Докато в Средна Европа триумфираха надеждите, на Югоизток се надигаха хаос и насилие – пише в анализ за събитията от 1989-а историкът Оливер Йенс Шмит. Авторът се спира и на репресиите срещу българските турци.
1989-а беше година на епохални промени в Средна и Източна Европа, отбелязва в началото на статията си в "Нойе Цюрхер Цайтунг" Оливер Йенс Шмит, професор по история във Виенския университет. Същевременно изтъква, че това е само част от картината: "Пренебрегва се фактът, че 1989-а не откри нови хоризонти за целия европейски Изток. В Югоизточна Европа тази година е по-скоро символ на стагнация и надигащо се насилие", пише Шмит и припомня, че по онова време Балканите поемат по различен път в сравнение с Полша, Унгария, ГДР и Чехословакия, а това има трайни последици до ден днешен.
"Широката общественост изобщо не осъзнава, че през 1989-а година на Балканите се надигна насилие, близко до гражданската война – и то не в Югославия, а в България. Там комунистическият режим беше в криза заради сбърканата си икономическа политика. Както и другаде на Балканите, българската комунистическа система беше дълбоко националистическа. На Балканите комунизмът и национализмът вървяха ръка за ръка. Националистическите кампании изобщо не бяха подривни - те извираха от самата идеологическа и мисловна сърцевина на режима", твърди историкът.
Пробив към демокрация и пазарна икономика не се очертаваше
По-нататък в своя анализ той разказва за така наречения "Възродителен процес" в България и за прогонването на 350 000 български турци, цинично наречено от Тодор Живков "Голямата екскурзия": "Свързаните с тайните служби българи натрупаха печалби от имуществото на бягащите. (…) Масовото изселване дестабилизира икономиката, а после и самия режим. Така през ноември 1989-а година привържениците на съветския партиен и държавен ръководител Михаил Горбачов взеха властта в София. И бяха необходими големи усилия, за да се предотвратят насилията."
През призмата на комунистическия национализъм Оливер Йенс Шмит коментира събитията и в други балкански държави по онова време – в Румъния, в Югославия, в Албания, в Гърция. И обобщава: "Този кратък обзор показва едно: не се очертаваше никакъв пробив към демокрация и пазарна икономика. 1989-а беше годината на пропуснатите шансове. Там, където ги имаше, масовите движения бяха подклаждани от национализма – както в Сърбия. Или пък бяха цинично манипулирани от комунистическите елити – както в Румъния. Преди падането на диктаторите никъде не се появиха мощни обществени сили, които биха могли да се договорят с управляващите за мирно предаване на властта. Типичен пример е България, където партията и малцината дисиденти започнаха преговори едва след смяната на властта."
Балканите открай време не следват общоевропейските тенденции
След като накратко описва и случилото се в Румъния преди точно 30 години, историкът продължава: "Събитията на Балканите се развиха по съвсем различен начин в сравнение със Средна и Източна Европа, а това налага да се потърсят причините. Те ще бъдат открити не толкова в случилото се през 1989-а година, колкото в различните форми комунизъм и в някои исторически структури, които са дори още по-назад във времето. Насилственото завземане на властта от комунистите на Балканите унищожи крехките буржоазни елити, които бяха възникнали след основаването на националните държави, започнало през 19-и век. Там традициите на едно самоорганизиращо се гражданско общество нямаха дълбоки корени. А нестабилните партийни системи преди 1945-а година не успяха да удържат напора на авторитарни военни или царски диктатури."
Оливер Йенс Шмит с основание припомня, че – за разлика от Средна и Източна Европа – на Балканите почти нямаше дисиденти, нямаше и никакъв простор за отклоняващи се мнения. Според него, на десталинизацията в Съветския съюз, властниците в България, Албания и Румъния са реагирали с ресталинизация. По-нататък историкът пише: "Комунизмът на Балканите винаги е бил силно идеологизиран. След 1968-а Югославия, Румъния и особено Албания започват интензивно да милитаризират обществото, поставяйки го в състояние на трайна военна психоза. Но Балканите открай време не следват общоевропейските тенденции. На Балканите комунистите бяха поели по съвсем различен път в сравнение с режимите в Средна и Източна Европа. (…) Обществата там бяха белязани от национализъм и от репресиите, извършвани от тайните служби."
В обобщение Оливер Йенс Шмит констатира: "През онази повратна 1989-а година съпротивата в тези страни неслучайно се зароди не в недрата на съответната "държавна нация", а в маргинализирани групи, чието съществуване бе застрашено: турците в България, албанците в Югославия, унгарците в Румъния. Защото комунизмът на Балканите успя да осъществи онова, към което се стремяха националните държави след разпадането на империите: национално хомогенизирани общества."