Преди да започне същинския анализ, като отговор на този фундаментален въпрос, моля за извинение всички мислещи, страдащи, търсещи и борещи се българи за една по-достойна съдба на отечеството ни, в духа на заветите на великите ни предци! Те не са виновните за нерадостната ни съдба, която сътворява масата на народа ни от поколение в поколение, все чакаща и водена не от високи идеали за издигане сред другите народи, а от истинктите за оцеляване, което във вековете на динамичен напредък ни отпраща все по-назад и ни превръща в аутсайдери, заплашени от пълно изчезване от сцената на човешката история.
Моля също така за извинение, съставителите на сборника от началото на 90-те години под това заглавие, в който бяха събрани няколко десетки статии и изказвания на видни деятели на духовната ни култура за българския народ, неговия национален и народностен характер и манталитет, затова че повтарям тяхното заглавие! Като оправдание ще кажа, че и в онази, и в тази епоха не малко мои колеги и не дотам, някои от които медиини герои, ползваха заглавията и темите на книгите ми и статиите ми и дори цели текстове, оценки, анализи, изводи и прогнози, без да намират за необходимо да казват откъде са взети, да цитират и т.н.
Защо сме такива? –това е въпросът, който много често си задават автори на текстове, по повод безобразията на управляващите ни еднокнижници, докато народът, преобладаващата му маса, мълчи или някъде на дивана, в кухнята или в някоя кръчма гръмко се възмущава. А по форумите на малкото останали сайтове на свободното слово зад псевдоним повтарят думите на дядо Петко Славейков – “ Ще кажа и ще свърша- Не сме народ, а мърша!”
И така, защо сме такива? Естествено, отговорът на този огромен въпрос не може да бъде даден в една статия, колкото и дълга да е тя. За това са необходими серия изследвания от колективи учени. По-цялостен отговор на този въпрос се опитах да дам в книгата си “Философия на българската история”- С., Фабер, 2014 г. опряна на стотици изказвания на видни дейци на духовната ни култура преди и след Освобождението от османо-турско робство, мения на хронисти наши и чужди от древността ни, анализ на исторически събития и на биографиите на великите ни водачи и моите наблюдения и изводи за близо половинвековната ми творческа дейност. Сред стотиците автори, които са ми давали своя пример на търсене отговора на този въпрос ще посоча на първо място проф. Петър Мутафчиев, Захарий Стоянов с неговите “Записки по българските въстания”, Антон Страшимиров с неговата малко известна книга “Нашият народ”, Стоян Михайловски с политическата му поема-сатира и разбира се, “Бит и душевност на българския народ” на Иван Хаджийски.
Посочените, както и непосочените анализи и заключения са по-цялостни или малки фрагменти ( моментни снимки) от облика на народа ни в дадената конкретна епоха или историческа ситуация. Иначе ще бъде много наивно и невярно да търсим и отстояваме някакви вечни, фундаментални черти на народностния ни характер от времената на Аспарух, Симеон Велики, Иван Шишман през Шипка и Шейново, Бунар Хисар, Одрин, Дойран, Околчица до днес. Както всичко в тази Вселена еволюира в зависимост от различни фактори, условия и обстоятелства, така и народът ни осъществил синтеза на трите основни етноса – траки, славяни и българи, за да станат всички българи във времената на Борис I и Симеон Велики, се е развивал, изменял. Някой днес може ли да разпознае в съвременните италианци древните римски воини, завладяли с легионите си цялото Средиземноморие и половин Европа до Британия? Или в няколкодесетките хиляди воини на Чингисхан създали най-голямата империя от 38 млн. кв. клм. за няколко десетилетия, да разпознае в днешните монголци? Едва ли!
Няма да разпознае и в днешните българи древните ни предци, за които готския историк Йордан(ес) в своята “Готика” разказва за една война през V век между готи и древни българи – ”изправиха се един срещу друг два народа, които не знаят страх от никой”. Няма да разпознае опълченците от Шипка или 1200-1400-те Преславци, които при Бунар Хисар помитат във вихрена тамерлановска атака 16 000 армия на Мухтар паша. Няма, макар че според изследването на генетическите структури от акад. А. Гълъбов и проф. Драга Тончева съвременните българи носят гените на храбрите траки ( възпяти от Омир в “Илиада”) и също храбри славяни и не знаещите “страх от никой” българи!
