Онлайн лекция на проф. Емил Григоров пред учители и ученици от ЧСОУ „Рьорих“
Филмът, откъс от който току-що видяхте, се казва „Модерни времена“ и е прожектиран за пръв път през 1936 г. Изпълнител на главната роля в този филм, а също така негов режисьор и продуцент, е Чарлз Спенсър Чаплин, известен просто като Чарли Чаплин или, ако предпочитате по-лъскавите етикети, като „краля на киното“. Той е роден на 16 април 1889 г. в бедно лондонско семейство на вариететни артисти. На 14 юли същата година в Париж е създаден Вторият интернационал, обединяващ повечето европейски социалистически и работнически партии. Едно от неговите първи решения е всяка година на първи май да се организират протестни шествия с искане за осемчасов работен ден.
Защо точно на първи май? Вносителят на предложението, Реймон Лавин, секретар на Федерацията на френските работнически синдикати, избира тази дата, за да бъде засвидетелствана солидарността на европейските работници със синдикалните борби на американските работници – на първи май 1886 г. 340 000 работници в Съединените щати се вдигат на всеобща стачка, с цел да принудят работодателите си да съкратят продължителността на работния ден до осем часа. Така се ражда международният ден на трудещите се и на работническата солидарност.
Моля ви, запомнете добре тази формулировка, защото именно в нея се съдържа истината за Първи май. Това не е ден на труда изобщо и още по-малко е празник на труда. Това е ден на солидарността между трудещите се по начина и в условията, които видяхте в откъса от филма на Чарли Чаплин. И ако намирате, че да се работи по този начин и в такива условия е унизително за човека, лесно ще разберете символиката на Първи май, а оттук и защо някогашните работници са имали нужда от такъв ден. Всяка година на този ден те изпълвали улиците и площадите на градовете по цял свят, за да кажат и покажат, че са много; че са сплотени; че се чувстват унизени и че са готови да се борят за по-достойни условия на труд и живот.
Много често техните протестни шествия се превръщали в кървави схватки с отрядите от частни охранители на работодателите, с полицията, а понякога и с армията. Накратко, Първи май не носел безгрижно настроение и не обещавал празнични събития. Ето защо редица парламенти и правителства се опитали и донякъде успели да опитомят неговия дух, като го обявили за официален празник и, съответно, за неработен ден; като го прекръстили и по този начин подменили неговата символика; или като намерили друга дата за честване на труда, разтоварена от памет за стачки, протести, полицейски репресии и кръв.
Въпреки това, Първи май продължавал да извиква у милиони трудещи се по света едновременно мъка и радост, гняв и надежда – мъка и гняв, породени от унизителния труд и тежкия живот; радост и надежда, извиращи от усещането за солидарност и от вярата, че борбата им за по-достойно съществуване един ден ще се увенчае с успех. Нека чуем един красив израз на тези смесени чувства, подарен ни от големия наш поет Христо Смирненски през 1922 г., броени месеци преди туберкулозата, същински бич за работническата класа по онова време, да го отнесе от този свят едва на 24-годишна възраст:
Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!
Ала всичко това е било много отдавна, много преди вие да се родите и дори много преди аз да се родя. Въпросът е дали в наши дни има нужда от Първи май с неговата първоначална символика. Ако мислите, че ролята на Чарли Чаплин в „Модерни времена“ изгражда образ на работник, завинаги останал в миналото, би било логично да отговорите, че и Първи май, като международен ден на трудещите се и на работническата солидарност, също е минало. Но ако поне отчасти разпознавате себе си или някой друг в този образ и вярвате, че и много други хора по света биха направили същото, значи имате нужда от Първи май и право на първомайски протест. Това означава, че на първи май можете и в известен смисъл сте длъжни да излезете на улицата или на площада, за да кажете и покажете, че сте недоволни от условията на труд във вашата мина, във вашия цех, във вашата фирма, във вашето учреждение, във вашето учебно заведение, във вашия град, във вашата страна, във вашия свят.
