Любослава Русева
Голямо вайкане за младите е падало през вековете! Ето какво например пише Сократ: „Днешната младеж изпитва силно влечение към лукса, има лоши маниери, не почита авторитета и не тачи старите. Предпочита да бъбри, вместо да се упражнява… Младите вече не стават, когато в стаята влезе по-възрастен. Възразяват на родителите си, когато са сред хора, не си държат езика зад зъбите и тиранизират учителите си. Направо казано, те са много лоши.“
Ами Хезиод? Той пък е още по-краен: „Не виждам надежда за бъдещето на народа ни, ако то зависи от днешната разюздана младеж, тъй като всички младежи са неописуемо безразсъдни.“ През 7 в. пр.н.е. древногръцкият поет, смятан за баща на дидактичната поезия, веднага дава пример със себе си: „Когато аз бях млад, ни учеха на дискретност и уважение към възрастните, но днешните младежи са невъзпитани и невъздържани.“
Не остава по-назад и великият Платон, който си блъска главата над въпросите „Какво им става на младите? Какво ще стане с тях?“, понеже според него „моралът им е в упадък“. Да, „живеем в упадък“, гласи и надпис в египетска гробница отпреди 6000 г. преди Христа. „Младите не почитат вече родителите си. Те са груби и нетърпеливи. Често пълнят кръчмите и нямат никакъв самоконтрол.“ А Пиер Отшелника, известен като Петър Пустинника – един от основните агитатори за Първия кръстоносен поход, вече е съвсем отчаян: „Нашият свят преживява тежки времена. Днешните млади хора мислят само за себе си. Не изпитват уважение към родителите си и към възрастните въобще. Те са нетърпеливи и невъздържани. Говорят, сякаш знаят всичко, и това, което за нас е мъдрост, за тях е глупост“…
Учителката по литература Х е съгласна с тези мнения, дори допълва: „Младите са невежи и тъпи“. Разказва ми, че когато преподавала Йовков, певеца на човешката хармония със света, бъдещите зрелостници изпопадали от смях на увода за „певеца“ в учебника. Там пишело, че „цели поколения българи оплодяват мъдростта и опита на народа ни и пред него се възправя личността за проверка“, а тя не схващала кое му е толкова смешното. Силно се подразнила, затропала по чиновете, за да заглуши неприятния кикот, накрая изпаднала в тотално безсилие и просто си излязла от стаята. „Невежи, прости, невъзпитани – такова поколение израсна пред очите ми“, казва с въздишка, „нищо не четат и нищичко не ги интересува!“
В първия момент, да си призная, за малко да я подкрепя. Но си спомних какво пише един български писател: „Дори учителите ни по литература, тъкмо по оня предмет, който крие в себе си най-широки възможности за импулсиране на емоционалното развитие, преподаваха без никакво намерение да ни възпитават в душевна изтънченост и отзивчивост. Наистина, в клас се четяха откъслеци из христоматията, но не за да отекнат в душите ни със своето съдържание, не за да ни събудят от нашия емоционален сън, не за да ни приучат на въодушевление от красивото и благородното, а само за да ни служат като основа за сухи формални разбори. Кълвяхме дати, дефиниции на литературни родове, зубрехме биографии на писатели и съдържания на литературни произведения, все неща, изветрели отдавна от главите ни…”
Авторът е Константин Гълъбов, а статията му „Психология на българина” е писана през… 1934 година. Оттогава до днес са се сменили няколко поколения, но и това на днешните зрелостници продължава да учи, че „класическите произведения на българската литература са слънчевите стълбове, крепящи националното ни самосъзнание“. Учителката Х пък продължава да преподава като учителката У от края на 80-те години, когато завършвахме гимназия. Само че тогава Х ми беше съученичка и заедно се смеехме на следващото изречение: „Те са кристалните мостове на възторга, по които Отечеството ще премине през огън и страдание и ще пребъде в третото хилядолетие.” И не просто се смеехме, ами упорито отказвахме да наизустяваме неща, които скоро ще изветреят от главите ни. За щастие, защото красотата и смисълът на литературното произведение биваха сведени до елементарна теза, и то поднесена по неграмотен и фалшиво патетичен начин.
Впрочем тезата „Младите не четат“ е също толкова елементарна, колкото и невярна. Тези дни излязоха данни от национално представително изследване на Институт „Отворено общество“, които показват, че близо половината (49%) от хората над 60 години изобщо не отделят време за книги, докато нечетящите до 29 години са два пъти по-малко (24%). Още: сред най-младите всеки трети (34%) заявява, че чете книги почти всеки ден, като делът им е около 3 пъти по-голям в столицата (33%) и в областните градове (30%). Изводът гласи, че четат по-младите и по-образованите, хората с по-високи доходи, както и тези, които сърфират в интернет повече от средното за страната. Те са и по-критични към информацията, която им се поднася, и в по-малка степен са съгласни, че медиите не се поддават на политически или икономически натиск.
