 30-40% от парите, които припечелват. Да оставим настрана доколко точни са тези данни, как конкретно се установява колко реално печелят българите в чужбина и каква част парите им отива за близките в България (под формата не само на пари, а и на подаръци, покупки и прочее). Колкото и да са средствата обаче, факт е, че голяма част от населението у нас разчита на тях. А когато се харчат в България, от тези пари влизат и данъци в бюджета. Плащат се и данъци за имоти и коли, купени с припечелени зад граница пари. И ако вече няма българи в чужбина, икономиката ни ще трябва в много по-голяма степен да оцелява благодарение на собствените си сили. А българската икономика не дава признаци да може да се справя без сериозни инжекции отвън.
Поради всички тези и още редица неизброени обстоятелства е силно вероятно да се появи напрежение и противопоставяне между новодошлите и българските граждани, които са живели в България.
Защо трябва да си представим, че се връщат?
Разбира се, българите в чужбина не са се засилили да се върнат вкупом в родината си. И едва ли ще го направят. Когато обаче от най-високо място в държавата се правят изявления, те са свързани с определена отговорност. Особено ако изразяват желание нещо да стане реалност и най-вече, когато се отнасят до правата на българските граждани.
Президентът на България Румен Радев смята, че българите в чужбина трябва да се върнат в родината си и че само така правата им ще бъдат защитени. С това той отказва да поема гаранции за спазването на правата на българските граждани зад граница в качеството им именно на български граждани. А президентът, знаем, е олицетворение на нацията. Нацията, значи, има гарантирани права само когато пребивава физически на територията на България.
Затова е много важно да се опитаме да си представим как би изглеждала една такава българска нация, на която, според нейното олицетворение (президента Румен Радев) правата ѝ са защитени.
Важно е да си го представим и заради друго – абсурдната картина на реализираната утопия навежда и на мисълта, че правата ни, записани в нормативни документи, не са нещо, което да ни се отпуска с милосърдно снизхождение, и то при условие, че се вписваме в нечий патриотичен блян. Правата ни не са рядък вид животни, че да трябва да бъдат „защитавани“. Една държава гарантира правата на гражданите си, а не ги „защитава“ от лошия чужд свят. Ако държавата отказва да гарантира права, а вместо това се държи патерналистки, това не е особено демократична държава.
В заключение – дано всички тези, начело с президента Румен Радев, които смятат, че мястото на всички български граждани е в България, да си спомнят поговорката – внимавай какво си пожелаваш.