Други са времената, друг е духът на световната и нашата история. През различни епохи на възходи и падения са преминавали много народи, а българите са сред онези, които по силата на много исторически, геополитически, цивилизационни и други причини, въпреки храбростта си и ума на единици, са се оказвали в групата на губещите. И затова за последващите поколения не е имало много основания да се гордеят. Така или иначе, в новата ни история след Освобождението, се е сложил един устойчив комплекс от психически качества, който с редица условности може да се определят като национален характер. Очевидно, той е различен от оня характер на българите от епохата на Симеон Велики – “Златният век на България” след 500-те години геноцид в лоното на варварската османо-турска империя. Но все пак дълбоко в генетическата структура на оцелелите след вековете на отрицателна селекция, родили една от най-глупавите народни поговорки ” Преклонена главица остра сабя не сече” са останали дълбоко подтиснати исконни качества на българския народностен характер, които избухват на Шипка, при Шейново, при Одрин, Дойран и Околчица до наши дни...
Без да изброявам всички тези качества, което е казано в посочената по-горе книга “Философия на българската история” ще се спра на Синдромите на българския народностен и национален характер.
Синдромите, както за отделен човек, така и за един народ, нация, са дълбоки психически травми, които много често не се осъзнават, но действат подсъзнателно и в съответни ситуации отключват инстинктивно определени реакции и поведение. В голяма степен синдромите мотивират или подтискат цяла група други качества, които характеризират дадения човек-личност или цял един народ. Естествено, че когато мотивират пряко или косвено, те събуждат силни качества на съответната личност, народ като чувства за отговорност, храброст, дълг, чест, достойнство. Но когато подтискат те изтикват напред ниски качества като лакейско поведение, страх, апатия, предателство, алчност, завист, агресивност към по-слабите.
В редица ситуации и при определени обстоятелства синдромите взаимодействат синергично и така усилват или отслабват активизираните психически качества.
Но кои са синдромите на българския народностен, национален характер, които са си казвали думата, оказвали са силно влияние върху публичното , обществено-политическо поведение на по-голямата част от българите и техните водачи в продължение на известната ни наша история?
Макар, че българите са безспорно едни от най-древните народи, което непрекъснато ни напомнят различни “ура-патриоти”те определено не са сред народите, създали първите древни цивилизации- шумери, египтяни, индийци, китайци, гърци. Но както е известно върху базата на автентични исторически извори те се формират като етнос в периферията на първите оригинални цивилизации на Земята – тези на Индия, Иран и Китай (Западен Тибет) и естествено се учат от тях. С утвърждаването си през 2 век в пространствата на Северен Кавказ те продължават контактите с древните ирански (персийски) империи, но влизат в непосредствнени връзки с друга голяма цивилизация-Източната римска империя (Византия). Тези връзки стават цялостни отношения след 680 г., когато Аспарух установява нашата българо-славянска България на юг от Дунав и Балкана. В последващите векове ще изкристализира и първия значим синдром на българския народностен характер - интуитивно преживяван и осъзнаван за ЦИВИЛИЗАЦИОННАТА НИ ЗАКЪСНЯЛОСТ.
Първата и неосъзнавана реакция на въздействието на този синдром е завистта. Как той, този другият народ живее по-добре? И следва собственото поведение и действие – не мобилизация на ума, волята и труда да направиш като другия и твоя живот, а най-простата реакция – да подражаваш. Това е естествено, както естествено е децата като гледат възрастните и искат да станат като тях те “играят” на възрастни, копирайки елементарни и често “екзотичви”дейности от рода на майка, баща, да пият, да пушат, да псуват и говорят баналности. Така се възприемат и по-напредналите народи от изостаналите. ..
В зависимост от активизирането на другите синдроми, които усилват или отслабват неговото въздействие върху психическото състояние на големи маси от народа ни, напред излизат едни или други качества на народностния ни характер, сред които две са определено доминиращи – индивидуализмът и колективизмът.
Естествено, цивилизационната ни незрялост не може да изведе някакъв социално зрял индивидуализъм, като този на германците, например, наследници и на готите, с които някога са се срещали българите, нито пък такъв колективизъм, какъвто имат японците. Погледнете историите им, войните, спорта, искуството и науката, за да се уверите откъде идват победите им и върховете в световната култура!
Българският индивидуализъм в повечето случаи е примитивен, демонстрация не на стремленията на духовно извисена личност към победи и признания в духовната и материалната култура, а на ниските качества на самовлюбен в себе си човек. Затова не случайно и успехите на талантлив спортист или човек на изкуството, науката и литературата са временни, краткотрайни, с ефекта на фойерверки, а не на истински звезди.Върховете в изкуството, науката, техноличните решения, даже в спорта големите ни таланти постигат в лоното на други народи и култури, в други колективни общности. .
