„Лили Рибката“ е филм, който показва начина, по който се грижим за децата си в ежедневието и разказва за добротата. Абсурдно е да казваш, че детски филм може да е полов, като според мен тази тема беше отворена от дебати извън самия филм. Разговарях с много хора, които са го харесали и с такива, които не са, но никой не се оплака от половата тема, а много от негативните мнения бяха изказани от хора, които дори не са го гледали“. Това в интервю за Факти.бг заяви режисьорът на филма „Лили Рибката“ Ясен Григоров, който разказа за това как е заснел филма и коментира първите отзиви след излизането му.
Как решихте да заснемете детски филм? Трудно ли се финансира подобна продукция в България?
Идеята да направя детски филм не е свързана с размисъл за чисто търговски успех. От над 20 години се занимавам с изкуство, насочено към деца. Започнах с детски илюстрации, след като завърших Художествената академия в София. От тогава е интересът ми да разказвам приказки за деца. Самата идея за „Лили Рибката“ възникна с опита, който натрупах като родител – имам дъщеря на 14 години и син на 9 години. Всички въпроси, които с моята съпруга сме си задавали от първите си дни като родители и след това с начина, по който израстваш с децата си, са въпроси, които метафорично съм превърнал в сценария на „Лили Рибката“. Там освен моето пораснало "аз" като родител, съществуват и елементи от моето детство, които искам да запазя.
От една страна е желанието ми да разказвам за деца, а от друга страна е моята лична история от детството ми и от годините ми като родител.
Филм се финансира трудно и с инат. Финансира се и с много упорита работа. Преди да стигна до „Лили Рибката“ имам и два независими филма. Много хора оправдават това, че не вършат това, което обичат, с липса на пари. В изкуството е трудно, тъй като киното е скъпо изкуство.
През 2008 г. заснех филм според моите възможности. В главата си имах много истории и взех такава, каквото е по възможностите ми. Тогава направих филм без бюджет. Заглавието е „Дървеното езеро“. Направен е само с подкрепата на моите приятели – по онова време вече от 5 години се занимавах със снимането на реклами. На терен се създават много приятели, хората от снимачните екипи стават толкова близки, като семейства са. Така намерих хората, които мотивирах и с които заснех този независим филм. Той нямаше претенции да бъде продаван. Това беше личен артистичен акт. Това доведе до филма „Малък – Голям“. Той беше по-скъп, но отново беше направен с мои приятели и колеги. "Малък-Голям" върви по своя път, който продължава и досега предстои му участие на фестивал в Скопие.
Тези два филма ми доказаха, че мога да застана зад голям проект, който е зависим от кино езика. Едно е да снимаш реклами или да рисуваш книги и друго е да преведеш зрителя през час и половина. Написах „Лили Рибката“ като приказка, която четях на децата си. С тях доработвахме и отделните епизоди в нея, разказвайки си я.
Тъй като филмът е много визуален, разбрах че трудно ще го направя с малко средства. Така кандидатствах пред сесия за финансиране пред Национален филмов център. Два пъти проектът не мина. През 2014 г. бяха обявени нискобюджетни сесии, като тогава прецених, че с малък бюджет филмът може да бъде започнат и да имам основа, на която да стъпя. Така и филмът беше одобрен по всички изисквания на филмовия център.
Така получих необходимата продуцентска позиция и намерих 7 копродуцента. Това са фирми, които се занимават с декори, постпродукция, наем на камерата, звук и други сектори от кинопроизводството. Всички тези фирми направиха известни отстъпки, като така сглобих сравнително нормален бюджет за филм. Всичко започна през 2008 г., за да бъде филмът през 2018 г. вече по кината.
Притеснява ли ви това, че децата са свикнали с пищни продукции за супергерои като тези на Marvel? Мислили ли сте как те ще приемат по-малко пищна продукция?
Ясно е, че като нещата се сравняват с Marvel и Disney, говорим за съвсем други бюджети и традиции. Аз нямам претенции да се сравнявам с такива филми. Не мисля, че е имало притеснение, защото това говори за липса на самочувствие в самия себе си.
Желанието ми да се сравнявам с големи продукции не е съществувало. По-скоро става въпрос за притеснение, за това дали посланието ще бъде възприето и дали най-просто казано филмът ще се хареса. Нямах притеснения за техническото изпълнение, тъй като от години работя в рекламата. Тя ми послужи като поле за практика. Вече бях работил с ефекти и знаех как да ги направя.
Лесно ли се справяте с разпространението на филма? Много продуценти се оплакват от високите такси в големите вериги кина.
От Националния филмов център се изисква да имаш предварително подписан договор или писмо за намерения с разпространител, за да ти отпуснат финансиране. Това е важно, тъй като всеки проект, който минава от там, трябва да гарантира разпространението си.
Моите разговори с разпространители стартираха още по време на кандидатстването за финансиране. Българските разпространители са опитни. Някои се занимават предимно с българско филми. Аз избрах разпространителя, който отговаряше на идеите ми за формата на филма, повече отколкото на начина за разпространени.
На мен ми беше приятно, че Христо Дерменджиев прочете сценария и дори го обогати. Аз съм подписал договора и нямам притеснения, относно неговите усилия за разпространение на филма. Мисля така да процедирам и при следващия си филм. Въпросът с кината е сложен. Всеки иска да спечели повече. Това обаче е моят първи филм, който ще бъде широко разпространен. Трябва да направя финалните баланси, когато ще станат ясни и приходите за филма. Тогава ще мога да коментирам и до колко влияят условията, които са практика в договорите за разпространение по кината.
Смятате ли, че филмът стана жертва на едни настроения в обществото, породени около дискусиите за Истанбулската конвенция и половете като цяло?
Думата жертва ме притеснява. Аз не определям филма ми като такава. Важно е хората, които споделят негативното си мнение за филма да са го гледали. Приемам и положителната и отрицателната позиция към филма.
Не се сърдя на никой, който изкаже възраженията си срещу филма. Към тях получавам редица повече положителни. Не харесвам клеветата и личните нападки, които ми се струват безсмислени, неетични. Гледам трезво на случващото се с филма. Не знам дали това изопачаване има някаква цел.
Не знам какво значи думата "джендър" в използването й в опит за определение на жанра на филма ми? В превод на български език означава може би "полов"? Смешно е да си направил "детски полов филм". Моят филм няма нищо общо с половата/сексуалната идентичност на едно дете, както някои хора се опитаха да покажат.
Той говори за начина, по който гледаме децата си в ежедневието – под "гледаме" имам предвид както погледът, с който ги насърчаваме или укоряваме, така и самите грижи, които полагаме всеки ден – обличането им, храненето... Но преди всичко филмът разказва за добротата. Половата тема е в главите на хора, които не са гледали филма. Всеки, който е гледал филма и ми е писал лични съобщения или ми се е обадил, е изненадан от тези неща които се публикуват.
Позитивни ли са първите коментари за филма? Има ли деца, които го гледат в салоните?
Има много деца, които гледат филма. Това ме радва. Има изключително позитивни мнения. Те започнаха още с предпремиерните излъчвания. Те бяха на „Златна роза“ и „Киномания“, където събра над 600 зрители и не получих коментари относно тази полова/сексуална тема. За това и сега съм изненадан.
Разбира се, че има хора, които не са го харесали и всеки има право да се припознава или не в този филм. И сред тези, които го харесаха, и сред тези, които не, аз не получих оплаквания относно полова тематика. Според мен тази тема беше провокирана от дебати, които са чужди на филма.