Вярно е, че положението на трудещите се днес, поне що се отнася до развитите страни, е много по-добро от това на трудещите се от епохата, за която свидетелстват творбите на Чарли Чаплин и Христо Смирненски. Нима можем с ръка на сърцето да отречем, че съвременният европейски, американски или канадски работник се радва на граждански и синдикални права, на облекчаващи и обезопасяващи труда му регламенти и техническо оборудване, на трудова хигиена и на заплащане, за каквито „морните роби и робини“ от началото на миналия век са можели само да мечтаят? Нима някой ще вземе сериозно да настоява, че съвременният европейски, американски или канадски работник тъне в битовата, интелектуална и морална нищета на пролетариите от ХІХ век, за които Маркс беше казал, че нямат какво да губят, освен оковите си?
Подобни приказки биха наклеветили преди всичко историята и смисъла на международното работническо движение, а оттук и Първи май като един от най-ярките и най-мощни символи на това движение. Ако съвременният европейски, американски или канадски работник се труди и живее в далеч по-добри условия от онези, в които се е трудил и живял неговият прадядо, то е защото прадядото се е борил, за да му осигури тези условия; защото в крайна сметка е вярвал в Първи май.
С това обаче съвсем не искам да кажа, че Първи май си е свършил работата и че днес няма нужда от него. Напротив, мисля, че съвременният свят само би спечелил от преоткриването на Първи май, т.е. от възстановяването на неговия оригинален смисъл в контекста на настоящата обществено-икономическа действителност.
Позволете ми да повторя две неща: първо – че решението да има в световния календар ден на трудещите се и на работническата солидарност е било вдъхновено от един мащабен протест; и второ – че Първи май е бил замислен преди всичко като ден на протест. В този смисъл, ако искаме да сме верни на неговия дух, и в наши дни трябва да го схващаме като ден на всички трудещите се по света, които имат основание и воля за протест, при това – не за какъв да е протест, а за протест срещу условия на труд, унижаващи човешкото достойнство. За да разберете напълно и в дълбочина за какъв протест става въпрос, постоянно свързвайте моите думи с образа на работника, изграден от Чарли Чаплин в „Модерни времена“.
Първо, става въпрос за протест срещу условия на труд, които са ни наложени отвън – от някой друг човек, от някоя институция или от обстоятелства, за които смятаме, че могат да бъдат променени. Нямаме никакво основание да протестираме срещу условия на труд, които сами си налагаме или които приемаме с радост. Още по-малко имаме основание да протестираме срещу условия на труд, които сами определяме и налагаме на други хора. Ако някой самостоятелно и твърдо е решил да не се спира пред нищо, само и само да направи кариера в дадена област, той няма морално право на първомайски протест. Нямат такова право и работодателите, които гледат на своите служители и работници единствено и само като на производствен ресурс. Право на първомайски протест имат трудещите се, с които се отнасят като с производствен ресурс, но самите те не са забравили, че са преди всичко човешки същества.
Второ, става въпрос за протест срещу условия на труд, които ни отегчават. Обикновено човек се отегчава или когато не прави нищо, или когато прави нещо, чийто смисъл му убягва. Нека оставим настрана отегчението от безделието – все пак сме се събрали да си говорим за труд, за работа. Но ако ви се е случвало да работите и да имате усещането, че не правите нищо, значи имате свой опит и свои примери за това, което представлява отегчението от безсмисления труд.
А ето и един пример за такъв труд от богатия в това отношение архив на моя личен опит. Преди повече от трийсет години, когато бях на вашата възраст и учех в една от престижните тогава софийски гимназии, една учителка ни караше да учим наизуст части от литературни анализи, писани от университетски преподаватели. Смисълът на това упражнение ми убягваше, защото разбирах не повече от 10% от това, което наизустявах, но с много усилия успявах да се справя. Въпросните литературни анализи вероятно са били много умни, но на мен ми беше ужасно тъпо – чувствах се глупав и съответно унизен, а отгоре на това и смачкан от умора. Избрах този пример сред поне две дузини други, за да мога обосновано да заявя пред вас, че и учениците имат право на първомайски протест.