Така е и с политиката ни, в която щъкат в повечето случаи посредствени особи - субекти на политическия плурализъм, и ако по силата на ред случайности стигнат до някаква висок пост в Европа или в ООН и институтите му, то те загубват чувство за нормално поведение. Особено в новата ни история, описана от съвременици, ние не рядко ще видим разочарованието на талантливи писатели и офицери, че много от победите на българския войник са проиграни от глупави и страхливи политици и дипломати, които “пред народа ни се пъчат като лъвове, а пред чужденците се държат като мишки”.
Този ерзац индивидуализъм, както и ерзац колективизма, макар че имат своите ментални предпоставки в цивилизационната ни закъснялост и незрялост, в значителна степен се стимулират от политически мотивираното действие на другия значим синдром на българския народ, определено проявил се в годините и след това на Освобождението ни от османо-турско робство – СИНДРОМЪТ НА ПО-ГОЛЕМИЯ БРАТ И ПРИЯТЕЛ.
Ако до падането ни под това робство, макар и в различни формати и водена от различни владетели, България прави с различен успех самостойно своята история, подражавайки и учейки се от едни или други образци, но никога не надяваща се на никого, то след Освобождението тя постоянно се мята в своите “Филства” ту към Русия, ту към Австро-Унгария, а след нея към Германия, следвана от “Фобства”, за да се възродят в нова конфигурация старите “Филства”, следвани от нови до днес. Но както се вижда от реалната история “по-големия приятел и брат” никога не предлага своята благосклонност безвъзмездно. Най-малката цена, която трябва да плати България е верния васалитет. Което означава приемането на икономическия и социално-политическия модел на този “по-голям брат и приятел”, да закупува неговите стоки и оръжие и да служи при нужда като “пушечно месо”, а в световните организации вярно да го подкрепя.
Разбира се, изборът на “по-толемия брат и приятел”, на който да се предложи васалната, слугинска роля на България никога не е ставал спонтанно от народа.Не масата е решавала. Тя е подкрепяла или с мълчанието си, или с акламации на някоя част партийно привързана.
Главният мотив, който е движел политиците при този привиден избор, е бил да се свържем с бъдещия победител при един започнал или току-що преминал глобален катаклизъм, при това този победител е бил някоя от “великите сили”, които са задавали тон в световната политика. Като имме предвид обаче, че като “извадка от народа”политиците ни, без да блестят с далновидност , но с демагогски умения , тлавно онези, които са имали пряка изгода от това, са подавали приманката и чрез публичните медии са подготвяли еуфорията на масата, от която понякога са се гнусели самите представители на този “по-голям брат и приятел”. Сигурно мнозина от останалите живи възрастни българи помнят как Бил Клинтън при посещението си през 90-те години в България започна речта си пред огромната тълпа на митинга пред храма “Александър Невски”, която в истерия врещеше: “Ю-ЕС-А , Ю –ЕС- А!”- “О, неразумний и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин!”
До това време масата стихийно е следвала своите традиции и представи, симпатии и антипатии, но след като е “инжектирана” от заразата тя се е втурвала да навакса “пропуснатото”, за да се получат тези загуби на памет и достойнство, които един умен политик и демагог като Бил Клинтън веднага улавя. Разбира се, насаме, много от тълпата след време ще осъзнаят ненормалността на поведението си, но ще бъде късно, много късно. Корабчето на България ще следва курса на “по-големия брат и приятел” без шанс да се отклони даже, защото “по-големия брат и приятел” ще контролира “демократичния избор” и ще издига все по- верни политически “лидери” на партии , независимо от тъмното им минало и невисок интелект.
И тук следва да видим действието на третия синдром, съпътстващ първия като характеристика на исторически цивилизационната ни закъснялост, но с особена роля за избора и следването на “по-големия брат и приятел” – Патриархалността на бита ни, възвеличаване на главата на правителството, на държавния глава като “ БАЩА”, в различни вариации-
Кой ли не беше възвеличаван в новата ни история с това признание от народа ни? Дотогава, докато той не им натресе национална катастрофа или бързо бъде заместен от друг “месия”. Вероятно едни и същи 2-3 милиона реваха при предизвиканата преждевременна кончина на цар Борис III , а след 5-6 години при подобната кончина на Г. Димитров. Още не беше отшумяла ерата на Т. Живков назоваван през последното десетилетие “Тато”, но масата, особено стари, изветрели недоволници от властта възвеличи като “Бате” довчерашния му пъдар , а след това пъдар на царя Б. Борисов. Защо? Защото беше им обещал да се разправи с комунягите, той най-младия партиен член, който напуска пожарната, защото не иска да се деполитизира? Логика? Няма логика! Така е решил новият господар на самопредложилата се като васал България, фактически като нова колония за империята.
