Пиша като ангажиран интелектуалец (много интелектуалци у нас, но повечето – свенливи и страхливи), български гражданин и гражданин на ЕС, бял, хетеросексуален, вярващ и учен-изследовател, „условен“ българофил (за съжаление, не всички съвременни български граждани са олицетворение на моралното и прекрасното и не всичко от българската история е вдъхновяващо). Не се вписвам в някакви други „фили“ или „фоби“, което не ми пречи едновременно да се наслаждавам на Чайковски и Войнович, да се прекланям пред Евгени Матеев и Василий Леонтиев (американски гражданин е, за незапознатите), да изучавам страстно Тони Джъд и Иван Селени ( и този не е руснак, приятели).
Пиша и като онези френски интелектуалци (не съм на тяхното ниво, зная), които се нарекоха moralistes, желаещи да покажат моралната си ангажираност към вътрешните национални проблеми.
Мисля че в момента – колкото и да се разиграва картата „демокрация“, толкова повече се утвърждава един недемократичен режим. Условното разделение на трите власти, укрепването на институциите, спазването на конституцията и законността, съвсем не са убедителни и морални. Напротив, изглежда че у нас има силно срастване на централна и местна власт, на трите „разделени“ власти, на едър бизнес и политика, на външен клиентелизъм (само към Русия ли, хайде бе?!) и вътрешна корупция. Затова, въпреки че съм преподавател в УНСС, не бих подкрепил или отхвърлил нечия кандидатура за главен прокурор – може ли след това прокуратурата да подкрепи някой кандидат за ректор?! Затова към най-дискутираната кандидатура оставам неутрален, но отрицателно неутрален, след като прочетох това-онова.
Да се върнем към историята. През 1894-1906 г. (цели 13 години) във Франция върви делото „Драйфус“. Обвиняем е Алфред Драйфус, единственият офицер от еврейски произход на служба в Генералния щаб на Френската армия, срещу когото в хода на процеса е издадена тежка присъда (доживотна каторга) за шпионаж в полза на Германската империя. В края на 1896 г., 23 месеца след присъдата, Бернар Лазар публикува своето разследване, с което се стреми да докаже, че Драйфус е невинна жертва на скалъпено обвинение. За автора на това разследване няма съмнение, че истинската причина за осъждането на капитана е антисемитизмът. В разследването си Бернар Лазар казва: „Той беше арестуван, защото е евреин, беше осъден, защото е евреин, и пак по тази причина в негова защита не бяха чути нито гласовете на справедливостта, нито тези на правдата.“ Под влияние на протестите и надигналото се обществено недоволство, в съчетание със започналата медийна кампания за преразглеждане на присъдата на Драйфус, френските власти, в лицето на военния министър Кавеняк и началника на Генералния щаб генерал дьо Боадефр, се проявяват с „ново доказателство“ за вината на капитан Драйфус от досието му, което се оказва фалшификат. Това става повод да подадат оставки, а съдебните власти са принудени под медиен и обществен натиск да преразгледат присъдата. Междувременно изпратеният в Алжир полковник Пикар обвинява майор Юбер Анри – първия свидетел срещу Алфред Драйфус, в лъжесвидетелстване. Пикар е арестуван, но след него и Анри е задържан. Последният се самоубива през август 1898 г. и Върховният касационен съд на Франция в повторен процес, воден в Рен, намалява присъдата на Алфред Драйфус на 10 години. Веднага след намаляване на присъдата френският президент Емил Лубе помилва Алфред Драйфус. През 1904 г. Касационният съд постановява провеждане на допълнително разследване. През юли 1906 г. Върховният касационен съд връща капитанския чин на Драйфус и постановява възстановяване на офицерските му знаци – пагоните и сабята му.
В защита на Драйфус се обявяват редица интелектуалци, а през януари 1898 г. писателят Емил Зола публикува знаменитото си писмо „Аз обвинявам!“, чрез което се засилва не само моралният натиск върху измамниците, но и се поставя началото на ангажираните интелектуалци. Ако тогава е било възможно във Франция, защо сега да е невъзможно в България?! Нямаме право да мълчим.
Бруталната активна операция, която се провежда срещу някои от членовете на движението „Русофили“, по всяка вероятност може да се припише на школата на Andrzej Wyszyński. Той е широко (но грешно) цитиран за принципа „признанието на обвинения е кралица на доказателството“. Ето как може да се организира „изтръгването“ на подобни признания в днешно време: (1) рано сутрин ти звънят на вратата; (2) нахлуват и започват неколкочасов обиск; (3) отвеждат те демонстративно с белезници на ръцете; (4) конфискуват телефон, компютър и „хартиени“ документи; (5) водят те в следствието, естествено – с белезници; (6) най-близката до управляващите медия първа получава информацията и разтръбява: „Закопчаха Х в разследване за шпионаж“; (7) случайно всичко се случва точно на една сакрална дата за движение „Русофили“ и опозиционната партия БСП (законово оставена без нормални финансови средства); (8) също случайно на тази дата се открива изложба, пряко свързана с русофилите и опозицията; (9) след неколкочасов разпит „закопчаният в разследване за шпионаж“ (следвам просташката лексика на официоза!) е освободен, като му е казано че е привлечен като свидетел; (10) редица публични личности, свързани с движението, също се „привличат“ набързо за свидетели. Само ще вметна личното си емоционално отношение: отвратително бе отношението към моя идеен (като философ) приятел Юрий Борисов, „свидетел“ по обвинението; отвратителни са ми тези, които го замислиха по такъв тъп и просташки начин!
Как човек да не си помисли – стига да не е празноглав – че тази „оперетка“ е писана от същите, които не ни убедиха във вината на Иванчева (и там имаше също сценки не за показ)?! До този момент има привлечен само един обвиняем за „шпионаж“, но поради дълбоката „държавна тайна“ не ни става ясно какво е изнесъл и продал от стратегическите тайни на „високотехнологичните“ ни икономика и отбрана. Твърдо съм убеден, че ако някой е предал наистина класифицирана информация на чужди държави, мястото му е най-малкото в затвора. За съжаление, не видяхме затвора онзи, който изнесе данните за нашите резиденти в една съседна страна; не видяхме онези стотици в затвора, които (срещу апетитни подкупи) предадоха и продадоха на чужди страни и организации елементи на стратегическата ни сигурност и резени от икономическата ни торта. Впрочем, ако трябва да се вкарат в затвора всички отявлени „небългарофили“, строителството на затвори ще отбележи разцвет!
Но Делото „Русофили“ вече започва да прилича на Делото „Драйфус“. От многото „доведени“ или „закопчани“ остана един, който е пуснат под гаранция. Да сте чули някъде по света заловен и „доказан“ шпионин да се пуска у дома под гаранция – това е българският принос към принципите на правото! Забраниха и на пенсионера генерал Решетников да влиза в България за 10 години! Напротив, аз моля прокуратурата да привика генерала и да го разпита за шпионите, може пък да си признае!
И сега вървете по следите на интересите на плутокрацията (ох, как изрева като ощипана от една изложба!) и управляващата я олигархия: Николай Малинов, Юрий Борисов и останалите – Движение „Русофили“ – генерал Решетников – БСП – Румен Радев.
Не зная дали съм прав или не, но Делото „Русофили“ вече мирише…
Нямаме право да мълчим. Целта е да се отстрани единствената ясна и критична личност към сегашния режим: мишената е президентът!