Трето, става въпрос за протест срещу условия на труд, които ни осакатяват физически и морално. Физически – доколкото съсипват здравето ни; морално – доколкото ни принуждават да гледаме на други хора, познати и непознати, по-близки и по-далечни, единствено като на препятствия, които трябва да преодолеем, за да продължим да работим и печелим пари, овации, престиж и каквото там още може да се спечели. Правилно сте ме разбрали, ако мислите, че имам предвид типа отношения, който в днешния свят се преподава, усвоява и практикува под морално неутралното име „конкуренция“. Той може и да е доказал ефективността си в икономиката и в спорта, но когато го видя да си присвоява територии извън тези две сфери, неговата морална неутралност ми изглежда съмнителна и съм склонен да го асоциирам със злото.
Ще поясня мисълта си със следния пример от кариерата ми на университетски преподавател в Канада. Преди близо десет години, по средата на есенната сесия забелязах, че една от студентките ми има сериозни проблеми с материята, която преподавам. Бяха минали първите две контролни и общата ѝ текуща оценка беше около 50% (приравнено към шестобалната система, това си е чиста двойка). Побързах да я поканя на разговор в кабинета си и заедно стигнахме до извода, че лошите ѝ резултати се дължат на нейния хаотичен начин на водене на записки по време на лекциите. Предложих ѝ да помоли съседката си по чин, чиято текуща оценка беше от порядъка на 90-95%, да ѝ услужи с нейните записки. Тя обаче ми отговори, че вече го била направила и че онази ѝ отказала под предлог, че студентите в колежа са в конкуренция помежду си за разпределението им по факултети след първия висш образователен цикъл. Може да ви прозвучи странно, но след този случай започнах да се съмнявам, че оценяването е абсолютно необходим компонент на образователния процес. И колкото повече професионален опит трупам, толкова по-силно става това съмнение. С други думи, все повече ми убягва смисълът на труда, който полагам, за да оценя знанията на даден студент на 86%, на друг – на 58%, на трети – на 93% и т.н. И все по-често сутрин се събуждам с утопията за либерално образование без оценяване. Именно тази утопия подхранва моята лична вяра в Първи май.
Четвърто, става въпрос за условия на труд, които ни ограбват емоционално, като изсмукват всички наши позитивни чувства, за да смазват и боядисват с тях различните чаркове в механизма на икономическия растеж. От нас се иска да сме все все по-ентусиазирани, все по-енергични, все по-усмихнати на работните си места – до степен, че след като ги напуснем оставаме без ентусиазъм, без енергия и без усмивки за живота извън цеха, извън канцеларията, извън офиса. Ако сте чували за синдрома бърнаут, разбирате за какво говоря. Откривателят на този синдром, американският психиатър Хърбърт Фройденбергер (1926 – 1999), го определя като емоционално и ментално изтощаване, причинено от свръхмотивация и професионално претоварване. Свръхмотивираният, свръхенергичен и свръхпозитивен трудещ се в крайна сметка бързо изчерпва нормалния си човешки емоционален потенциал, изпада в мрачно настроение, започва да се държи цинично, загубва самочувствие и самоуважение, накратко, изгаря отвътре и от него остават само обвивката на човек и рефлексите на работник, служител, учител и пр.
Когато преди няколко години се запознавах с анализите на Фройденбергер в неговата книга Професионалното изтощение: Вътрешното изгаряне (1980)[1], в един момент си спомних, че вече бях чел описание на изгорели по подобен начин хора в една друга книга: „Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази суета… при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способност да изобразяват усмивка… Уу! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват… Е, ами кога ще живеем?…“[2]
Да, отгатнахте, авторът е Алеко Константинов, а книгата „ До Чикаго и назад“. Тя излиза през 1894 г., само осем години след потопената в кръв работническа демонстрация на площад „Хаймаркет“ в Чикаго, вдъхновила учредителите на Втория интернационал да обявят първи май за ден на трудещите се и на работническата солидарност. А въпросът на Алеко „Е, ами кога ще живеем?“ е един от начините, по които можем да формулираме въпроса за смисъла на човешкия труд.
Бележки:
[1] Herbert Freudenberger, L’épuisement professionnel: La Brûlure interne, Gaétan Morin Éditeur Québec, 1987
[2] Алеко Константинов, Съчинения в два тома, Том втори, Български писател, София, 1989, с. 79-80.