Разбира се, в новата ни история това не е ново явление. В различна степен поддържането на патриалхалната традиция в нейните ниски традиции е била грижа на господарите ни в лицето на “по-големия брат и приятел”. Много строго е следено да не се издигат умни, честни, знаещи, готови да отстояват достойнството на народа си и да работят за неговите интереси политици-държавници. Те, първо трябва да бъдат послушни, верни. По-нататък , те трябва сами да издигат такива послушни и верни на новия господар фигури. Другите, умните, смелите, знаещите, достойните по-далече от властта! Ако случайно някой от тях попадне в кръговете на властта , то той “танцува” само едно лято и бива изритван с компромати или по други пътища от тези кръгове. Вижте в 30 годишния ни т.нар. “преход”кои останаха и кои бяха маргинализирани! Ако пък този ?несистемен? играч знае много и се съпротивлява следва физическото му ликвидиране. Вижте колко политически убийства бележат новата ни история от Освобождението до днес, а не само ослед 1944 г както повтарят примитивните антикомунисти. Гилотината на отрицателната селекция е работила без спир не само в годините на османо-турското робство, но и до днес работи...
Така стигаме и до четвъртия синдром на българския народностен, национален характер . ИЗБИВАНЕ НА НАЙ-ИЗДИГНАТИТЕ СИНОВЕ НА БЪЛГАРИЯ, ЗА ДА ГИ ВЪЗДИГНЕМ КАТО ИДОЛИ СЛЕД ВРЕМЕ. Това не е просто ритуал, както е записано в древните хроники на други народи за нашия, а е продукт на все тази реакция на някой “лидер” на масата, който не е искал да има духовно по-високо от него стоящи българи, които да казват истината и да се борят за свободата на всички.Това е реакцията на примата, завистта и страхливостта на примитивния субект. Това са инструментите на отрицателната селекция, продължаваща от времената на робствата, но вече в новата ни история от т.нар. българи. А тя е следствие и от първия синдром, и от другите. Това е най-отвратителната проява на ТРАГИЧНОТО САМОУБИЙСТВО на народа ни български! Това го няма като масов факт и традиция при нито един народ. Единствен Фр. Ницше го митологизира в своята философия за “свърхчовека” ( Uebermesch).- трябва да загинеш, за да те оценят и възвеличат след смъртта ти!
Погледнете историята ни от годините на борбите за националното ни освобождение до днес! И ще видите, че в повечето случаи най-ярките ни личности – таланти и гении са били подло предавани от българи, подкупени или от завист и страх , или направо избивани от такива българи! И са предавани и убивани не просто “умните”, българите с интелект, с което се хвалят и до днес “ура патриотите”, “диванните революционери”, а умните с характер, дръзките, които с воля са се стремели към свободата и издигането на народа си.
Къде са били храбрите революционери, когато предадения и заловен поради алчността на оня Поплуканов ВАСИЛ ЛЕВСКИ е каран в една бричка, охранявана от заптиета цяла седмица от Търново до София ??Черкезки заблуден куршум ли удря Хр. Ботев в гърба, а не в челото, когато с настъпването на вечерта турците са спрели всякаква стрелба??Кой отряза главата на дръзкия министър-председател Ал. Стамболийски??Кой хвърли Гео в онази яма, за да разберат едва десетилетия близките му, че е убит??Кой разстреля Н. Вапцаров , осъден като комунист, без да му е съвестно, че убива един талант от световен мащаб?Някои от тогавашните “умници”, уважавани от властите и които кротко мърмореха срещу робството, тиранията и диктатурата, вдигна ли приживе глас в подкрепа на Стамболийски, Гео, Вапцаров?Къде ги днес тези “умници”с академични и професорски титли, с високи постове и възнаграждения да вдигнат глас срещу просташката продажна власт, която убива духовността на народа ни чрез своите натрапени образователни програми и конвенции, за да го превърне чрез мизерията и зомбирането от слугинските медии в покорно стадо??Известна е съдбата на всяко стадо...
Такива ли трябва да изчезнем от историята?Били сме според някои “малък народ”. А голям народ ли има държавата Израел? Големи ли са народите на десетки европейски страни, като Финландия, например, или Норвегия? Но тези народи живеят в благоденствие и с достойнство отстояват своето място в челните редици на човечеството. Ние също сме били там и бяхме там. А днес? В битността ми на посланик един мъдър средноазиатски старец ми зададе като въпрос разказа за една притча. “Срещнали се на бойното поле две армии – едната от овни, водени от лъвове, а другата от лъвове, водени от овни. Коя от тях е победила?” Нека читателите сами да си отговорят “кога можем да не бъдем такива?”
Коментарът на Петко Ганчев е публикуван в Поглед.инфо