На този фон въздишките за невежеството на младите изглеждат силно преувеличени, нали? А когато се изтръгват от хора с достатъчно силни позиции да предложат решение, те са и отблъскващо лицемерни. Отдавна е известно, че България и Дания са единствените страни в Европа, където данъкът за печатните издания е колкото за всички останали стоки – 20%. За разлика от Германия, където тази ставка е 7%, във Франция и Унгария – 5 на сто, а в Люксембург е едва 3%, във Великобритания данъкът върху издаването на книги дори е премахнат. Жест, който в България също беше направен, но към игрите на щастието с търкане на талони. И съвсем основателно едно издателство реши да протестира, като навръх 24 май издаде първата в света книга със скреч талон. Изданието има поле за изтриване подобно на билетите на „Национална лотария” и излиза на пазара с 20% отстъпка, колкото би струвало, ако се ползваше с данъчното облекчение.
Какви тогава са основанията възрастните, към които причислявам и моето собствено поколение, да се имаме за по-начетени, по-възпитани и по-умни? Откъде накъде наистина, когато допуснахме да ни управлява един илитерат, и то за трети път? „Заедно тука при плочите, където са били осветени нашите букви, на които пишеме и сега“, казва същият в базиликата „Санта Мария Маджоре“ на 24 май, без очевидно да знае, че днес не пишемЕ точно на тях. Депутатка от управляващата партия, която оглавява парламентарната комисия по бюджет и финанси, пък стана „доктор хонорис кауза“ на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, въпреки че преди това нарече „просяци“ и „мързеливци“ учените от БАН. И, точно така, тя е същата, която през юли 2010 г. не успя да прочете сумите, записани в закона за актуализация на бюджета, и представи приходите по абсолютно същия начин, по който бяха записани. „15 232 293,4 хиляди лева“, прочете дамата със запетайката и хилядите, макар да ставаше дума за над 15 милиарда лева…
И после младите били тъпи и бездуховни! Нищо подобно – те са такива, каквито си ги отглеждаме, а недоволството и присмехът към тях са присъди над самите нас. Открай време училището полага специални грижи да представи колкото се може повече научни дисциплини колкото се може по-затормозяващо и отблъскващо. Запленена от природата като малко дете, дъщеря ми, днес зрелостничка, завинаги намрази биологията още в седми клас, при едноклетъчните. И досега помня урока: „Царство същинскоядрени едноклетъчни организми – Царство Протиста – обединява еукариотните едноклетъчни организми. Те си приличат по това, че тялото им е изградено от една клетка, която има ядро, ограничено от мембрана. Биват Кореноножки, Камшичести, Ресничести. Плоските червеи например са по-сложно устроени от двупластните мешести животни; имат си ектодерма, ендодерма и мезодерма; отделителната им система се състои от пламъчна клетка – ресничките трептят и събират непотребните вещества, след което ги насочват в системата от канали на протонефридите.“
Хайде, за един ден все някак го наизусти, но имаше да учи и определенията за стиличните фигури – „езикови средства за постигане на емоционално и експресивно въздействие, изграждащи се въз основа смисловото съдържание на думите, поради което в стилистиката се разглеждат в раздел „Стилистична семасиология“. А знаете ли колко много са те? Ами… много! „Метонимичните тропи са метонимия, синекдоха, перифраза, евфемизъм, хипербола, мейозис, литота и т.н., и т.н.“, като само „чрез мейозиса предмет или предназначението му преднамерено се смаляват/намаляват, което е точно обратното при климакса (градацията), произлизаща от гръцката дума стълба.“ С последните си сили, помня, се наложи да назубри и какво е „третичният сектор“, описан в учебника по география: „Производството и потреблението на услуги съвпадат по време, поради което третичният сектор е повсеместно разпространен, а структурата му се определя от броя и възрастта на населението. Отрасловата и териториалната му структура зависят също от състоянието на първичния и вторичния сектор, от финансовата политика на държавата, тъй като те осигуряват на третичния сектор необходимите средства.“ Следваха безумни формулировки и ужасни клишета, едно от които гласеше, че „независимо от тежката криза целта на нашето образование са привеждането му в съответствие с европейските и със световните образователни стандарти, интегрирането му с европейския образователен процес при запазване на традициите и постиженията му.“ Отвратителна скука, кошмар…
Още утре тези „знания“ няма да й трябват, защото по същество те не са такива, а са баласт, нещо напълно излишно. За сметка на това ще иска да чете книгите, които наистина я интересуват, и тъкмо тук поколението на взимащите решения трябва да спре да мрънка за невежеството на младите и да им помогне. Не с улеснен достъп до талоните за игри, не и с публицистично обиграни речи за „възраждането на знанието като сила и духовно единство, като общ словесен небосвод“, а със съвсем конкретни стъпки. Добре, да не е намаляване или премахване на 20% ДДС за книгите, ами да е обратното – облагане на лотариите с 20% ДДС, така че да е честно. И изобщо нека се предлагат ясни решения, а не просто да се плаче, че „младите вече не стават“, не мислите ли?
В противен случай днешната младеж ще има всички основания да не тачи старите и да им възразява. Пък и това й е работата на младежта – да не е съгласна с лицемерието и фалша, камо ли с назиданията на родители, които търкат талончета и гласуват за опроверженията на тезата колко важно е знанието. А още по-хубаво ще е да им се смеят, защото ако говорим за провал във възпитанието на вкус и на усещане за смисъл, този провал е на старите. И не им дължат никакво уважение, абсолютно никакво ставане на крака.