Вашингтон продължава с грешките си на Балканите години, след като се намеси в Босна и Косово. Гражданските конфликти в неспокойната и населявана предимно с албанци сръбска провинция се задълбочиха в средата на 90-те години на миналия век.
САЩ не отделиха време за преговори с водещите европейски държави, а директно се хвърлиха във въздушна война със Сърбия, принуждавайки Белград да се откаже от своя контрол и да го предаде на мироопазващите мисии на ООН. Русия се неохотно се съгласи с тази миротворческа мисия, въпреки че така върна интересите си на Балканите в 19-ти век.
Тази стъпка отразяваше военната и дипломатическа слабост на Русия след падането на СССР. Въпреки гнева към политиката на НАТО, имаше малко руски политици, които да вярват, че могат да направят нещо в отговор на намесата на Запада в традиционната руска сфера на влияние.
Това пише в своя анализ за „The National Interest” експертът по национална сигурност Тед Карпентър.
Въпреки изненадващия руски отговор, арогантността на Вашингтон почти предизвика трагедия. В последните дни на войната Москва изпрати символичен мироопазващ контингент в Косово, без да има предварително разрешение на западните сили. Върховният командир на НАТО генерал Уесли Кларк нареди на британския командир генерал Майк Джаксън да превземе летището край Прищина и ако е необходимо да предотврати кацането на руски военни самолети. Джексън категорично отказа да се подчини на заповедта. Той заяви, че няма да започне Втора световна война за американския генерал.
Косовската намеса постави някои ужасни прецеденти. Предполагаемо отбранителният съюз на САЩ нападна страна, която не беше атакува нито една страна в НАТО и въпреки протестите на Русия. Така провинция на суверенна държава беше насилствено отделена и поставена под международен контрол. Този набор от притеснителни действия се усложни от действията, които САЩ и техните съюзници бяха предприели през 2008 г. Косово искаше да обяви независимост от Сърбия, но се знаеше, че такава стъпка ще бъде блокирана от Съвета за сигурност на ООН с руското вето. САЩ и редица европейски държави прескочиха Съвета и одобриха декларацията за независимост на Косово.
Това беше изключително спорен ход. Не всички европейски държави бяха включени в тази политика, тъй като някои от тях се притесняваха от дългосрочните последици. Испания се тревожеше, че подобно развитие може да насърчи отцепническите движения на нейна територия, водени от баските и каталунците. Гърция и Кипър се безпокояха, че ратифицирането на независимостта на Косово може да узакони военната намеса на Турция в северната част на Кипър.
Руските лидери протестираха и заявиха, че действията на Запада поставят опасен прецедент. Вашингтон отхвърли оплакванията, заявявайки че ситуацията с Косово е уникална. Тогавашният секретар по политическите въпроси Р. Никълъс Бърнс изтъкна това по време на брифинг на Държавния департамент. Понеже ситуацията беше уникална, той настояваше, че западната политика спрямо Косово не създава прецедент за другите етнически и сепаратистки ситуации. Лигическите и хибридните предположения за тази ситуация бяха спиращи дъха.
Западните сили откриха, че само защото са твърдели, че техните действия не са създали прецедент, това всъщност не е така. Русия показа тази гледна точка само няколко месеца по-късно. Грузия се занимаваше със сепаратиските настроения в Абхазия и Южна Осетия още след падането на Съветския съюз. Правителството на президента Михаил Саакашвили в Тбилиси не упражняваше реална власт върху нито един от двата региона. В същото време руските мироопазващи сили бяха на територията на Южна Осетия.
Когато силите на Саакашвили атакуваха през 2008 г., за да потвърдят своя контрол над областите, руснаците направиха контраатака и скоро пристигнаха в покрайнините на Тбилиси. Логично САЩ обвиниха Русия за конфликта, въпреки че европейското разследване показа, че вината е главно на Саакашвили. Конфликтът продължи само пет дни. В последствие Русия поясни, че нейните военни сили ще останат в Южна Осетия и Абхазия. Тяхната задача ще е да пазя т суверенитета на двете области. Паралелите с това как НАТО не позволи на Сърбия да си върне контрола над Косово не бяха особено фини.
Прецедентът с Косово преследва САЩ и през 2014 г. Тогава Русия засили военното си присъствие в Крим. Така страната надзирава референдум, в който Крим реши да се отдели от Украйна. Стъпката беше прелюдие към анексирането на полуострова от Русия. Вашингтон реагира с още по-голям гняв от колкото при руското навлизане в Грузия и наложи редица икономически санкции на страната. На своя пресконференция тогавашният президент Барак Обама заяви, че на „Русия не трябва да й се позволява да изменя границите на Европа чрез дуото на оръжието“. Нито един от журналистите тогава не попита Обама какво му е мнението за действията на НАТО в Косово.
Косовската намеса е по-тежка грешка в международната политика на САЩ от тази с намесата в Босна. Тя даде началото на едно изключително неприятно политическо движение – Армията за освобождение на Косово, която продължи да извършва нарушения на правата на човека. Мисията трансформира НАТО от отбранителен Алианс до механизъм за агресивни походи срещу други нации. Отделянето на територия от суверенна държава създаде тревожен шаблон в системата след Студената война. Вашингтон допълнително подкопа международното право, заобикаляйки Съвета за сигурност на ООН и използва силата на Запада, за да предостави независимост на сепаратисткото движение.
Тези мерки поставиха крайно неблагоприятни прецеденти, които се върнаха, за да ударят Запада и отровиха отношенията с Русия. Във всяко едно отношение водената от САЩ мисия в Косово беше неразумна и продуктивна.